Братството на черния кинжал 8 – Единствена любов, Дж. Р. Уорд


Lover Mine (Black Dagger Brotherhood, #8)

Анотация от goodreads:

Джон Матю е извървял дълъг път, откакто е открит да живее сред хората, без той и тези около него да знаят за вампирската му същност. След като е приет от Братството, никой не може да се досети каква е истинската му история – или истинската му самоличност. Действително, падналият Брат Дариъс се е върнал, но с различно лице и много различна съдба.

Докато свирепа лична вендета отвежда Джон към сърцето на войната, той ще трябва да се справи и с това, което е сега, и с някогашното си минало, за да се изправи срещу злото.

Хекс, която е наполовина симпат и наемен убиец от дълго време отрича привличането между нея и Джон Матю. Тя вече веднъж е губила свой любим заради умопомрачението му, няма да позволи един достоен мъж да падне в жертва на извратения й живот.

Когато съдбата обаче се намесва, двамата осъзнават, че любовта, както и съдбата, са неизбежни между сродните души.

Ревю (внимание, СЪДЪРЖА СПОЙЛЕРИ!)

Преди да започна да споделям впечатленията си, бих искала да кажа, че съм убедена как по какъвто и начин да направя това любителско ревю, няма да съм доволна от крайния резултат. Книгата беше прекалено добра, за да мога да изкажа всичко, което мисля за нея подобаващо и то без да се разгръщам дотолкова, че прочитането на тези размисли да отнеме на читателя някоя и друга година…

Едно от първите неща, които ми направиха впечатление през цялото време, докато четях книгата беше, че именно тази – а не предходната от поредицата – трябваше да се казва Отмъстена любов.

Изключително главен сюжетен елемент, водещ през цялата история беше този за отмъщението. Никога вендетата не е била от такава значимост, колкото е тук.  Отмъщението е на живот и смърт, то е въпрос на оцеляване и то не толкова физически, колкото духовно.

Както добре знаем от края на книга седма, Хекс е отвлечена от Леш. И именно от там поема осма книга, като непосредствено продължение.

Несъмнено мнозина са си направили асоциации с отвличането на Бела. Но приликите спират с общия мотив. Ако имат някаква база за сравнение, то бих казала, че отвличането на Бела съпоставено с това на Хекс е като разходка в парка. Една от главните причини за което се явява фактът, че, както знаем, Леш не е обикновен лесър. Още по-важното, той не е импотентен лесър.  А извратеното му съзнание се увлича към най-големите дълбини на садомазохизма, като успява и без наличието на кожа и камшици да тероризира своята жертва до травматизирането й.

Но, както сме наблюдавали при Хекс отпреди, тя също сама по себе си не е обикновена жена. И то не защото е наполовина симпат и наемен убиец. Хекс има силна воля и се бори за оцеляване, както физически, така и психически.  Въплъщава в себе си всичко, което харесвам у една героиня и затова успя да ми стане любимият женски персонаж от поредицата и то преди да й бъде посветена собствена книга.

От подобен тип героини бихте очаквали да са корави като камък. Но това, което прави нейният образ дори още по-пленителен е, че тя не е. Стреми се с всички сили да бъде, но вътре в нея има и една по-ранима страна, една част от душата й, която трудно понася всичко, което се е случило в живота й и трудно се бори със своите вътрешни демони… почти до степен на непосилност. Нещата изглеждат така, сякаш случилото се с Леш най-накрая успява да бъде последната капка и да я отведе до ръба.

Вярна на себе си тя не се пречупва пред него. След като животът й се е преобърнал и тя е принудена да го живее в условията на затвор, от който няма изгледи да се измъкне, то тя е посветила всички свои сили на оцеляването си и на намерението – успешно постигнато, макар и с много труд – да не се поддаде на ужаса и отчаянието и да не се предаде.  Което, по някакви извратени закони на природата, създала същество като Леш, кара похитителят й да достигне до едно извънредно покварено и извратено обожание.

Всички интриги в книгата са преплетени по уникален и майсторски начин, интересът е гарантирано задържан от началото до края на всяка от историите, които се разгръщат из страниците й.

След като Хекс, с малко помощ от съдбата, успява да се измъкне, тя – вече намирайки се далеч от своя затвор и мястото, каращо я да бъде в постоянна бойна готовност – наистина достига ръба на своите сили. Само съдбата е отговорна за спасението й в лицето на Джон Матю, който я открива, дава й от кръвта си и я отвежда в имението на Братството, където тя тепърва трябва да премине през автършока от случилото се, примесен с ужасът от стари и болезнени травми от миналото.

Човек би си казал, че за толкова силна жена като Хекс ще е трудно да се намери достоен партньор, който да е способен да бъде достатъчно доминантен. Но Джон се оказва всичко, от което тя има нужда – по начинът, по който тя представлява същото за него.  Те така успяват да се допълнят взаимно, сякаш са двете части на едно цяло, колкото и банално да звучи при тях това е налице с най-голяма сила. От всички връзки, всички души, които са се събрали заедно в партньорство досега в поредицата никога и при никого връзката не е изглеждала толкова правилна, така, сякаш две сродни души са се открили взаимно.

Разбира се, няма да бъде лесно те самите да го осъзнаят и признаят пред света. Особено за Хекс, която не толкова ще пази своето собствено сърце, колкото това на Джон, тъй като смята, че е способна само да му навреди. Но истината е, че Джон Матю е този, който лекува наранената й и травмирана душа, като същото е валидно и в обратния случай.

Те споделят сходна съдба и са съпричастни на своите мъки. Те са упора един за друг и заедно оцеляват.

И преди да сте помислили, че всичко е един ред сълзи и два реда сополи, всъщност далеч не е така.

Както може да се очаква, тук нямаме типичната нежна и женствена половинка и храбрият воин, които ще я брани от света. Не, че Джон Матю не си мечтае около поне 300 страници от времето да бъде такъв за нея, но накрая ще достигне до необходимите изводи и правилната посока, за да види, че тя е не по-малко воин по душа от него и техният път заедно е отреден да бъде по-различен от „треперещата притеснена жена, останала вкъщи да чака мъжа си да се върне от битка“.  Докато накрая не открият колко добре стоят, наредени едни до други в гардероба, бойните им дрехи и кубинки.

Невероятен и изненадващ е начинът, по който накрая книгата ни заявява за мощта на съдбата да свързва хората, посланието, че истинската любов ще преодолее времето и пространството и ще просъществува, щом така й е писано, дори и във втори живот.

Джон Матю съумява едновременно да бъде значителна част от някогашното си аз – като в „Единствена любов“ достига тази част дори още повече – и да бъде с новата си самоличност. Но навярно решението на Скрайб Върджин той така и да не разбере кой е всъщност е действително най-правилното възможно по ред причини. Така той израства сам, преборва се с вътрешните си демони, калява се и става отново воинът, който е бил някога, не, мъжът, който е бил някога, а може би дори и повече.  И тук не бих могла да пропусна един от най-прекрасните цитати от книгата, думите, които Хекс му казва, щом узнава за травмата от миналото му на претранс:

„No, you’ve got it all wrong, John.“ Reading his emotions, she shook her head. „You’re not half the male you could be because of what was done to you. You’re twice what anyone else is because you survived.”

    “ – Не, разбрал си всичко погрешно, Джон. – Разчитайки емоциите му, тя поклати глава. – Не си наполовина мъжът, който си можел да бъдеш заради това, което ти е било причинено. Ти си два пъти повече от всеки друг, защото си оцелял. „

Противно на очакванията, нито Джон е толкова самообвинително настроен и с клонящо към ниско самочувствие като в предходните книги, нито Хекс е чак толкова корава и безпощадна… е, освен когато става дума за унищожението на Леш.  Двамата заедно са уникален екип и въпросът чие е правото да извърши кървавата разплата със синът на Омега намира неочаквано и едновременно с това някак толкова характерно като за Джон/Дариъс решение.

Отношенията Джон-Хекс имат своя собствена романтика, в която не липсва нежност, но се отличава от досега познатите ни двойки, носи собствена атмосфера и характерни за двамата герои черти. Едно от най-пленяващите събития е самият начин, по който всеки от тях допуска другия все по-дълбоко в своя свят. Знаем, че досега дори и най-близките на Джон не са надничали толкова дълбоко в душата му, като същото важи и за Хекс. Но съкровеното споделяне е част от магията в тяхната специална връзка.

И като споменах за близките им… Трябва да кажа, че успях до известна степен да се разочаровам от Ривендж в тази книга. Сенките Трез и Ай Ем взеха малко участие, но видях от тяхна страна признаци на привързаност към нашето момиче. И не че и нашият Рив не ги прояви, когато Хекс се завърна сякаш буквално от мъртвите, но… някак си очаквах повече от него в една дадена ситуация, излагаща Хекс на риск, при която пред него сякаш не съществуваше дори опцията да я придружи и да й помогне… Това тук го намирам за пропуск на авторката и може би единствената слабост в книгата, макар и да става дума за еднократно действие (или бездействие, както челите книгата биха се досетили) от негова страна.  Казвам слабост, тъй като постъпката толкова много не се връзва в моите изградени представи с образът на самоотвержения Рив, готов на всякакви жертви за своите  хора. И при подобни несъответствия неминуемо стигам до мисълта как даденото нещо е с цел, както се казва „да има за какво да се пише“,  „да има интрига“, „да се разтегне допълнителен локум“ или както там ни хареса.

При всички положения за мен фактът, че Ривендж не придружи Хекс в опасната дневна мисия е силно отклонение от вече изграденият му по различен от това начин характер. Рив, когото познавам и харесвам от „Отмъстена любов“ никога не би постъпил така…  И когато си помисля, че подобен род действие се правят с цел от въпросната сюжетна линия да се вкарат допълнителни трийсет, четирсет, петдесет или там колкото страници… за момент малко губи очарование книгата. Слава Богу, само за момент. И все пак е важен крайният резултат, който води до допълнителни усложнения в отношенията на Хекс и Джон…

Друга важна сюжетна линия е тази на вечното разминаване между Куин и Блей… кой би повярвал, че отношенията между бисексуални мъже ще се окажат по-заплетени дори от отношенията на Хекс и Джон?!

Не можех като цяло да не заемам повече страната на Блей и да се ядосвам на Куин, но обратите са много, интригите са много, разминаванията са… прекалено много. А когато на хоризонта се появява сексапилен мъж, когото вече сме срещали и който проявява неприкрит интерес към Блей, става още по-сложно. Тази сложност ескалира до невъзможност, когато Лейла – Избраницата, за която дълго се чудех дали буди в мен повече съжаление или желание за насилие с помощта на нещо тежко и държавно – вече решава, че дълго е била отблъсквана от всеки мъж, на когото се предложи и е време да си каже момичето, че й се иска… Нещо повече, иска й се именно Куин да я използва по предназначението, което й е отредено като ерос. Първо се ядосвах. После я съжалих за падението толкова ниско и жалкостта на това животът й да бъде обречен главната цел в него да бъде в пределите на леглото… После пак се ядосвах.

За съжаление от тази сюжетна линия и от тази двойка ни чака още много ходене по мъките… Поне вече ние, читателите, имаме насрочена „среща“ с Куей в книга 11, която, както вече се разбра, ще бъде посветена на тяхната история. А дотогава вероятно много издания на книги 8, 9 и 10 в които, доколкото подразбрах, продължават агоническите им моменти, ще бъдат запращани в пристъпи на яд към стената…

В заключение мога само да кажа, че книгата е наситена с всичко онова, което обичаме в Братството на черния кинжал – сложни, преплетени интриги и отношения между героите, много съспенс, екшън, романтика, еротика, драма и, разбира се, неочаквани обрати. Не всяка книга от поредицата бих препрочела в близко бъдеще, но за тази нямам търпение да се появи на родния пазар, за да й се насладя отново.

ОЦЕНКА: ★ 

Коментари
  1. Деница Чанева казва:

    Чудесно ревю! Преди около седмица прочетох книгата и наистина ми е една от любимите от поредицата. Ревюто ти ме накара да оставя всичко друго и да започна да я чета отново, за което мога само да ти благодаря!🙂

    • Thea казва:

      Радвам се, че съм те вдъхновила да се насладиш повторно на книгата с препрочитането й!😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s