Игрите на глада, Сюзан Колинс – This Ain’t Exactly a Review…


Игрите на глада – поглед върху цялата трилогия

Сюзан Колинс

Превод на български: Издателство Екслибрис
Жанр: young adult, постапокалптика, антиутопия

Уточнение: Изложеното по-долу съдържа, така да се изразя, високо ниво на СПОЙЛЕРИ. Строго препоръчително е да не се чете от хора, които не са прочели и ТРИТЕ книги от трилогията! В противен случай рискуват да си развалят много сериозно удоволствието. Тук разглеждам цялостно трилогията и правя един разбор на по-важните образи и символи в нея, затова и, както подсказва заглавието, това не е точно „ревю“ на поредицата. 

Анотации на книгите от трилогията

_______________________________________________________________________________

Намирайки се в среди, в които неизменно се говори за литература, и то наблягайки се на високата литература, на онези заслужили класици в световен мащаб, не можеше да не ми направи впечатление отношението към Съвременната ни литература. Хората са обезверени, че е възможно някой в съвремието ни да стигне до тези върхове, които вече са били покорени в миналото, те вече не очакват такива безспорни таланти и надарени писатели, и кой знае, може би са прави. Поне сами за себе си, понеже вярвам, че всеки сам според собствените си разбирания определя своите очаквания.
За намиращите се на някакво далеч по-високо от мен ниво литературни „разбирачи“ – критици, професионалисти, e.t.c. не мога да говоря, но за себе си – никой не може да ме спре да се изкажа.Аз чета книги. Чета много над средното равнище на четене и все още доста под необходимото, за да мога да се определя като един авторитет, чийто глас би имал повечко тежест. Най-вероятно се дължи на това, че четенето го правя за удоволствие – каквато е и функцията на самата художествена литература – а не с оглед на критиката, която може да намери почва върху сюжета на книгата след прочита й.
Но ако разгледаме художествената литература в нейното съвременно състояние, било то и едва по повърхността й, тъй като литературните дълбини са необятни като океан, няма как да ни убягнат някои очевидни особености.Като например тази, че последната безспорно даровита и всепризната авторка, която не само заслужава своето място сред Великите писатели от миналите векове, а и намирам за по-добра от някои от тях е Джоан К. Роулинг. със своята поредица „Хари Потър“. Една невероятна история, която внесе частица истинска магия в сърцата на мнозина читатели в световен мащаб. Но тук няма да говорим за Хари. За него е казано много и ще се каже още толкова, защото той е събитието между две епохи – края на XX и началото на XXI век. И въпреки опитите на разни вампири да засенчат славата на прочутия смел и емблематичен магьосник, бих казала опит, напълно неуспешен, това е всеобщоизвестен и не подлежащ на спорове факт.
След Хари Потър, въпреки множеството книги, които чета на месец, и които несъмнено намирам за задържащи вниманието и много интересни, не бях попадала на книга, достойна да изкачи по-високите стъпала на истинската и достойна за място в историята литература. Направихме литературата комерсиална. Търсенията на масата станаха невзискателни, започнахме да искаме книги-еднодневки и съответно започнахме да получаваме лавина от такива, тъй като търсенето определя предлагането. Числя се към тази маса, тъй като и аз с удоволствие чета тези книги и са ми наистина приятни, но рядко след тях в съзнанието ми остава нещо за период, по-дълъг от седмица.XXI век е различен, хората днес не изживяват своите духовни търсения чрез литературата, не се набляга на задълбоченост и скрити значителни и жизнени смисли. Читателя рядко търси такива книги и затова писателите, които ги пишат не се радват на толкова голям успех, колкото една Стефани Майър със своите увлекателни, но безспорно посредствени книги.
Вече започвах да се примирявам, че времето на наистина изключителните персонажи и техните наистина изключителни преживявания, както и пътуванията им към светлото и извисеното вероятно е останало в миналото.

Докато един ден искрата на Катнис Евърдийн не падна върху мен и не се оказах Възпламенена от една невероятна и трогателна история, вдъхваща надеждата, че художествената литература от края на първото десетилетие на века би могла да премине летвата на посредственото интересно – което те завладява за миг и което забравяш скоро след прочита – за да пристъпи към струващото си да се запомни, струващото си да се прочете и съпреживее.

„Игрите на глада“ не е книга, която ще четете носейки розовите си очила. Трябва да сте готови за мрака, осеян с евентуалната светлина в края на тунела, но и с много ужаси, криещи се по периферията му.
Не можем да започнем да говорим за сюжета и да се гмурнем в глъбинното пространство на трилогията, без да бъдат казани няколко думи за особеността на този жанр, който очаквах да бъде отживелица, след като дните на тоталитаризъм са отдавна в историята и отдавна забравени там.

Антиутопията е жанр в художествената литература, намерил най-истинското свое проявление във времената на комунизъм, когато се правят опити за абсолютно идеализиран и систематизиран обществен строй, безпрекословно подчинен на вътрешноустройствените порядки. Антиутопията е отказ от тези порядки, своеобразен бунт, противопоставяне на утопичността в рамките на литературата. Комунизмът е време, което младежкото ни съвремие в по-голямата си част не познава добре, за да разбере, но антиутопиите, написани в онези години дават доста добра представа за опасностите, които той е криел.
Един от основоположниците на жанра, руски автор на XX век, който е и пряк представител на онази нелека част от историята е Евгений Замятин със своя антиутопичен роман „Ние“ (1921). Една от основните провокации за този роман (написан под формата на дневника на един от създателите на Интеграла в идеалното общество, съществуващо буквално под стъклен похлупак) е идеята, за която е направен опит да се прокара в обществото – имената на гражданите да бъдат заменени от означения, състоящи се от букви и цифри (поради което главните действащи лица в романа са с означения – Д-503, И-330). Заглавието на романа не е случайно, тъй като тълпата от Ние е една хомогенизирана смес, притежаваща сякаш един общ мозък. Не съществува друго, освен колективно мислене и всяка форма на индивидуалност се наказва по най-строгия начин.
Разбира се има редица от романи, написани в руслото на антиутопията, но Замятин остава най-яркия представител, тъй като неговия роман – разбира се идеално структуриран и написан по убедителен и дори плашещ със своите алтернативи начин – е реалистичен. Той е написан с целта да бъде плесница за тогавашния строй, плесница за събуждане и проглеждане за това, което би могло да се случи в бъдещето. Затова и той е най-емблематичната антиутопия, следвана от Андрей Платонов с „Изкопът“, Рей Бредбъри с „451 градуса по Фаренхайт” , „1984” и „Фермата” на Джордж Оруел, Карел Чапек със своето футуристично произведение „Война със саламандрите“ (в което основно виновник за разрухата отново е човекът, макар да се изправя срещу фантастични същества) и други.

Но се оказва, че противопоставянето на някакъв диктаторски строй е тема, която винаги може да намери ниша в съвремието и да бъде актуална. Светът ни, тук и сега, е не по-малко изправен пред възможността от саморазрушение, отколкото е бил всъщност винаги. Защото, човекът е уникално създание с минимално, понякога дори нулево чувство за самосъхранение. Както казва и гейм-мейкърът Плутарх „ние сме непостоянни, глупави същества със слаба памет и невероятна дарба за самоунищожение“.
„Игрите“ на Сюзан Колинс ни представят едно бъдеще, което е плашещо не по-малко от „Ние“, бъдеще, до което нищо чудно да достигнем след известно време. Човекът умее да твори с намиращите му се материали, умее да бъде изобретател и да стигне далеч със своята креативност, но няма нищо по-лесно и нищо, което да му се отдава с повече лекота от разрухата и унищожението.

Разгледано от тази страна на нещата, „Игрите“ се оказват не само антиутопия, а и пост-апокалиптичен роман – изобразената действителност на обществото, успяло да оцелее след унищожението на света такъв, какъвто го познаваме.
Нека изходим от базата, върху която се гради текста. Както вече казахме, светът е достигнал до своето почти пълно разрушение и върху неговите останки оцелялото общество е изградило своя нов свят – държавата Панем със своите дванадесет окръга и столицата Капитола. Явно е, че новия обществен строй е тоталитарен – Капитолия е златната ябълка, окръзите са работническа класа, която осигурява ресурси за столицата, безправен народ, голяма част от който живее в глад и мизерия. В някой момент от новосъздадената държава е имало бунт, който е бил жестоко потушен и след който за назидание е бил унищожен цял един окръг – Окръг 13. Но това, според власт имащите не е било достатъчно, за да държи обществото в страх и подчинение и са предприети още по-строги мерки. Игрите на глада са ежегоднопровеждащо се реалити шоу, при което по двама представители, момче и момиче от всеки окръг се включват в надпревара на живот и смърт, от която само един ще оцелее накраяи ще бъде увенчан като победител, който ще донесе слава на своя окръг и ще живее в охолство до края на живота си (или поне така се предполага по регламента на Играта). Участниците са от 14 до 18 годишна възраст, тъй като няма нищо по-жестоко и по-сигурно за държането в подчинение на хората от това да застрашиш децата им.

Унищожението на света, съграждането на държавата Панем и последвалият бунт не са представени на читателя, те са предисторията на случващото се в трилогията, основата, върху която ще се гради.

Всичко започва с Жътвата, времето, в което чрез жребий ще бъдат избрани поредните участници за 74-те Игри на глада.
Катнис Евърдийн е едно преждевременно пораснало момиче. След смъртта на баща си в мините, майка й претърпява срив и се затваря в себе си, а сестра й Примроуз е прекалено малка, за да може да помага в изхранването на семейството. Подложени на глад, Катнис е принудена да търси спасение за своето семейство и броди из Окръга в търсене на прехрана. Когато вече е изгубила надежда, получава неочаквана помощ, която се оказва животоспасителна от страна на Пийта Меларк, бъдещият участник в Игрите. Той й символично й подава ръка като поема риска да й даде един прегорял хляб, заради който сам пострадва и който в очите на човек, незнаещ що е глад не е кой знае какъв жест, но за Катнис това е един преломен момент, отбелязващ дълг, който от тук нататък ще носи към това момче. Хлябът, последван от жълтото глухарче, което тя вижда в същия момент и което спомага за решението й да престъпи законите ная Капитолия и да изхранва семейството си с лов са именно символи на спасението – дребни наглед предмети, които обаче добиват тежестта на спасителен пояс, подхвърлен към мятащ се сред вълните на бурното море удавник. Така Пийта се е превърнал още тогава в Момчето с хляба. Трябва да се абстрахираме от буквалното значение. Момчето с хляба не е нарицателно просто за едно момче, което е дало хляб на гладуващата скитница или пък за Пийта Меларк, произхождащ от семейството на хлебари.
Това название също е обременено със символистична тежест, каквато ще имат и много други наименования в произведението. Момчето с хляба трябва да се тълкува като Момчето-месия, момчето, носещо в ръце спасението, което дава на Катнис безкористно. И това е един мотив, който ще стане повтарящ се за цялостната творба.
Именно заради тази символистична тежест, за Катнис резултатът от Жътвата е толкова пагубен. Тя се изявява като доброволец, застанал на мястото на сестра й Прим, която е избрана за участник в Игрите и трябва да се изправи срещу Пийта, и да го убие ако иска да оцелее. Дългът й към Прим, на която обещава да се завърне като победител и дългът й към Момчето с хляба застават един срещу друг и ще бъдат в противоборство почти до края на първа книга.
„Игрите“ и „глад“ са две явления, които не са еднозначни и също не могат да бъдат тълкувани единствено буквално. Игрите са повече от един вид. Те не са само едно реалити шоу, в което всичко е въпрос на оцеляване, игрите присъстват и извън арената и са преплетени в истинския живот, в живота на всеки един отделен индивид в този измислен от Сюзън Колинс свят. Но в един смисъл те винаги ще означават едно и също – игра на живот и смърт. Не след дълго Катнис ще научи, че почти всеки играе своя собствена игра и преследва свои собствени цели, а всички те очакват от нея и от Пийта да бъдат техните пионки.
Когато Катнис и Пийта тръгват към Капитолия, те вече се намират в първия кръг на Играта – там, където публиката очаква жадно своите жертвени агнета, които ще бъдат разкрасявани, за кратко живеещи в охолство и представяни чрез шестване със специфични облекла, придружени от специални ефекти, демонстрация на умения пред гейм-мейкърите, които ще дават оценка на представянето им и участници в интервюта, подобно на някакви холивудски звезди. Катнис не осъзнава, че тя вече е навлязла в едни игри, които са много по-големи, отколкото си мисли. Екипът, който я заобикаля в подготовката й не е това, което изглежда.
Хеймич – менторът на тях двамата с Пийта и бивш победител от Игрите не е това, за което се представя, а е част от бунтовническата групировка, съществуваща в Окръг 13, която търси изгоден момент, в който да разгърне своята дейност, а Цина – личният стилист на Катнис също е лице, прикрито неподчинено на Капитолия. Това се загатва още от първите действия на Цина – той съветва Катнис по време на шествието в колесници да се държат с Пийта открито като приятели и съюзници и ги облича в костюми, които наглед може да изглеждат просто зрелищни, но също съдържат скрита символика – тази на огъня, който по-късно се оказва много ключов за произведението.
Така се ражда образът на Катнис, момичето, което гореше. Подобно на Момчето с хляба, това е едно название, подлежащо на различни преводи. Най-очевидния, както винаги е най-малко верния. Катнис не е просто момичето, чието облекло се обгръща от безопасните пламъци, представляващи специални ефекти. Дори не костюмът е това, което наистина я превръща в Момичето, което гореше, а именно къпините – танатоски в края на 74-те Игри на глада.
Когато разбира, че на арената са само двамата с Пийта и обещаната им победа като първите в историята двама победители на Игрите им е отнета, а от тях трябва да оцелее само един, Катнис отказва да се подчини на Капитолия. Тя за първи път именно тогава отказва да бъде пионка в ръцете им. Отчаяният акт, който представлява двойното самоубийство с танатоските има желания ефект и преди да успеят да го извършат, победата се признава и за двама им. Тогава Катнис започва да гори и пуска искрата сред и без друго огнетения народ, макар и съвсем неволно. Но нейното горене е душевно. Сега тя е в опасност да изгори и изтлее заради опасността, която е започнала да представлява със своите действия в Игрите за президентът Сноу и неговото управление. Въпреки че с Пийта излизат като победители и са привидно спасени – благодарение на своята полуизмислена и вече полуреализираща се история за „обречените влюбени“ – истинските игри и истинската битка тепърва са на път да започнат.
Катнис не е готова да бъде истински боец за справедливост, дори и в самата нея да е започнало да назрява желанието за свобода от много време. Спорно е в кой момент точно душата й малко по малко започва да се бунтува срещу несправедливостта от страданията на народа. До преди да влезе в Игрите, за Катнис е било немислимо да се поддаде на негодувание, тъй като то е безсмислено пред смазващата сила на Капитолия. Но когато веднъж вече се озовава на арената, жестокостта на заобикалящата я действителност вече започва бавно, но сигурно да я тласка в тази насока.
Един от първите наистина преломни моменти за нея е Ру. Сближаването с момичето от Окръг 11, което толкова много й напомня за сестра й от първия момент, в който я среща е ключов момент за Момичето, което гореше. Моментите на арената, в които поне за миг тя успява да изпита някаква форма на спокойствие, а може би дори щастие, са свързани със съюза й с Ру и последвалия съюз с Пийта. Жестокостта на реалния диктаторски свят я застига, когато вижда Ру да издъхва в ръцете й. Това за миг пречупва нещо в нея. Катнис, макар и отказала се да пее от смъртта на баща си, пее прощална песен, държейки издъхващата Ру в ръцете си и това е първия истински момент на негодувание срещу системата. Защото с най-голяма сила човек усеща несправедливостта и безчестието, когато те се разиграват пред очите му. Сойките-присмехулки подхващат и повтарят песента й и аналогът, който изхожда от това действие е свързан с един от най-мощните символи – песента на Феникса – жар-птицата, умираща в пламъци, за да се възроди от пепелта. Затова и брошката, изобразяваща сойка-присмехулка, която Катнис носи се превръща по-късно в символ на борбата за свобода и справедливост, затова самата Катнис е Сойка-присмехулка и Момичето, което гореше едновременно – защото тя ще стане Сойката-присмехулка, която гореше – Феникса, който ще се възроди по-силен от огъня. В онзи момент обаче, когато изпраща Ру тя дори и не подозира за това бъдеще. В този момент в душата си тя усеща само справедливата ярост, усеща само кой е истинския виновник и истинския враг – не момчето, чието име дори не става ясно, а Капитолия, която принуждава децата на Панем да умират, извращавайки се в смъртта си като озверяват в своята борба за оцеляване и убиват други.
Тогава Катнис още не знае и не вярва, че съществуват алтернативи за освобождение, но въпреки безнадеждността, тя прави това, което може – засвидетелства едновременно своето уважение към загиналата Ру и изобличава по единствения начин, по който може зверството на властта – като покрива с цветя трупа на своята спътница, преди ховъркрафта да го отнесе. Ру своеобразно се превръща за Катнис в онази сойка-присмехулка, която тя самата после ще бъде в очите на зажаднелия за избавление народ.
Това действие на скрито бунтарство, отнесено към Капитолия и гейм-мейкърите не остава ненаказано. То става причина за мутовете, които към края на Игрите, когато единствени оцелели са Катнис, Пийта и Катон ги нападат. Всички мутове имат очите и други характерни белези на вече загиналите на арената трибути и за Катнис е като безмилостен шамар и напомняне къде й е мястото, когато сред тях съзира и разпознава носещия отличителните характеристики на Ру мут. Всичко това до края на живота й ще бъде само част от населяващото кошмарите й – цената, която трябва да заплати за своето възставане срещу системата, жертвите, които войната ще донесе.
Тази война започва да назрява все по-сериозно още от приключването на тези първи Игри за Катнис. Това излизане на Катнис и Пийта като победители всъщност увенчава същинското начало на войната. Възпламеняването вече е започнало, искрата, която се е очаквала да падне вече е налице.
В продължението на трилогията – „Възпламеняване“ – самата Капитолия значително допринася за разбунтуването на работническата класа в Окръзите. Президентът Сноу вече е оценил нанесената вреда и знае, че връщане назад няма и трябва да бъдат предприети незабавни мерки, но тези мерки се оказват много повече във вреда на подтисническата власт, отколкото от полза. Вълненията на народа са съпреживени от читателя чрез Катнис. Тя не е страхлива, но оценява реално ситуацията и опасността, в която се намират след действията й близките й хора. Докато все още не знае за съществуването на Окръг 13, възможността за истинско Освобождение не изглежда реалистична, единственото, което има реално значение е грижата хората, на които държи да бъдат в безопасност, затова тя преминава в период на отрицание и желание за бягството на всички им като път към спасение. Дори и това от някои да се разтълкува като страх, всъщност това е просто признак на човешки реалистични чувства. Катнис осъзнава опасността, в която се намира и в която е поставила всички,
съгласява се безропотно на поредната роля в Играта, предложена й от президента Сноу с цел да поправи вредата и да спаси сигурните жертви, които биха последвали провала й. Тя не осъзнава силата, която има, не осъзнава какво може да постигне или че вече е била избрана за символ на въстанието, за човека, вдъхващ сили и надежда на бунтовниците и огнетените. Иронията за властта е, че именно техните деспотични превантивни мерки са това, което най-силно я тласва към пътя, който я чака. Всичко се случва с градация и малко по малко. Първоначалния тласък е разстрела на стареца в Окръг 11. Следва идването на новата зверстваща власт в Окръг 12, опожаряването от миротворците на Тамасъма, бичуването на Гейл на площада, стълбът за изтезания, който издигат там и накрая, с най-голяма мощ, обявяването на 75-те Игри на глада, Юбилейните игри, в които регламентът се ремоделира по начин, принуждаващ нея и Пийта да вземат повторно участие в тях, заедно с победители от другите Окръзи.
Цялата пародия от така нареченият „първи кръг“ от Игрите на глада започва да се повтаря, когато Катнис и Пийта отиват отново в Капитолия да се подготвят за Юбилейните игри. И ако при първа книга прави изключително силно впечатление храната, то тук стига до екстравагантно гастрономически предели, съдържащи явни отпратки към древен Рим.
Както споменах и по-рано, „гладът“ е не-по малко значимо явление за трилогията, особено в първите две книги. Гладът е именно онова, което представя най-суровата действителност, в която живеят бедните хора от Пласта. Провизиите никога не стигат и хората дори умират от глад или се разболяват. Това притеснително напомня една от Сталиновите тактики за „наказание с цел назидание“, при което цели селища са били оставяни да гладуват до смърт, а при изходите им са пазели постови, които не са допускали никой да избяга от опустошеното от страна на хранителните запаси населено място. И тук Пласта е безпризорно, но и със сигурност умишлено оставен да гладува, служейки за назидание със същата цел, с която се провеждат ежегодно и Игрите – за да видят останалите какво ги чака всички ако си позволят да се бунтуват. Първоначално изобразения страдалчески глад и битката за оцеляване, до която е довел Катнис, карайки нея и „ловният й партньор“ Гейл да рискуват животите си, промъквайки се в гората за дивеч влиза в ярка опозиция с охолството на Капитолия. Там храната е описана от авторката с такова усърдие, че може да накара и най-сития човек изведнъж да прегладнее. В Капитолия никога ястието не е обикновено и при никакви обстоятелства не е само едно – с него се отрупва цялата маса, дори и да е предназначено за малко хора. Това разбира се прави впечатление на трибутите от Окръг 12 още при първото посещение, но при второто те за първи път вземат участие в нещо като банкет, което по своята грандиозност напомня кралски бал, като под тежестта на гозбите, с които са отрупани, масите почти се огъват. Тук е едно от местата, на които най-силно се доказва приликата на Капитолия с древен Рим, както и, че името на държавата Панем далеч не е случайно, защото няма как да не изпъкне знаменитата фраза, съдържаща в себе си цялата същност на интересите на някогашните императори – Panem et circenses – Хляб и зрелища. Подобно на голяма част от древноримските управници и гражданите на Капитолия имат свой специален еликсир, с помощта на който след като преядат повръщат, за да се върнат отново на масата и да натъпчат стомасите си. И ако в този ред на мисли се изведе една проста статистика, за една вечер само един жител на столицата би могъл чрез схемата ядене-повръщане-ядене да изконсумира повече храна от един жител на Пласта за вероятно повече от седмица. Всъщност, това отношение към храната и разточителството е повече от показателно. От една страна засвидетелства незаинтересоваността на управляващата власт за изхранването на страната, щом в столицата стомасите са пълни, от друга самата пренебрежителност на вечно тъпчещите се говори едновременно за тяхната материалност, напълно отдалечаваща ги от духовното богатство и за непонятността им що е това глад. Подобни кулинарни издевателства никога не носят на един персонаж добри характеристики. Дори ако си позволим да разгледаме нещата през призмата на християнството, това ще спадне към още един от множеството непростими грехове на тези жители на Капитолия, издигнали самите себе си на пиедестал и сякаш гледащи на обикновения работнически народ от позиция, превръщаща ги в собствените им очи в някакви превъзхождащи обикновения човек недостижими божества.
И след като тези хора са винаги добре нахранени и прехранени, никога не са гладни за духовна храна, за тях остава един-единствен глад, изискващ постоянно удовлетворение – гладът за зрелище. Именно това търсене се удовлетворява от Игрите, които са заели още една функция освен наказание за изстрадалите окръзи.
На арената на Игрите също винаги цари глад – не само за истинска храна, макар и там винаги да присъства гладът в истинския му смисъл, но и глад за оцеляване. Глад, който често води и до глад за кръвопролитие, когато психиката на някой от трибутите се пречупи и зверствата го доведат до състояние, в което убиването му доставя някакво удоволствие – явление, което никога не е било чуждо на човешката природа.
Сега вече, на прага на Юбилейните Игри гладът е по-силен от всякога, по-мощен от всички други гладове – Гладът за Свобода!
Докато Катнис и Пийта са на прага на арената, а ходовете им за оцеляване са все по-отчаяни, измислената за пред публиката игра на „обречените влюбени“, в която има съществена доза реалност, бунтовете вече започват да избухват, „черешовото топче“, познато на българина от родните ни произведения надава своя гръм из Окръзите.
Президентът Сноу прави всичко възможно в навечерието на Юбилейните игри да сломи духа на Момичето, което гореше, своя най-голям враг, в който, както и сам стига до този извод, твърде много се е вторачил, пропускайки други сериозни мишени, които по това време правят методично своите пробиви. Цина прави в това навечерие своя най-голям принос за бъдещата война, жертвайки съзнателно живота си. Притиснат до стената и принуден да облече Катнис в подигравателната от страна на президента сватбена рокля, стилиста прави своя последен, но най-значим шедьовър – изгарящата рокля, под която ще се ракрие облекло, в което Катнис, разперила ръце през публиката от Капитолия ще се превърне и визуално в прекрасната и несломима Сойка присмехулка в горд полет, устремена към свободата. Отправяните към Капитолия предизвикателства преди Игрите не спират до тук. Всеки от участниците намира начин да изкаже своето неудовлетворение, а накрая всички трибути се сплотяват, хващайки се за ръка като запращат този жест в лицето на управниците и в сърцата на Окръзите.
Капитолия трябва да отвърне незабавно по най-подходящия начин. Затова и когато Катнис ще бъде спусната на арената пред очите й Цина е пребит и отведен, а тя не може да направи нищо, за да му помогне. Това е поредния трик на Сноу да пречупи духа й и да й демонстрира своята сила, да й покаже за колко безсилна я смята. Но това също така е и сигнал за отчаяние, властта започва да действа отчаяно, опитът за сломяване е признак за собствената слабост и страх пред противника, макар и Катнис да не го осъзнава напълно.
Вече всички са на арената, която се намира на терен, значително по-затруднителен от предходните Игри на глада. Арената е часовник, захлупен със „стъклен“ похлупак (какъвто представляват ограничителните стени, заобикалящи я от всички страни, дори и от въздушната). Този похлупак е силно идентичен със сферата, под която живеят гражданите в „Ние“ на Замятин. Това за пореден път е един мощен символ – символ за ограничението, поставено от властта, символ за капана, в който се намираш и неспособността за избор да си отидеш, да излезеш извън тази сфера.
Елементите на ужас никога не отсъстват от арената на Игрите. Този часовник, върху чийто циферблат се намират трибутите предлага нов ужас на всеки кръгъл час, той отброява минутите, които остават на участниците. Катнис и Пийта този път се съюзяват с част от останалите трибути – Бийти, Уайърс, Финик, Магс и Джоана. Катнис е решила, че ще спаси Пийта на всяка цена и ще даде живота си за него. Тя не знае на кого до колко да се довери, тъй като не е известена за секретния план на бунтовниците, в който са посветени съюзниците на Катнис и Пийта – да бъдат измъкнати от арената с ховъркрафта на Окръг 13, след като Бийти взриви енергийното поле, което ги обкръжава. Предвидливият Хеймич на раздяла обаче й казва да не забравя кой е врагът и именно тази препоръка се оказва решаваща за нея, когато си спомня в решаващия момент за истинския враг в лицето на Капитолия и сама взривява със стрелата си полето, решена да умре, но не и да отстъпи пред несправедливостта на властта. Този жест от нейна страна недвусмислено говори за бунтовническата душа, която Катнис носи в себе си и която може да не е поддържана от нестихващ жарък плам, но намира проявление винаги на най-точното място и когато е най-необходимо.
Но Момичето, което гореше не е само и единствено бунтовник и боец за справедливост, тя не носи идеализмът на своя приятел Гейл, който е готов на всякакви жертви в името на каузата. Единственият, който вижда нещата и различава справедливо от несправедливо по-добре и от самата нея е Пийта, но когато накрая тя е прибрана от ховъркрафта на Окръг 13, а Пийта остава в ръцете на Сноу, това я тласка да се посвети изцяло на борбата за свобода и да приеме ролята си на Сойка-присмехулка, отново изпълнена с желанието да го спаси.

В третата книга, „Сойка присмехулка“, войната вече е в разгара си, а атмосферата никога не е била по-мрачна. Катнис действа с бунтовниците, Пийта е в ръцете на Сноу и тя е издействала в замяна на поредната си роля в Игрите на някой друг (президентът на Окръг 13 Коин) Пийта и останалите трибути да бъдат помилвани. Катнис е рекламното лице на Революцията, тя е необходима, за да вдъхва сили на бунтовниците из всички Окръзи и се старае да се раздава за тази роля, макар вътрешно да усеща, че нещата в Окръг 13 и президентът му не са съвсем такива, каквито изглеждат.
Става ясно, че Катнис не би могла да играе пред камерата и да повтаря наизустени речи, нейната стихия се разгръща, когато е на мястото на действието сред истинското бойно поле. Тогава тя успява наистина да бъде себе си и да се раздава в борбата. Каузата, за която тя се бори е истинска. Тя не е водена от политически интереси и не търси да разграби някаква власт, подобно на президента Коин. Тя просто иска хората да получат справедливост.
Силата на нейния дух се разкрива чрез устояването й на множеството удари, на които е подложена от съдбата.
Един от най-сериозните е връщането на Пийта, обработен и препрограмиран срещу нея. Това почти я пречупва, но накрая Сойката-присмехулка отново успява да вдигне глава и да се изправи, защото борбата не е приключила и я очаква, за да вземе своя дял от нея.
Любовният триъгълник, на който не се обръща особено голямо внимание в творбата, този между Пийта – Катнис – Гейл, малко по малко започва да стига до решение, тъй като откак Катнис се намира в Окръг 13, тя започва все повече да вижда Гейл в различна светлина. Първоначално чрез жестокостта на разработките, които двамата с Бийти правят, свързани с модифицирани експлозиви. После чрез затриването на Ореха с лека ръка, случило се най-вече по негово предложение, при което загиват и стотици невинни работници от Окръг 2 и дори част от бунтовниците, намиращи се там. Гейл винаги изтъква като доводи за варварството на подобни ходове фактът, че Сноу се е отнесъл не по-различно с всички тях през годините и най-вече изтриването на Окръг 12 от лицето на земята. Катнис обаче прозира, че именно подобно мислене въвлича хората в битки помежду им, докато се разсъждава така, винаги ще има разногласие и ще се пролива невинна кръв в името на каузата и по пътя към успеха. Тази война не е с много по-различна от Игрите на глада, само че в нея една от страните вярва в светлата кауза, която представлява пътя към свободата. Естествено никой не е очаквал пътя към нея да е осеян с рози (като се изключат белите рози, смесващи аромата си с този на кръв, принадлежащи на президента Сноу, които впрочем имат знаковост за неговата същност – той умее да опетни и направи отблъскващо всяко красиво нещо, дори и чистотата на бялата роза). Но мащабът на жертвите започва да нараства и не можем да не се сетим за думите на Пийта, докато е при президента Сноу: „Наистина ли искаме точно това? Да се избием помежду си? С надеждата, че – какво? Някой прекрасен вид ще наследи димящите останки на земята?“
И в действителност до края на войната броя на хората значително е намалял. Което за пореден път доказва, че човекът не умее нищо по-добре от разрушаването на неща.
А политическите интриги ще съществуват докато свят светува или поне докато, както казва Пийта, не вземем хората да изчезнем и не се появи някой нов, прекрасен вид на наше място. С течение на книгата стават все по-ясни истинските мотиви на Коин и защо Окръг 13 се е укривал толкова дълго и не е помогнал на останалите окръзи да се освободят. За Коин, както се разбра и в самото начало, Катнис е една пионка, която има отредена роля и отслужи ли тази роля спира да бъде полезна – както се и случва, когато окръзите падат и остава за превземане само Капитолия. След като Катнис е приключила успешно мисията си, за Коин тя става безполезна, а евентуално дори и вредна, тъй като би могла да не гласува за нея като президент и да нададе глас, който, като гласът на Сойката-присмехулка всички са готови да чуят. Затова, когато Катнис е изпратена със Звездния екип в Капитолия, Коин изпраща там и Пийта с надеждата той да я заличи, както и малката й сестра Прим с медицински екип, планирайки да я убие, за да пречупи психиката на Катнис – същото, което и Сноу се е опитвал през цялото време.
Озовавайки се в Капитолия и стремейки се към резиденцията на Сноу, екипът, с който е Катнис сякаш отново е на арената на Игрите на глада. Те отново са изложени на риска на клопките, създадени като защитно средство от гейм-мейкърите и излезли като от филм на ужасите. Мнозина загиват и то стойностни хора, хора, които са на страната на Катнис в нейната борба за победа на доброто. Богс й се доверява в смъртта си и й дава холото, защото той е успял да види, че тя е най-заслужилата доверието на народа и тя е тази, която наистина може да ги изведе към победа.
В тази книга войната се разкрива с цялата си жестокост и реалистичност. Катнис и сама вижда сред хаоса и разрухата, че загубата на животи е безмилостна, падналите в боя и от двете страни – онеправдани.
Истинската превратна точка за Момичето, което гореше е момента, в който наистина пламва – и телом, и духом при загубата на Прим. Част от душата й е безвъзвратно изгубена, духа й най-накрая е сломен и пречупен – поне за момент. Бунтовниците са победили, Сноу е заловен и тя ще го убие – единственото, което й е останало. Когато победителите са събрани и Коин им предлага да решат дали да се проведе последния формат на Игрите на глада с участници – децата на отговорните за тази Игра, единствено Пийта и Ани са глас на разума, заставайки против тази кауза. Тук Катнис се отбива от правия път, давайки съгласието си. Съгласявайки се с тази жестокост, която е с цел усмиряването на неспокойните духове на населението, това я принизява до нивото на Сноу, до вижданията на Гейл относно незачитането на жертвите, които трябва да паднат за всеобщата кауза. В това решение няма справедливост, това е отмъщение в името на Прим, което самата Прим никога не би приела.
Катнис е загубила своята правилна преценка, може би в съответния момент с Прим си е отишла и част от човечността й, за която ще мине време преди да се завърне на мястото си.
Когато Катнис разбира истината за действията на Коин, подозирани преди това и разкрити от разговора със Сноу, тя вече е наясно, че Коин не е по-добра от Сноу, че с нея управлението не би било по-различно и най-вероятно състоянието на страната не би било по-добро. Самото предложение за последния формат на Игрите на глада е ярко свидетелство за всичко това.
Затова и първата правилна постъпка на Катнис е заличаването на Коин, макар на първо място да го прави заради загубата на сестра си, за която Коин е виновна. С тази необходима от гледна точка на текста смърт се предотвратява повторението на старите грешки за човечеството. Дори и никога да не могат да бъдат дадени гаранции и бъдещето да е необозримо, една необходима заплаха си е отишла и е дошло ново време за света.
Времето, в което Катнис лекува пострадалата си душа е продължително и тежко, повече от ясно е и, че никога няма да бъде същата. Но тя е Сойката-присмехулка, не само онази, която е символа на Революцията, а и онази, която е Феникса, умиращ в пламъците на разрухата и възраждащ се от пепелта си. Затова и Катнис, малко по малко се съживява за нов живот – с помощта на верни приятели и най-вече с Момчето с хляба до себе си. Събира късчетата на разбитата си същност и започва нови малки игри, такива, които ще я изтласкат на повърхността – събирането на книга със спомени и припомнянето на проявления на доброто, които е срещала.
Трилогията завършва със светла надежда за добро бъдеще, с възможността за предаване на родова памет чрез идното поколение. Тя доказва един от вселенските закони, че след всяко зло, колкото и продължително и тежко да е то, следва по нещо добро. Но една от най-важните й функции е насочена към нас, съвременните читатели – от една страна докъде може да стигне света поради небрежността и нехайността ни, до какво водят войните и какво страдание са те за човека, и от друга – колко е важна силата на духа и вярата, търсенето на справедливостта. Ако приемем Сойката-присмехулка като символ на възраждащата се силна духовна личност, а сойката-бъбрица като безсмисленото повторение и копиране на заобикалящото ни, всеки от нас носи и двете в себе си – въпрос на личен избор е кой какво ще пожелае да бъде.
ОЦЕНКА: ★ 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s