The Demon’s Lexicon, Sarah Rees Brennan


 

Превод и редакция

1
Гарвани в кухнята

ТРЪБАТА НА МИВКАТА ОТНОВО БЕШЕ ПРОТЕКЛА. ТОВА НЕ БИ БИЛО чак толкова лошо, ако Ник не държеше меча си под нея.

Той го спаси, изтри стоманата и отсъстващо прокара палеца си по острието му, докато водата упорито капеше по кухненския под. Веднъж, щом беше оставил оръжието настрана, осъзна, че дънките му са подгизнали на коленете.

Алън му донесе куфарчето с инструментите.

– Би ли ми ударил едно рамо? – запита Ник, без да таи особена надежда.

– Не, твърде зает съм с готвенето – отвърна му Алън.  – Ти се занимаваш с тежката работа наоколо. Аз съм повече като чувствителния интелектуален тип.

Ник повдигна вежди.

– О, връщай се в кухнята и ми изпечи пай, жено!

Той надникна отново в долапа. Тръбите издаваха заплашителен бълбукащ звук, а отсрещната стена се беше превърнала в най-малкия водопад на света.

– Аз също мога да бъда чувствителният интелектуален тип – каза  провлачено. – Ако другата ми възможност е удавяне под мивката.

– Спаси всички ни от водна смърт или си сготви сам яденето. Изцяло зависи от теб самия.

От тази гледна точка, нещата бяха неоспорими. Ник можеше да си сготви вечерята, но пък Алън се представяше като добър готвач. Той се справяше с разнородни ястия, но цвъртящият звук от храна, спусната в нагорещения тиган, и внезапно разнеслата се богата миризма на пържени зеленчуци, взе решението вместо него. Ник се втренчи, което имаше добър ефект при всеки друг, но не и при брат му. След това измъкна ножа от канията на китката си и го постави внимателно до меча си, запретвайки ръкави за работа.

Като оставим настрана мивката, тази къща си я биваше. Тя беше малка, с цвета на картон, който е бил оставен да престои навън под дъжда, и наподобяваше всяка друга къща, намираща се в строгата редица от жилищни имоти. И все пак всяка къща беше отделена от своите съседни на прилично разстояние. Никой не се оплакваше от странни звуци през нощта. Това си заслужаваше всяка една поява на теч.

Ник харесваше Ексетър като цяло. Имаше статуя на главната улица, която му напомняше на нож и той се бе научил да се ориентира в града именно по нея. За тях беше рядкост да се задържат достатъчно дълго на едно място, че да са запознати с отличителните му белези, но бяха тук вече два месеца, без да се бе появил какъвто и да било признак на опасност. И двамата си имаха работа, той самия се готвеше да тръгва на училище, а Алън дори беше намерил време за ново увлечение.

Щеше да съжалява, когато им се наложеше да напуснат.

Тръбата изстена протяжно и остро, като ръждясал робот, на път да се разпадне на части, а Ник стисна зъби и завъртя гаечния ключ със сила. Беше твърде стара, за да бъде поправена идеално. Всичко, което можеше да стори беше да се опита да я постегне достатъчно, за да може да издържи, докато се превърне в проблем за следващите наематели.

– Някой ден ще живеем в Сейнт Леонард и ще се измъкнем от всичко това.

– Да, разбира се – отвърна Алън с лекота. Чилито вече къкреше и той се беше облегнал на мивката, наблюдавайки работата на Ник със скръстени пред гърдите си ръце. – Когато спечеля от тотото. Или когато започнем да продаваме тялото ти на богати стари дами.

– Ако започнем да продаваме тялото ми на богати стари дами сега, може ли да се откажа от училището?

– Не – отвърна Алън с крива усмивка, топла като прошепната тайна. – Един ден ще си доволен, че си завършил училище. Аристотел е казал, че учението е горчиво, но плодовете, които ражда са сладки.

Ник завъртя очи.

– Аристотел да ме цуне отзад.

Дъските на тавана над главите им изскърцаха с внезапен остър звук, наподобяващ чупене на големи клони. Ник погледна нагоре по рефлекс, но знаеше добре кой е източникът на шума: майка им, крачеща по пода в едно от своите кофти състояния. Съдейки по звука, всичко едва започваше и Алън щеше да прекара цялото си време горе с нея.

Алън трябва да беше забелязал погледа на брат си към тавана, тъй като поради някаква идиотска Алънова причина протегна ръка с очевидното намерение да разроши косата му, но Ник се отдръпна. Алън въздъхна, а след това Ник го чу как се пресяга към радиото и малкото щракване, когато то се задейства, както и музиката, която се разнесе от него, разсейвайки шума от майка им, движеща се неспокойно в стаята над тях. Алън се наведе към долапа и започна да търси нещо, пеейки си тихичко под нос. Ник се завърна към мивката, оставяйки приятния звук от музиката да запълни съзнанието му, а умът му да си почива, докато ръцете му се занимават с механичната работа. Вечерята ухаеше почти на вече готова. Може би тъпият му брат щеше да седне и да се наяде като хората, преди да хукне при майка им, и може би това щеше да протече като нормална сряда въпреки всичко.

Последва внезапно предупреждение. Талисманът, който Ник носеше винаги го нараняваше. Беше постоянно дразнение, котва, закачена на врата му, която бодеше и го жилеше, но сега болката се разля в него като електрошок, чийто източник беше талисманът. Птичите кости, изградени около талисмана и обвити в плетеница от кристали и мрежа се измениха, приемайки нова структура. Чувството беше сякаш новата структура бавно прогаряше кожата му.

– Алън… – процеди той през зъби.

В този момент прозорецът се пръсна навътре, острите стъклени късове отразиха за кратко флуоресцентната светлина. Ник захвърли гаечния ключ и вдигна ръка пред лицето си, обръщайки се и поглеждайки през мокрия си ръкав към Алън, който вече беше на пода.

През прозореца влетяха гарвани.

Огромните им криле с цветовете на дъгата се удряха едни в други, а кухнята внезапно се препълни с перушина и дълбоки сипкави крясъци от птиците. Въздухът в стаята се беше превърнал във вятър, причинен от размахването на крилете им, а самите те изглеждаха гладни.

Ник пропълзя по пода до меча си. Дръжката беше хлъзгава във влажната му длан, но той повдигна оръжието с едната си ръка, докато с другата се пресегна да сграбчи яката на блузата на брат си и да го издърпа зад себе си.

Алън повдигна блузата си и извади пистолета от кобура.

– Не ме вдигай. Ти си малкият ми брат, срамота е.

– Ти си същинска върлина и е твърде лесно – отвърна Ник, наблюдавайки зорко птиците. Те бяха започнали да се насаждат из повърхностите в кухнята, а заобленостите на свитите им криле се прегърбваха напред като рамене, очевидно отвръщайки на погледа му. – Не мога да повярвам, че все още използваш тоя тъп пистолет.

– Харесвам си пистолета – изпротестира Алън.

– Не винаги работи!

– Е – отстъпи Алън, – затова си нося три ножа.

Гарваните пресичаха пътя им към вратата. Ник повдигна оръжието и го завъртя, чувствайки свирепа радост, когато острието се вряза дълбоко. Един гарван падна на пода с кървяща гръд, а останалите заграчиха и закръжаха около тях. Ник отново се спусна на земята и се превъртя към стената закривайки глава с едната си ръка. Алън беше зад него и Ник си направи сметка, че брат му е малко или много защитен, намирайки се между тялото му и стената.

Те стояха долу дишайки тежко, а Ник се опитваше да мисли, въпреки туптящото си слепоочие. Тези птици очевидно бяха под въздействието на демон, а трябваше да има и магьосник наблизо, който да се увери, че демонът си е свършил работата.

Демоните почти никога не обсебваха животни. Не им харесваше да се намират затворени в тела с ограничени мозъци. Ник се зачуди колко ли човешки тела е предложил магьосникът на демона, за да му свърши тази услуга.

– Ти спипай магьосника – прошепна Алън.  – Аз ще се погрижа за демона.

– Ще спипам и двамата – каза Ник грубо и бутна брат си за повече подчертаност. – Ти стой долу.

Ник се изправи и за миг се почувства така, сякаш е навън в нощта и в бурята, с изключение на това, че бурята се състоеше от перушина. Наложи му се да вдигне лявата си ръка, за да спре два гарвана, устремени към очите му. Ноктите на едната птица разтвориха парещи резки върху бузата му и Ник я халоса, забравяйки напълно за всякакви стратегии, и завъртя меча в брутален смъртоносен кръг през плът и перушина.

Този път нито един от гарваните не изкрещя. Още четири се спуснаха върху Ник, протягайки нокти към ръката, с която държеше оръжието си и дрехата и кожата му се оказаха оголени. Когато Ник се опита да ги събори, само получи още разкъсвания по кожата си, а когато повдигна глава, за да види срещу какво се изправя, една птица профуча покрай него. Извития й клюн беше насочен право към очите му.

Той получи остър удар с лакът в гърба от страна на идиотския си брат, изтласкващ го настрана. Възстанови баланса си, след което се завъртя и наръга още две птици, запращайки други три в бесен, грачещ полет към тавана.

По времето, когато Ник се обърна отново към брат си, Алън вече беше напреднал и той видя, че брат му вече бе открил лидера. Той се приближи към него с меча си в готовност, в случай, че пистолетът не свършеше работа. Очите на Алън се присвиха иззад очилата му. Той се прицели и стреля.

Не пропусна. В този обсег демонът нямаше шанс.

Тялото на гарвана се строполи, и демонът, който го беше обладал, се изпари през тавана във форма, съставена от невеществена черна пара, издигаща се като блестящ пушек.

Сега, когато птиците не се опитваха да избодат очите му, на Ник му беше лесно да забележи илюзията. Той беше добър в разпознаването на магията. Веднъж се беше опитал да обясни на Алън, че илюзиите са по-остри, по-реални от реалния свят, по реални от самите тях, но Алън никога не се беше оказал способен да ги види.

Сега имаше една птица, която не се рееше наоколо обезумяло като другите, а се отправи директно към счупения прозорец.

Ник посочи:

– Там!

Алън стреля отново и на мястото на птицата се появи мъж, падащ надолу. Докато тялото му се спускаше към земята, вратата, водеща към коридора се отвори и майка им застана в рамката й, докато магическите й заклинания блестяха, изпълнени със сила, а косата й падаше като сянка около лицето й.

Алън проверяваше пулсът на мъжа, така че Ник беше този, който погледна към нея и каза:

– Справихме се. Нямаме нужда от теб.

Майка му остана в мрачния коридор, гледайки го с бледите си очи, докато накрая не каза:

– Не дойдох заради вас.

След това затвори вратата и Ник я чу да се качва бавно нагоре по стълбите.

И двамата се заоглеждаха наоколо, задъхвайки се леко, в случай че имаше още някакви изненади, които да последват. Но след още пет минути нищо друго не се случи. Ник спусна меча си на земята.

Беше се свършило. Всичко приключи с около петдесет объркани гарвана, кръжащи наоколо, мъртъв магьосник на кухненския им под, и заглъхващия шум от стъпките на майка им, качваща се на горния етаж.

Докато Алън спасяваше вечерята, Ник се облегна на кухненския плот, опитвайки се да не се пречка на пътя на гарваните. Може и вече да не бяха във властта на демона, но все още си бяха животни с големи човки и нокти, в стил ще-те-пратя-в-ада, а и Ник никога не си беше падал любител на животни. Това и животните можеха да го кажат. Веднъж Алън си беше взел котка, но му се бе наложило да я подари, след като тя беше ухапала Ник няколко пъти.

Не се налагаше да го обсъждат: Това означаваше, че ще се местят.

Ник тъкмо беше нагласил рафтовете за книги по начина, по който Алън ги харесваше.

Драскотините по бузата и рамото му го пареха.

Ник докосна разреза на бузата си, опитвайки се да прецени колко е дълбок.

– Не го пипай! – обади се Алън, цапвайки ръката му, без да го поглежда. – Може да се инфектира. Вечерята е готова…  мисля. Нека те позакърпя и ще можем да се наядем. Ще чистим после.

Ник видя Алън да потреперва. Нощния въздух, нахлуващ от прозореца, беше студен. Поне някои от птиците забелязваха огромното пространство, на което някога се беше намирал прозореца. Няколко вече бяха духнали.

Бузата го болеше и бе прегладнял. Опипа с пръсти медальона си и се намръщи.

– Скачай – каза Алън, премахвайки късчетата стъкла с ръкава си, спуснат над дланта му. Слава Богу, че похлупака на тенджерата беше предпазил вечерята им.

Ник завъртя очи и се изтласка нагоре, за да седне на плота. Алън постави отстрани куфарчето с принадлежности за първа помощ, повдигна брадичката на брат си и започна внимателно да слага дезинфектант на раните. Алън винаги се стараеше твърде усилено да е по-нежен, което правеше всичко по-лошо. Ник стисна зъби.

– Наранявам ли те?

– Не. Това го направиха тъпите птици.

– Всъщност, те са много интелигентни – каза Алън така, сякаш вярваше, че на Ник би му пукало. Той премигна и притисна двата края на раната един към друг, поставяйки лепенка отгоре. След това премина към рамото. – Ако ги хванеш като малки, можеш да ги научиш да говорят.

– Не виждам какво му е голямата работа на това – измърмори Ник. – И аз мога да говоря.

Алън го бутна леко. Той очевидно все още не беше възприел факта, че брат му беше два пъти по-широк в раменете от самия него и, че би му се наложило доста да се постарае, за да го нарани.

– Е, и теб те хванах като малък. Все едно, мисля, че гарваните биха могли да са…

Отвън се чу някакъв шум.

Ник запуши с ръка устата на брат си, прекъсвайки всички наивни, отдадени на спомените глупости и се плъзна от кухненския плот. Той блъсна Алън встрани, постави пръст на устните си и се наведе да вземе меча си от пода с едно бързо движение. След това се отправи тихомълком към задната врата. Алън не можеше да го последва. Той не беше много добър в промъкването крадешком заради крака си, но Ник погледна зад себе си, преди да отвори вратата с насочен напред меч. Алън беше извадил пистолета.

Вратата се отвори изцяло и в мрака се мярна кратко движение. Ник нападна.

– Не я наранявайте! – изскимтя един момчешки глас и Ник се спря точно когато Алън натисна копчето и в малкия двор се разля светлина.

Ник спря с меч, насочен към гърлото на момичето. Тя и приятелят й очевидно се бяха крили под кухненския прозорец. Шансовете да бяха видели всичко бяха големи.

Момичето не се отдръпна от острието, това трябваше да й се признае. Дори не трепна. Просто гледаше Ник с големите си спокойни очи на внезапно появилата се светлина и той осъзна как би трябвало да й изглежда всичко това – рамката на прозореца, по която бяха останали само остри парчета стъкло, гарваните, кръжащи във въздуха над тях, мъртвото тяло на пода. Момчето с меча, насочен към гърлото й.

Всичко, което тя стори, беше да преглътне много леко срещу острието и да каже:

– Чух, че това било мястото, на което човек да дойде ако има проблеми, които са… отвъд обичайното.

Изглеждаше позната.

– Очевидно не е било истина – каза момчето, заставайки до рамото й, като предприе нервно стъпка напред към нея, а после назад. – Очевидно това е мястото, на което човек да дойде ако иска да бъде убит от лунатици. Ъм… Съжаляваме, че ви обезпокоихме. Има ли някакъв шанс просто да си тръгнем?

Имаше нещо много познато в гласа му, който звучеше лекомислено, но трепереше на някои решаващи места, на които беше правилно да бъде още по-лекомислен и безгрижен. Той стоеше в сянката на момичето, но светлината отрази обицата на ухото му.

– Почакай – каза Ник.

– До-о-обре, има ли някакъв шанс да ни се размине само с телесни наранявания?

Ник промени стойката си, за да погледне назад към брат си, и забеляза момичето да скръства ръце, а момчето – да сграбчва рамото й с побелелите си пръсти.

– Познавам това момче – каза Ник – Той е безобиден.

– Сигурен ли си? – попита Алън, поглеждайки накриво иззад очилата си.

– Сигурен съм. Джеймс Крауфорд. Повярвай ми, ако беше магьосник, щеше да е способен да се защитава в училище. Безобиден е. И безполезен.

– Той не е… – подхвана момичето яростно.

– Нека не спорим с лудия човек, държащ огромен меч! – обади се Джеймс Крауфорд. – И… училище ли каза? – той отстъпи от момичето, за да огледа Ник по-внимателно. – Господи, Ник Рийвс.

Ник все още не беше свалил оръжието си. Беше малко заинтригуван от факта, че и момичето не беше отстъпило назад. Тя все още гледаше към него, с все същото решително спокойствие.

Сега позна и нея. Странното момиче от по-горния клас, което боядисваше косата си в розово и винаги носеше множество кристали и пентаграми. В момента също носеше гигантски обици, изобразяващи полилеи и ревностна розова тениска, носеща надписа РОМЕО И ЖУЛИЕТА НЕ БИХА ОЦЕЛЕЛИ.

Той избягваше хора като нея. Избягваше всеки, който се опитваше да бъде забелязан. Това беше един от първите уроци на баща му: Опитвай се да действаш като всички други. Ако се провалиш с вписването сред тях, магьосниците биха те открили много по-лесно.

– Познаваш ли го? – попита тя Джеймс.

– Ами, да – отвърна й той. – Той се мотае с една доста груба тълпа в училище. Себ Макфарлейн и други подобни, но те са груби тип пушещите-зад-бараките. Това е различно, тук имаше изстрели. Животът ми щеше да премине на лента пред очите ми, но вместо това реши да се скрие зад тях и да трепери от ужас. Мисля, че просто трябва да си ходим.

– Не тръгвам никъде – заинати се момичето. – Видях тази птица да се превръща в мъж! Ти също я видя, Джейми, трябва да си я видял.

– Не знам какво съм видял. Може да съм халюцинирал. Случва се когато дишаш лепило.

– Никога не си дишал лепило!

– Подушвал съм лепило – обяви Джейми след кратка пауза. – В часа по изобразително.

Ник беше на път да им каже какво точно си мисли за дърдоренето им и какво точно ще им направи, ако не се пръждосат веднагически и никога не обелят и дума по въпроса за това, какво са видели, когато Алън се придвижи от рамката на вратата към светлината.

– Мей? – пророни той с глас, изпълнен с неверие, след което бързо добави – Ник, остави меча.

Мей каза:

– Момчето от книжарницата?

Ник погледна към нея, припомняйки си изпълнените с копнеж речи на брат си по темата за момичето с розовата коса, което си падало по бийт поколението. Той сметна две и две и това го отведе до извода колко нелепа е цялата тази ситуация.

Значи това беше последното увлечение на Алън.

Ник бавно отмести меча настрани от гърлото на момичето и го снижи надолу, докато острието му почти, но не съвсем, докосна земята, държейки го в готовност, просто за всеки случай. Проследи с поглед острието по посока на земята и далеч от Мей.

– Каквото пожелаеш – каза той тихо.

Джейми се беше втренчил в Алън.

– Днес ми помогна да намеря „Ловец в ръжта“, а сега убиваш хора.

– Той застреля само един човек – поправи го Ник. – Но пък нощта едва започва.

Алън го погледна укорително, след това се върна отново на Джейми и се усмихна със своята бавна усмивка. Той прибра пистолета под закопчаната си риза, заедно с талисмана си и от момчето, което стреляше с пистолет, за да убие, и никога не пропускаше нямаше и помен. Усмивката му се разшири още малко, придумваща и приятна, убеждаваща Джейми да се усмихне с него. На лицето на Джейми имаше една срамежлива крива усмивка по времето когато Алън приключи.

– Прости му, той няма маниери.

– Уповавам се на добрия си външен вид – додаде Ник.

– Знам, че всичко това е доста странно – продължи Алън, – но вие дойдохте тук с причина, нали?

– Дойдохме тук, защото… Нещо наистина странно се случва с Джейми – каза Мей с натежал глас – И все пак очаквах някой, който да може да ни даде истинска окултна помощ, а не някакъв тип, който работи в книжарницата и училищен гангстер, който е по-млад от мен. Не очаквах и птици, които се превръщат в хора, нито пък оръжия и странни гердани. Не знам какво, по дяволите, става!

– Ако сте толкова разочаровани – каза Ник, – изчезвайте. Заети сме.

Вечерта ставаше все по-студена, както и вечерята му, а трябваше да закове с дъски прозореца и да се обади в сервиза, за да им каже, че напуска. Не му пукаше какво искат тези хора или пък какво им ставаше, или защо някой би използвал думата “окултно“ когато не трябваше.

Просто искаше да му се махнат от главата.

– Не, не – каза Алън. – Знам, че всичко това би трябвало да ви се струва странно, но можем да ви помогнем. Искаме да ви помогнем.

Ник се почувства длъжен да поправи това недоразумение.

– Не и аз. Говорили сме за това, Алън. Не мислиш ли, че си имаме достатъчно работи на главата и без да отваряме благотворителен приют за хора, които са си наумили, че имат нужда от окултна… – той изкриви устни – …помощ.

– Татко би искал да помагаме на хората – отвърна му Алън, след което се обърна към другите. – Вижте, моля, заповядайте вътре. Ще ви обясня всичко.

Фактът, че те не му се изсмяха в лицето си беше чисто доказателство за способността на Алън да убеждава. Както и това, че успяваше да изглежда незаплашително докато отваряше вратата към разрушената им кухня, разкривайки трупа на пода. Той разроши червената си коса и намести очилата си леко загрижено, след което направи двете крачки, делящи го от кухнята. Позволи им да видят накуцването. Използваше това като всичко друго, което можеше да използва. Мей и Джейми видимо се отпуснаха. Ник се предаде, клатейки глава и последва брат си вътре. Мей изправи рамене решително и прекоси антрето към дома им. Ник стоеше на прага и отстъпи на няколко сантиметра, тъй че й се наложи да го докосне леко докато минаваше покрай него. Изглеждаше раздразнена и смутена докато го правеше, а той й се ухили самодоволно. Забеляза колебанието й, сякаш се канеше да се обърне и да хукне, но Алън стоеше пред нея, изглеждайки честен и гостоприемен.

Тя спря, пресягайки се нагоре, и потупа талисмана на гърдите на Ник.

– Какво е това? – попита тя с малко по-мек глас.

– Талисман – отвърна меко Алън. – Предупреждава го, когато наблизо се прави магия и го защитава от малки заклинания.

– Защитава го – повтори Мей. – В такъв случай говориш за черна магия? Онзи вид магия, която наранява хората и причинява неприятности?

Ник се засмя, поглеждайки счупения прозорец и черната перушина наоколо.

– Няма друг вид.

– Имам усещането, че ще бъде адски дълго обяснение – каза Мей и пристъпи в кухнята, отправяйки се към Алън.

Джейми все още изглеждаше с разширени очи и множество съмнения, сякаш беше несигурен за това, което прави, но последва Мей вътре.

Ник затвори вратата и се зачуди какво ли беше довело тази двойка в дома им. Трябваше човек да е отчаян, за да припари до тях.

2
Белязан от демон

PАЗБИРА СЕ НИК ОЧАКВАШЕ ТОЙ ДА Е ТОЗИ, КОЙТО ЩЕ ГИ ОТЪРВЕ ОТ ТРУПА. Винаги беше той, след като Алън очевидно не можеше да извлачи трупа заради крака си, но рядко го намираше за толкова дразнещо колкото в настоящия момент. Първо би се навечерял, ако Алън не беше толкова обезпокоен какво ще си помислят гостите.

Той изфорсира колата по-злобно, отколкото би трябвало, тъй като острите завои по тесните пътища на Ексетър не бяха точно препоръчителни.

Отвратителното му настроение можеше и да има нещо общо с факта, че двете откачалки бяха от гимназията му. Хора от неговото училище бяха видели начина му на живот – с меча и пистолета, с гарваните и демоните. Това явно не тревожеше Алън, а трябваше. Имаше много неща относно живота им, които би трябвало да тревожат по-големия му брат.

Той кара известно време около реката Екс, оставяйки скромното градче зад гърба си и наблюдавайки едва различимите форми на сгради в далечината, които приличаха повече на сенките на някой по-голям град. Изчака десетина минути, за да се увери, че няма никой на пътя, след което отби колата в страни и слезе.

Измъкна тялото от багажника. Мъжът беше висок, отбеляза той лениво и се зачуди дали не би могъл да провери магическия му знак, за да разбере към кой Кръг е принадлежал.

Реши да не го прави. Всеки би могъл да се появи докато го проверява, а освен това нямаше кой знае какво значение кой точно Кръг ги беше открил. Всички Кръгове бяха по петите им. Следващият път щеше да е някой друг.

Наличието на магически знаци по тялото беше добро само по една причина. Състояща се в това, че Кръгът щеше да провери татуировките и да си прибере „собствеността“, а полицията нямаше да идва при тях с неудобни въпроси за трупове и изстрели.

В същото време, обикновено беше добра идея да разкарат трупа от своята територия.

Ник погледна отпуснатото лице на мъжа. Също така беше добра идея да спусне тялото в течащата вода възможно най-бързо. От друга страна, Кръгът можеше да отдаде смъртта на своя другар и на демона. Един демон би могъл да използва мъртво тяло за няколко дни.

На Ник не му беше трудно да преметне тялото през парапета и за миг го задържа на място, втренчвайки се надолу към реката. Водата беше черна и тиха, преди да запрати трупа към нея, спускайки го с главата надолу.

Тялото се удари с плясък във водната повърхност, потъвайки почти изцяло надолу, влачено от тежкото кожено яке и многобройните амулети и талисмани. Ник наблюдаваше как бледата ръка се раздвижва, докато се бори с течението, което я накара да изглежда като жива. Той се обърна и се качи обратно в колата. Надяваше се неканените им гости да са се разкарали по времето, когато се прибере. На Алън не би трябвало да му отнеме дълго да им обясни, че в света съществуват магьосници, които призовават демони, способни да се вселяват в хора. Че има премного други неща, случващи се паралелно с нормалния свят, към който тези двама идиоти претендираха, че не принадлежат. Те най-вероятно бяха чули предупрежденията на Алън и се бяха самонавили, че се нуждаят от „окултна помощ“.

В края на краищата беше най-вероятно проблемите на тази двойка, каквито и да бяха те, да са въображаеми. Той запали двигателя, който се събуди с готовност за живот, и потегли бързо, надалеч от реката с намиращото се в нея потъващо тяло.

Въображаеми проблеми. Сигурно беше хубаво така.

По времето, когато Ник завиваше покрай спирката на Сейнт Дейвид, той беше сигурен, че брат му трябва да е приключил с обичайната история. Той казваше на всеки новодошъл всичко, което би му било нужно, за да се защити. Ако Алън можеше да бъде по-малко заинтересован да помага на хората и по-загрижен за собствената си безопасност, то Ник определено би се почувствал по-добре. Сега той почти чуваше гласа на брат си.

Има демони, които живеят в друг свят, би казал той, свят, паралелен на нашия, и тези демони са гладни.

Гладни са за звуците, гледките и усещанията от нашия свят. Но въпреки това никой от тях не може да се промъкне тук. Никой не може да ви докосне, освен ако някой магьоснически Кръг не построи мост за демони. Пазете се. Стойте далеч от магьосниците. Стойте далеч от нас.

На Ник това му вършеше работа.

Той паркира, слезе от колата и влезе вътре, отваряйки вратата с лакът, извадил наполовина меча си, както обикновено.

Гласът на Алън достигна до него през отворената врата.

– Е, Мей, да не се казваш се така, защото си родена през май? Защото сега почти е май.

Алън е променил обичайната история, забеляза Ник.

Той отвори вратата докрай и изкара меча си изцяло от ножницата му.

Тези двамцата бяха окупирали къщата му. Можеше да ги плаши колкото си иска ако това му харесваше.

– Не е Мей от месец май – обясняваше момичето, – а е Мей като Мей Уест[1].

– Както желаеш – каза Ник.

В същия момент сияещият му брат запита:

– Падаш ли си по филми?

Всекидневната беше ярко осветена и биеше на очи със своята обикновеност, за разлика от кухнята, пълна със счупени стъкла и мъртви птици. Алън очевидно беше направил чай за всички и сега двамата с Мей седяха в две големи продънени кресла. Джейми беше изтипосан в края на дивана, а чаят пред него стоеше недокоснат, сякаш нямаше доверие на съдържанието му. Алън беше леко приведен към Мей, която бе обърнала глава при звука от гласа на Ник и бе вперила поглед към вратата.

Ник долови проблясък от одобрение в погледа й. Не беше съвсем изненадан. Тя бе точно типа момиче, падащо си по високи, мрачни типове, носещи смъртоносни оръжия.

Усмихна се накриво. Този вид реакция беше толкова глупав, че не можеше да го понесе.

– Ще се заседите ли? – попита – Кога е вечерята?

– Имаме сериозен проблем – отвърна му Мей, сега повече ядосана, отколкото одобрително настроена.

Ник влезе, лениво въртейки меча си и седна на другия край на дивана.

– Съжалявам да го чуя – каза той. – Но това не ме прави по-малко гладен.

– Съжалявам за това – вметна Алън гневно. – Той става малко раздразнителен, когато имаме гости.

Ник повдигна вежди.

– Ставам раздразнителен само когато не съм нахранен.

– Значи той е… той е раздразнителен. Раздразнителен е и… и носи меч. Ето това си е чудато, предполагам.

Алън се разсмя, а Джейми се успокои отново. Алън имаше подход към тези неща. Родители, шефове, животни и деца – всички го харесваха.

Момичетата харесваха Ник. Който смяташе, че това е честна сделка.

Ник беше осъзнал, откак с Джейми бяха в един клас, че въпреки възможността да са на една възраст, той винаги бе изглеждал и се бе чувствал по-голям от всички деца в училище. А Джейми изглеждаше дребен и ококорен, сякаш създаден, за да бъде домашен любимец на учителите и мишена за учениците. Вероятно не би бил такава мишена ако не настояваше да носи лилави ризи и бижута на училище.

Не винеше Джейми, че е нервен в присъствието му. Много хора бяха така, освен това Себ Макфарлейн и бандата му постоянно се счепкваха с Джейми, а те технически бяха приятели на Ник.

Ник си мислеше, че хлапето просто е глупаво и се вре между шамарите, което не би трябвало да прави, след като не може да се защитава, но самият той никога не го бе докосвал с пръст. Беше си загуба на енергия – Джейми никога не му беше направил нищо лошо, а и Алън би бил бесен.

Той все пак разбираше гнева, неспокойния подтик да удариш всеки, който караше малката сбирщина от скучаещи момчета да се оплаква.

Ник винаги се навърташе около тези момчета – беладжиите – във всяко училище. Другите деца го избягваха, сякаш можеха да подушат насилието, лъхащо от него. Това не го тревожеше: той пък подушваше тяхната слабост. Тези момчета вярваха, че всеки признак за опасност е признак за сила. Те се нуждаеха от него, а той – от група. Самотниците привличат твърде много внимание.

– Е – каза Джейми, очевидно останал с впечатлението, че е добре дошъл. – Вие двамата живеете заедно?

– Да – отговори му Ник с леден глас. – Защото той ми е брат.

– Аха – измънка Джейми тихо.

– Не дръж такъв тон на моя брат! – намеси се Мей, вирейки брадичка. – Откъде би могъл да знае? Вие изобщо не си приличате!

Ник погледна настрани от тях към огледалото над камината. То отразяваше лампата на отсрещната стена, осветяваща грозния оранжев абажур с цвета на залеза.

Момчето затегна хватката си около меча. Нямаше нужда от нейното разяснение. И сам си знаеше това.

А говорейки за роднини, Мей и Джейми също не си приличаха особено. Тя имаше заоблени форми, а брат й беше кльощав нещастник, който Ник можеше да прекърши с една ръка като клонка. Джейми беше рус, а Ник подозираше, че под розовото Мей е брюнетка, но и двамата имаха големи кафяви очи и сърцевидни лица. Имаха някои общи роднински белези, знаци, показващи общата им кръв, които Ник би искал да споделя с Алън, но не и с нея.

Алън изглеждаше смутен и Ник прочисти гърлото си, при което Джейми подскочи така, сякаш е чул изстрели.

– Алън прилича на баща ни. Аз приличам на майка ни.

Беше толкова просто. Той фиксира и двамата с поглед, предизвиквайки ги да посмеят да зададат по-нататъшни въпроси или да си правят по-нататъшни лични наблюдения. Семейството им не им влизаше в работата.

Нито Мей, нито Джейми проговориха. Но Алън не би могъл да бъде спрян да говори нито от Божията сила, нито от Ник.

– Сега, когато Ник се върна, защо не ни споделите защо сте тук и какво мислите, че би могло да не е наред? – запита той, все още усмихвайки се. Очите му иззад очилата бяха весели, когато се усмихваше, и станаха яркосини.

Това беше усмивката на баща им и Алън я използваше по същия начин, по който го беше правил и той.

Мей очевидно не бе имунизирана срещу усмивката. Чертите на лицето й омекнаха и тя изправи гръб, когато му се усмихна в отговор.

– Е, самата аз притежавам способности, както виждате – каза тя.

Ник изсумтя.

– О, ама разбира се, че е така.

Мей доби вид на обидена.

– Възможно е да съм го надраснала, но покрай мен се случваха странни неща, когато бях малка. Някои малки предмети се счупваха от само себе си, или пък летяха във въздуха. Не знаех какво става, но направих проучване и потърсих хора, които биха могли да знаят нещо, и чух за магьосниците и демоните, които им дават сила. И е истина, нали? Онзи мъж, който вие… той се превърна в птица! Той беше истински магьосник! Истина е!

Звучеше сякаш някои от Пазара се бяха разприказвали. На Ник му се искаше да се бяха научили да си държат устите затворени, или поне да престанат да се възползват от мекото сърце на Алън като спрат да изпращат при него проблемните случаи.

– Истинско е – каза Алън. – Но не мисля, че…

Той се страхуваше да не наскърби дамата, така че Ник му се притече на помощ. Той се наведе напред, погледна към Мей и каза:

– Нека опростя нещата дотолкова, че да вденеш. Ти не си магьосница. Ти си идиотка. Малцина души на този свят са родени с явен магически произход, но те не го надрастват. Освен това се учат да го контролират и да го пазят в тайна завинаги, или пък се опитват да направят нещо с магията си. Което значи, че повечето от тях се превръщат в магьосници и призовават демони. Това е най-безопасният и най-лесният начин да се сдобиеш с допълнителна сила, но също така включва и ритуали, свързани с мъртвите и…

– Ритуали, свързани с мъртвите… – повтори Джими със слаб, зашеметен глас. Ник се обърна и го погледна хладно. – Искам да кажа – продължи Джейми и преглътна, – колко интересно и ни най-малко зловещо. Моля те, продължавай!

Ник се беше уморил от това. Бяха атакувани, щяха да се местят отново и той нямаше нужда тези хора да стават свидетели на кашата, която представляваше животът му. Мразеше факта, че са от училището му, че Джейми го беше виждал да се опитва да чете, а сега надникваха непоканени в странния му свят. По-късно щяха да се приберат у дома си, на сигурно и топло, и щяха да си мислят, че са преживели приключение. Наклони се напред и отново улови погледа на Мей, отправяйки й поглед, от който повечето хора биха потреперили.

– Съществуват предвестници на магьосниците и хора, които могат да омагьосват другите с музика или да създават магически предмети – обясни той с нисък глас. Но забавното е, че те не са надраснали притежанието на магическите си сили. Ако ги имаше, щеше да знаеш за тях. Но ти не знаеш нищо и нищо от това не те засяга. Вървете си вкъщи и спрете да ме занимавате с глупости без причина.

Мей наистина потрепери и незабавно доби разярен вид.

– Аз имам причина!

Ник беше готов да й се сопне, когато Алън се приведе напред и хвана рамото му. Захвата около меча му се затегна, но той запази тишина, а Алън каза с по-учтив глас, отколкото Ник някога щеше да може да достигне:

– Каква е причината ти?

Мей сведе поглед към пода и пророни:

– Казах ви. Джейми.

– Това е лудост, ето какво – обади се Джейми. Ник се обърна, за да го погледне отново и момчето не изглеждаше готово да подскача от радост, че е привлякло вниманието му. Джейми преглътна тежко и направи такава физиономия, сякаш някой изсипва насила нещо горчиво в гърлото му, след което продължи:

– Всичко започна с… тези сънища. Мислех си, че са просто сънища, странни сънища за едно много красиво създание от другата страна на прозореца ми, което ме моли да го пусна вътре.

– Сукуба – добави Мей услужливо. Ник повдигна вежди при споменаването на думата, като се увери, че тя го е видяла. Тя му се намръщи и продължи – Или инкуб, това е думата за мъже, нали? Чела съм за тях, те са демони, които идват през нощта и основно те опорочават.

– Опорочават те? – повтори Ник. – Леле, мале, какви книги четеш, а майка ти знае ли?

Мей го изгледа кръвнишки, а лицето на Джейми почервеня. Както и това на Алън. Очевидно той не беше чувал, че има такова нещо като това да бъдеш твърде отзивчив.

– И какво се случи? – попита Алън бързо.

Джейми вдигна поглед от пода и откри нещо в погледа на Алън, което го накара да изпъне рамене и да каже с по-стабилен глас:

– Пуснах го. И след това, на сутринта, беше истинско. Имам предвид, личеше си, че някой наистина е бил там. Имаше…

– Трябваше само да отговориш на въпроса – прекъсна го Ник. – Не се нуждаем от детайли.

Кръвнишкия поглед на Мей се насити още повече и Ник се усмихна чувствайки се едновременно доволен и ожесточен. Тези хора не трябваше да идват тук. Училището и дома не трябваше да се застъпват. Ник трябваше да бъде нормален в училище, но това беше неговото място, неговия дом, неговия брат и дори неговата майка, вършееща на горния етаж. Просто искаше да си тръгнат.

Наведе се напред да каже още нещо.

– Ник – обади се Алън и той неохотно замълча. Алън кимна на Джейми да продължи.

– На следващия ден имах един странен белег. Тогава Мей започна да разпитва хората.

– Когато започнах да разпитвам за магията, започнах да излизам с хора с необичайни интереси. Няма много готици[2] или представители на Уика[3] в Ексетър, но пообиколих и разпитах наоколо. Повечето хора не биха разговаряли с мен, защото готиците мислят, че съм нещо като бебе-прилеп, а представителите на Уика също си имат своите съображения.

– Хората си мислят, че си… прилеп – каза Ник бавно. – Ама разбира се. Повечето хора си мислят, че аз съм боровинков храст.

Тя се ухили, внезапно, неочаквано ухилване, и той почти й се усмихна в отговор, но след това си припомни, че тя беше окупирала дома му и погледна право към нея, докато усмивката й не се стопи.

За съжаление останалата част от нея си остана на мястото.

– Това означава, че смятат, че се занасям и не съм сериозен последовател – продължи тя с още по-хладен тон. – Някой от тях ме слушаха, а имаше и едно момче – непознат – който ми каза да ви потърся.

– Колко мило от негова страна – промърмори Ник.

Той беше вледенен и ядосан. Забравете всички черни изкуства, всеки магьосник можеше да ги открие като зададе някой и друг въпрос на местните, защото от Пазара на таласъмите* са изпитали острата нужда да разпространяват словото. Те казваха, че е тяхна отговорност да защитават нормалните хора от магьосниците. Ник си помисли, че е тяхна отговорност да запомнят, че магьосниците имат очи и уши навсякъде и невнимателните думи можеха да доведат до смъртта на всички им.

Ник отправи към Алън мрачен поглед, но той не го отрази. Погледът му беше фиксиран върху Мей.

– Било ли е инкуб? – попита Мей. Ник изсумтя.

Алън каза:

– Не съществуват такива неща като инкуби и сукуби. Не съвсем. Те са просто демони и ще приемат всякаква форма, както и ще ти предложат всичко, което пожелаеш.

От Джейми се изплъзна един въпрос:

– Какво е искал от мен?

Ник премести меча си, поставяйки го на коляното си и се усмихна, когато погледите на Мей и Джейми се озариха от блясъка му и се плъзнаха по острието.

– Искал е това, което искат всички демони – отбеляза той меко. – Искал е да се измъкне от студа.

– Демоните живеят в различен свят – обясни Алън. – Всички писания, които съм успял да докопам, наблягат върху това колко са различни световете. Има стари легенди, които твърдят, че хората са създадени от земята, а демоните – от огъня. Това е метафора, разбира се, но пък е сполучлива. Те са създадени от съвсем различна материя от нас. Няма описание на демонския свят, което да е достъпно в книгите. Може би не може да бъде описан, но очевидно е толкова суров, че демоните са готови на всичко, за да се измъкнат от него, дори и за малко. И ето къде се намесват магьосниците.

Мей се пресегна и пое ръката на Джейми, сплитайки пръсти с неговите. Джейми я стисна силно.

– Има магьосници, преследващи Джейми?

– О, разбира се – отговори й Ник. – Преследват него. Или теб. Магьосниците не са придирчиви. Вие сте просто храна, която да подхвърлят на демоните.

– Не помагаш особено! – възкликна момичето.

Ник се облегна назад на дивана, кръстосвайки крака и нагласяйки меча на коляното си. Той оголи зъби срещу нея.

– Храна – повтори Джейми с треперещ глас. – Това какво означава?

– Демоните могат да влязат в този свят само ако са призовани – отвърна Алън. – Магьосниците ги призовават, за да могат да използват силите им. Трябва да разберете, че хората никога нямат достатъчно магическа сила, но демоните могат да контролират елементите. Могат да създават толкова реални илюзии, че можеш да ги докоснеш. И са склонни да дадат част от своите сили на магьосниците в замяна на достъп до този свят. – Той погледна към Джейми с широки и сериозни очи. – Наблизо трябва да е имало магьосник, който да призове демона и да го остави да залови тяло, което да обсеби. А ти трябва да си по-възрастен, отколкото изглеждаш.

– Аз… аз съм на шестнайсет – каза Джейми. – Станах на шестнайсет през октомври. Но какво значение има?

В такъв случай той беше едва шест месеца по-голям от Ник. Ник намери това за забавно до известна степен, поради факта, че момчето беше дошло да се оплаче на неговото рамо.

След това си спомни рождения си ден миналия месец. Алън беше направил торта и му беше казал да си намисли желание, а той го бе сторил, тъй като нелепи работи като това правеха брат му щастлив. Беше затворил очи и си беше пожелал да прекарат дълго време в Ексетър в безопасност и необезпокоявано.

Той се намръщи. Колко добре беше проработило, няма що.

– Демоните не биха преследвали никой под шестнайсет години ако имат друг избор – поясни Алън. – Не им харесва да обитават телата на животни и деца. Мозъците не са достатъчно развити, за да имат достатъчно контрол над магията.

– Децата не са като животните – възпротиви се Мая смръщено.

– А демоните не са компютри – каза Ник . – Представи само.

Алън се пресегна и докосна ръката на Джейми. Той беше велик в досега си до хората.

– Няма нужда да се тревожиш. Ако си получил белег, ще те отведем до Пазара на таласъмите и там той ще бъде заличен. Мей си има талисман, а аз мога да дам един и на теб. Демоните ще преминат към по-лесна плячка.

Джейми се раздвижи на дивана сякаш незнаейки накъде да помръдне. Ник беше запознат с подобен вид реакции. Хората винаги се разстройваха, когато чуеха някой като брат му да казва „по-лесна плячка“.

– Винаги, когато Мей говореше за магия, го намирах за… някак глупаво – каза той, с извинителна физиономия към сестра си. – Първият път,  когато си намерих белег, дори не й казах, но…

Мечът на Ник се устреми успоредно на килима в същия момент, в който той сграбчи рамото на Джейми и го изправи на крака. За миг Джейми се олюля объркано, след това замръзна от вида на лицето на Ник.

– Колко точно белега имаш? – изръмжа Ник.

– Пусни брат ми – каза Мей, която се беше изправила в някакъв момент. Ник не си направи труда да я погледне. Но когато долови с периферията на очите си друго движение, погледна. Беше Алън, който се беше изправил с далеч по-голямо затруднение от Мей. Неговата осакатеност ставаше най-явна в моментите, когато трябваше да се изправи на крака. Наложи му се да използва облегалката на стола за опора.

Да види това по никакъв начин не подобри настроението на Ник.

– Ник, успокой се. Свали меча.

– Да! – каза Джейми, докато рамото му трепереше в хватката на Ник. Ник можеше да го счупи в момента, ако му се приискаше. – Да, това е страхотна идея. Защо не свалиш меча?

Мей се понесе до лакътя на Алън с непокорен вид, но не желаеше да направи нещо, което би изложило брат й на риск. Алън се протегна и хвана китката на Ник с нежен, но решителен захват.

Ник пусна Джейми. Той отстъпи крачка назад, постави внимателно меча си на масата във всекидневната и отстъпи от него. Разтвори дланта, в която държеше оръжието си, широко, за да покаже, че е празна, след което погледна неохотно към Джейми.

– Сега – каза му. – Покажи ми.

Джейми преглътна и погледна нервно към сестра си.

– Всичко е наред – каза му Алън. – Никой няма да те нарани.

Последва пауза, в която Джейми внимаваше да не поглежда към Ник, макар самия Ник да чакаше със скръстени ръце и с обещания в погледа си относно това какво би сторил ако това момче беше застрашило семейството му.

Джейми бавно откопча копчетата на ризата си, започвайки от долния й край. Той се бореше непохватно с копчетата, сякаш пръстите му бяха натежали от втренчените погледи на всички в стаята, и изведнъж спря наполовина разкопчан. Гърдите му изглеждаха като гърдите на всяко момче, всяко момче, което не яде и не тренира достатъчно. Бледи, слаби, а върху лявата страна на ханша му, точно над дънките му, се намираше…

Ник изруга.

– Трипластов белег. Дошъл си при нас с трипластов белег.

– Какво значи това? – запита Джейми с развълнуван глас, който ставаше все по-писклив с всяка дума. – Какво имаш предвид под трипластов – като трите пласта на сватбените торти?

Прозорците на всекидневната разкриваха само чернота, но това беше проблема с нощта. Демоните биха могли да те връхлетят, преди да си имал шанса да се подготвиш, а сега имаше момче, носещо трипластовия белег в дома на Ник. Той впери поглед в Алън, който изглеждаше безкрайно съжалително. Брат му явно мислеше за някакъв любезен начин, по който да извести момчето, но с подобни новини нямаше значение как ще го направи.

А и това нямаше нищо общо с тях. С изключение на факта, че момчето го беше довлякло в дома им.

Ник отиде до масата и седна отстрани до меча си. Той се пресегна и пръстите му проследиха въздуха на няколко сантиметра от белега на Джейми. Белегът отначало изглеждаше червен, но след като се взираш в него за миг, започваше да изглежда по-размазан, сякаш опитвайки се да се изплъзне от погледа ти. Макар сърцевината на раната да беше червена, раздраните краища бяха черни като сянка, черни като кръв в нощта. Имаше две линии прорязани в кожата на Джейми, а заедно с тях три неравни пунктирани белега във формата на триъгълник.

Заедно с линиите и триъгълника, кървавочервен като от изгорено, се намираше и едно отворено, втренчено око.

– Три пласта – каза той рязко. – Първият пласт са двата прореза. Те формират портал. Веднъж щом е направен, демоните са наясно, че вече има слабо място, и започват да се купчат на вратата между световете. Веднъж, щом получиш този белег, могат да те проследят. Втория пласт е триъгълникът. Три равностранни страни, три равностранни пунктира, веднъж, щом е нанесен, някой трябва да умре.

Мей седна рязко. Тя беше стояла зад Джейми, обкръжавайки го защитнически, а сега внезапно се бе отдръпнала. Беше се строполила назад, а лицето й бе призрачно бяло, докато пръстите й стискаха здраво двете страни на фотьойла.

– Да умре? – повтори Джейми като ехо.

– Някой трябва да умре – повтори Алън. – Или ти, или магьосника, един от магьосническия Кръг, който е призовал демона. Кръвта му би могла да бъде използвана за заличаването на втория белег.

– Това няма значение – прекъсна го Ник. – Защото ти носиш трипластов белег. Вътре в портала и в триъгълника е окото. То е третият пласт. Веднъж, щом си го получил, те са те фиксирали. Евентуално вече са способни да срутят бариерите на ума ти, да пропълзят в теб и да контролират всичко, което правиш. Сега демоните те наблюдават, теб и никой друг.

– Почакайте – каза Джейми с треперещ глас, докато цялото му тяло се тресеше. – Не може да имаш предвид това. Смятах двата прореза за някакви леки драскотини, а пунктирания триъгълник – за следствие от ухапването на някакви насекоми. Дори не казах на Мей докато не се появи прогореният белег, приличащ на око. Дори не знаех дали трябва да идваме тук тази вечер, а сега ми казвате, че е твърде късно?

Ник сви рамене.

– Да.

Той спря да посочва и допря леко дланите на ръцете си една към друга, накланяйки се напред с лакти на коленете си. Джейми просто стоеше там с намачкана риза, която беше наполовина разкопчана и с увиснали празни и разтворени ръце. И двамата със сестра му имаха празни изражения на лицата си, сякаш вселената се беше преустроила пред очите им и новата й версия беше твърде болезнена за очите им.

Но видът на Алън беше този, който накара Ник да се почувства неудобно. Той очевидно чувстваше нещо, нещо нежно, повече от съчувствие, нещо, което му идваше отвътре и което вероятно трябваше и на Ник да му дойде отвътре. Чувстваше нещо като загуба. Обречените винаги разстройваха Алън.

– Трябва да има нещо – изпротестира Мей с глас, изпълнена с ярост и страх. – Трябва да има нещо, което аз да мога да направя, не може просто да ни казвате, че няма начин…

– Съжалявам – каза Алън. – Бих помогнал ако можех.

– Защо демона би искал той да… – Мей се спря, очевидно неспособна да изрече думата.

– Демонът няма да иска той да умре – отвърна Алън. – Демонът иска да го обсеби, но щом това стане, напъна от борбата между човешкия дух и демона за обладаването на едно и също тяло ще бъде твърде голям. Това ще разкъса тялото му. Винаги става така, а демонът не може да го накара да се запази. Както и няма да се откаже от него.

– Първо ще бъде демон – каза Ник. – После ще умре. Няма да отнеме повече от месец.

Джейми изглежда беше на ръба да хипервентилира, съдейки по дишането му. Ник не го погледна. Нямаше нищо, което той или Алън да могат да сторят, без значение колко много му се искаше на брат му да помогне. Бяха им казали какво става и, че нещата са зле. Не знаеше какво очакват тези двамата.

Понеже гледаше към килима, го видя първи.

Изпълзявайки от малкото неупотребявано огнище, понасяйки се над черната черга пред него и разпръсквайки се над килима, се появиха бледи, едва забележими спирали от мъгла.

– Мъгла – извести той остро.

Две атаки за един ден и момче, носещо демонското око в дома им. Определено получаваха доста внимание.

– Вън от обхвата на атаката – нареди Алън. – Качете се на столовете. Дръпнете краката си от пода.

– Обхвата на атаката – повтори Джейми, докато се катереше на канапето и дори докато говореше, се хвана бързо за облегалката. Все още трепереше. – Това е мъгла. Мъглата обичайно атакува ли къщата ви? Това атакуваща мъгла ли е?

Ник хвана меча си и го размаха по окръжността на килима, повдигайки леко дръжката в дланта си, когато мъглата се разпростря по пода. Едва можеше да я видиш, но после бавното й пълзене хващаше погледа ти, както и вълните във въздуха по краищата на стаята, докато не осъзнаеш, че помещението прелива от мъгла.

Мей се беше покачила на един стол, но се въртеше на място, за да намери по-добър ъгъл за наблюдение.

– Мъгла? Това вампир ли е?

– Не, жено, не е вампир – отвърна й Ник насмешливо. – Още една тъпа илюзия от тъпите магьосници, които си мислят, че ще бъдем твърде разсеяни от първата им атака, за да я забележим.

Той сканира стаята от край до край, търсейки най-малкия признак на движение и държейки меча си в готовност. Тънката субстанция на мъглата замъгляваше малко килима пред очите му навсякъде, накъдето погледнеше.

– Мъглата е малка магия – обясни Алън. – Обикновено се превръща в малко животно, което е обладано от демон. Достатъчно лесно е, за да се справим.

Обичайната форма, която заемаше мъглата беше на плъх. Но все пак веднъж Ник се бе видял принуден да намушка голям паяк. Надяваше се да е нещо голямо този път. Имаше нужда от малко раздвижване. Четвъртъкът му беше провален, къщата му беше окупирана, но за този случай беше спокоен. Всичко, което се искаше от него бе да убива.

Двамата аматьори бяха на столовете, движещи се и вдигащи врява. Алън, който знаеше по-добре за какво иде реч, стоеше неподвижно, за да не разсее брат си с помръдване или говорене. Ник се прокрадваше по периметъра на стаята. Той долови проблясък и скупчването на мъглата за миг, преди да се случи.

Щеше да я закове, но не беше очаквал нещо толкова дълго и шавливо като змия. Отначало имаше само мъгла, а внезапно се появи и тя, като тънък, черен камшик, който се движеше по-бързо, отколкото Ник и нанасяше удар по-бързо от него. Ник беше на секунда зад нея. Той скочи напред и насочи меча си със сила.

Разсече змията на две кървави половини точно миг след като тя беше ухапала крака на Алън.

За миг той въобще не се разтревожи. След това видя изражението, изписано на лицето на брат си и си спомни по-ранните му думи: Мей си има талисман, а аз мога да дам един и на теб.

Ник не беше разсъждавал по въпроса откъде Мей се е сдобила с нейния талисман. Не беше забелязал липсата на уличаващата издатина под блузата на Алън.

– Ти го носиш – задъха се Ник, обръщайки погледа си към Мей.

Тя постави ръце върху шията си, внезапно притихнала. Беше достатъчно умна, за да запази тишина. Кръвта се беше покачила в главата на Ник. Кръв се стичаше и от острието на меча му. Алън коленичи тихо и спокойно и нави крачола на дънките си. Ник видя белега, видя двете червени линии точно над глезена му, видя портала на демоните, поставен върху брат му.

Това не се беше случвало никога досега.

– Ник, успокой се. – Гласът на Алън беше неприемливо спокоен. – Това е само еднопластов белег. Ще се погрижим за него. Ще отидем до Пазара на таласъмите[4] и там ще бъде заличен.

Ръката на Ник го болеше от усилието да не завърти меча си и да не го запрати където и да е, върху когото и да е. Усети по тялото си ледените тръпки на безмерна ярост, която сякаш се изливаше във вените му и го пробождаше, подтиквайки го към действие.

– Млъкни! – той се завъртя към Мей и Джейми.

– Или изчезнете – предложи им той, – или ще бъдете наранени. Ваш избор.

Зъбите го боляха, толкова здраво ги стискаше, а Мей и Джейми се придвижиха бързо надалеч от него през мебелите. Тогава трябваше да снижи меча си, тъй като единствената останала мишена беше брат му.

Ник си пое дълбоко дъх, след което запрати меча си в отсрещната стена. Той удари мазилката със звън на стомана и момчето затвори очи при този звук.

– Дал си си талисмана – каза, борейки се с думите. Не искаше да говори, но му се налагаше, не можеше да направи нищо друго, защото това, което му се искаше да направи беше да удари Алън. Той закрачи отчаян и мълчалив като животно. Най-накрая намери думи и ги запрати в лицето на брат си:

– Не мога да повярвам, че си толкова глупав. Не и отново!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3
Скритото момиче

 

НИК СИ СПОМНЯШЕ ПЪРВИЯ ПЪТ, КОГАТО МАГЬОСНИЦИТЕ ги бяха хванали. Той винаги бе бил наясно, че те са там, ловуващо присъствие, както звука от тръбите и кучетата, промъкващи се в шубраците, трябваше да се явяват за лисиците. Но онзи път нещата бяха различни. Беше като разликата да знаеш, че кучетата са там и те да са пряко по петите ти с щракащите си челюсти, пресичайки всяка възможност за бягство.

Ник тогава беше на осем години, а Алън на единайсет. Нищо не изглеждаше сериозно. Майка му винаги бе била странна и никога не бе харесвала Ник, но баща му имаше задължението да се грижи за нея така, както Алън имаше задължението да се грижи за него.

Тогава се бяха местили често, но в уютни къщи с дворове и широко пространство. Ник не се беше тревожил откъде ще дойде следващото му ястие, както и никога не се беше тревожил, че някой би могъл да ги убие. Ник знаеше, че магьосниците ги преследват, а баща им се беше подсигурил, че те ще знаят как да се отбраняват. Но Ник никога не бе вярвал, че магьосниците могат да минат през баща му.

Баща му можеше да направи всичко. Той можеше да успокои майка им и в най-дивашките й пристъпи, и можеше да повлияе на всеки, който станеше подозрителен. Той беше изглеждал точно като Алън, с изключение на респектиращото излъчване на възрастен човек, който би могъл да носи едно уморено момче, когато им се наложеше да се местят посреднощ. Ник си спомняше тези среднощни местения само с моментите, в които се е размърдвал, за да открие, че бузата му е облегната като на възглавница върху широкото рамо на баща му.

– Ти си мой – казваше баща му, – и аз ще се грижа за теб.

В онези времена носенето на талисмана беше просто предпазна мярка, като това Алън да държи ръката му, докато пресичат улицата. Ник мразеше талисмана.

Талисманът изглеждаше доста като капан за сънища, декориран с кости, който имаше кристали наместо мъниста и сол, разсипана със заклинанията, докато нишката е била изплитана по време на направата му. Баща им беше купил талисмани и за двамата от една сергия на Пазара на Таласъмите, сякаш беше нормален баща, купуващ на синовете си карамелизирани ябълки. Да носи на врата си голям капан за сънища дразнеше осемгодишната му същност, а освен всичко останало си беше и неудобно.

Винаги се движеше, винаги пареше. Остави блед сребрист белег на гърдите му, където обичайно стоеше. Сега Ник разбираше какво значи това. Грижеше се за майка си. Не беше щастлив от това.

На времето талисманът беше просто неприятност. Ник винаги го оставяше на нощното си шкафче или на мивката в банята, а Алън винаги го намираше и го караше да го носи.

Талисманът беше на задната седалка на колата в нощта, когато баща му го откара право в капана.

Магьосниците бяха пристигнали там първи. Бяха поставили кръг около новата къща на семейството, който внезапно лумна, формирайки трите страни на триъгълник веднага, щом те прекрачиха прага. Три равни страни, като Бермудския триъгълник. Знак за смърт. Баща им беше пуснал Ник, докато всички се гледаха, знаейки какво означава това. Да разрушиш преградата щеше да означава смърт. Бяха заловени ловко, като животно в примка, без никакъв шанс за бягство, а магьосниците просто щяха да дойдат при тях и да ги приберат без борба.

Баща им не се беше засуетил нито за миг. Ник беше наблюдавал неразбиращо как той се придвижва напред и коленичи пред Алън.

– Ще се грижиш за майка си и брат си. Ще правиш всичко, което трябва да правиш. Закълни ми се.

Алън прошепна:

– Кълна се.

– Това е моето момче – каза баща им и целуна Алън веднъж по челото. Хвана го за раменете и се втренчи в него за миг, след което се изправи на крака и хукна към кръга.

Семейството им стоеше и наблюдаваше как той пламва, пресичайки омагьосаната линия, изкривявайки се като въглен, който е бил забучен върху ръжен. След миг от него не беше останало нищо друго, освен празнина и пепел. Баща им беше този, който им даде шанс да избягат, но Алън беше този, който ги изкара навън. Той сграбчи ръката на майка им и попита Ник дали талисманът му е у него. Ник си спомняше точно как се бе почувствал в този момент: празен откъм всякакви слова, едва разбирайки въпроса на брат си. Беше поклатил глава, при което Алън се спря за момент, след което свали собствения си талисман от врата си.

– Вземи моя.

Магьосниците ги очакваха. Демоните им бяха готови. Въздухът беше пълен с тях: атакуващи птици, намиращи се във вледеняващо подчинение и проточващи огнени езици като камшици, плющящи срещу тях.

Огънят премина точно покрай разбърканата черна коса на майка им и тя изстена, сграбчвайки талисмана си с благодарност. Огънят достигна крака на Алън и той изкрещя: наложи му се да се опре на Ник, докато се доберат до колата, а по бузите му се спускаха сълзи докато казваше на майка им какво да прави и накъде да кара.

Караха до Шотландия без дори да спрат за почивка, и трябваше да минат дни по-късно, докато Алън реши, че е безопасно да отидат в някоя болница. Дотогава вече имаше инфекция и мускулите му бяха увредени.

Ник никога повече не свали глупавия си талисман, без значение колко му беше неудобен.

Оттогава нататък бяха само той и брат му. Майка им едва се броеше.

Бяха минали осем години. През цялото време те бягаха, едва успявайки да се хранят добре и едва успявайки да се измъкнат, когато се окажат притиснати в ъгъла. Бяха минали осем години и Алън, този идиот, не се беше научил да не сваля талисмана си никога повече.

* * *

Алън изхвърча нагоре по стълбите към майка им на мига, в който Мeй и Джейми си тръгнаха, мърморейки нещо, свързано с вечерята й, имайки предвид, че е пълен страхливец. Ник не можеше да го последва при майка им. Тя щеше да е разстроена с дни, ако той влезеше в стаята й. Когато имаше своите лоши дни, тя имаше нужда от успокоението да знае, че ако си остане в стаята, няма да й се налага да го вижда.

Поне имаха малко време, за да се изнесат. Магьосниците бяха загубили една бройка, а и би трябвало да бяха използвали доста сила с онези гарвани и мъглата, изпратена скоро след тях.

И все пак Ник знаеше, че трябва да остане вътре тази нощ, да е наблизо в случай на нова атака.

Вместо това той излезе навън, за да се упражнява. Трябваше да се упражнява с меча дълги часове, уверявайки се, че може да го движи така, сякаш е един по-остър крайник на тялото му – а и в настроението, в което беше, той почти се надяваше магьосниците да го атакуват. Нека само се опитат!

Нощния въздух се приплъзна с хлад върху оголените му ръце, докато той се навеждаше и маневрираше, опитвайки се да прободе сенките в сърцата им. Малкото учители, които беше имал му казваха, че всичко е в движенията, но Ник винаги трябваше да си представя опонент: някой, който да може да нарани, някой, който силно иска да нарани. За да може да обогати практиката си, той трябваше да си представя по-смъртоносен враг, отколкото някога бе срещал. Трябваше да бъде по-добър от всеки, когото можеше да си представи.

Особено откакто глупавия му сакат брат беше решен да си захвърли живота на вятъра. Ник разсичаше въздуха и си мислеше за нощта, в която баща им бе загинал. Отправи се обратно към къщата едва когато вече минаваше четири сутринта, нахлузвайки блузата си пътьом. Материята й беше хладна и влажна от лежането на тревата, и мокра от утринната роса, и прилепна към хлъзгавата му от потта кожа.

Когато влезе вътре, откри Алън да пържи яйца.

– Помниш ли госпожа Гилман, нашата съседка отпреди три къщи? – попита Алън. – Тя те наблюдаваше с бинокъл докато тренираш с меча. Никога не ти казах. Съжалявам.

Ник сложи меча си на сушилника със звън на метал.

– Защо го направи?

– Ами, Никълъс, тя беше над шейсетте. Помислих си, че би бил леко смутен.

Ник не каза нищо. Той се втренчи в Алън със стиснати челюсти, оставяйки тишината да се разгърне като червено килимче, което той разгъваше към Алън.

– Виж, те се нуждаеха от помощ, а ние бяхме единствените, които могат да им я дадат – каза Алън бързо. – Мога да си купя друг талисман от Пазара. Мислех си само да дам моя на Мей и да ги разменя…

– Спри да ме лъжеш.

Стърженето на шпатулата по тигана се запъна. Ник скръсти ръце на гърдите си и зачака.

– Не знам какво…

– Момчето имаше проблем. Ти даде талисмана на момичето. Не се опитвай да се преструваш, че не си искал да й дадеш нещо. Не се преструвай, че не си искал да я впечатлиш с това колко магически услужлив можеш да бъдеш за нейните нужди.

Ушите на Алън бяха силно почервенели.

– Може и да си прав – призна той.

– Прав съм.

Алън се поколеба, след това сви слабите си рамене.

– Исках да я впечатля, но също така исках да им помогна. Талисманът ще я защитава. Ако освен това съм искал да… да ме хареса, какво значение има?

Алън изглеждаше уморен на безмилостната жълта светлина в кухнята. Трябваше да е заспал, а не да пържи яйца и да се притеснява.

– Не виждам защо би имало значение дали тя те харесва или не.

Момичетата бяха стара тема за спор помежду им. Алън въздъхна, а Ник впери поглед навън през прозореца, където сенките на нощта избледняваха малко по малко, приготвяйки се за зората.

– Недей… знам, че се тревожиш – каза Алън. – Но недей. Колко хора с еднопластов белег сме виждали? Колко еднопластови белега си махал? С какво това е по-различно?

Ник обърна погледа си от прозореца към Алън.

– Това е различно – каза той. – Тук става дума за теб.

Алън изглеждаше много доволен за момент и Ник осъзна, че брат му го приема като едно от онези нелепи сантиментални неща, които самият той е свикнал да казва през цялото време. Ник просто имаше предвид това, което беше казал. Никога преди не се беше случвало на брат му.

Слава Богу, брат му не се засуети по въпроса. Можеше да вярва, че Ник е казал каквото си иска глупаво нещо докато не правеше сцени.

Всичко, което каза беше:

– Ето, изяж си закусковечерята. След това можем да започваме с опаковането.

– Закусковечерята – повтори Ник.

– Вечеря и закуска! – каза Алън триумфално. – Като обедна закуска.

Ник го подложи на дълъг, осъдителен поглед.

– Има нещо много сбъркано в теб – каза му накрая. – Реших, че трябва да знаеш.

Непоколебим, или може би неизненадан, Алън започна да мие чиниите. Отмести меча на Ник с покритите си с пяна пръсти, за да освободи място за мокрия тиган за пържене.

– Къде ти се ще да живеем сега?

– В Лондон – каза Ник, смятайки, че това ще се хареса на брат му.

Алън изглеждаше удовлетворен и той видя, че е отгатнал правилно.

–  Лондон тогава. Ще си намерим удобна къща с прозорец, който не е целият на парчета и ще отидем в музеите. Идва май месец и ще можем да отидем до Пазара на таласъмите и да намерим някой, който ще танцува…

– Аз ще танцувам – каза Ник.

Уютното дрънчене и плискане от миенето спря. Алън беше застинал.

– Не се налага. Някой друг може да го направи. Ти ми каза, че не искаш никога повече да танцуваш.

Въпреки, че Алън обичаше да говори, въпреки, че можеше да бълва глупости до безкрай, той явно не разбираше думите. Ник беше казал всичко доста ясно. Той никога не бе възнамерявал да отива отново в кръга, никога не бе възнамерявал да танцува отново за демоните. Що се отнасяше до това, белязаните можеха да се обърнат към някой друг за помощ.

Просто този път белязаният беше Алън и това беше различно.

– Аз ще танцувам – повтори той и Алън се усмихна със своята засрамваща трогната усмивка. Ник завъртя очи. – Но няма да ходя в никакви музеи.

* * *

Беше късно когато Ник се събуди, ярките слънчеви лъчи се процеждаха през тежките завеси. Той се събуди по това време единствено заради идващия от долния етаж злокобен шум, който звучеше сякаш някой троши съдовете и тиганите им.

Ник си намери чиста блуза с подобаваща бързина и слезе по стълбите, закопчавайки дънките си по пътя.

– Дай ми това – нареди той.

– О, млади господине, докторът каза, че мога да се завърна към вдигането на тежести, ако съм внимателен да не натоварвам бедното си старо сърце – оплака се Алън.

Ник взе насила кашона с кухненските принадлежности от слабото рамо на брат си.

– Отивай да си опаковаш книгите.

Беше си лукс да разполагат с време, за да се преместят от къщата. Винаги, когато Алън трябваше да остави книгите си, той ставаше изпълнен с копнеж, а когато се преместеха на пожар, винаги първият им разход отиваше за чинии и одеяла, вместо за сметката им за отопление. Ник обичаше спокойствието на физическото натоварване, да бъде полезен, без да му се налага да мисли, обичаше тежестта на големите кашони в ръцете си и слънцето, напичащо врата му докато прибира последния кашон в багажника на колата. Времето беше сякаш бе валяло в някой момент тази сутрин и небето беше изписано в по-ярък тон на синьото от обикновено. Ник се обърна обратно към къщата, изпуквайки врата си и позволявайки на една мисъл да се прокрадне в ума му: Отиваха в Лондон и щяха да разполагат поне с няколко месеца преди цялата чудата лудост да ги залее отново.

Не дълго след като си го беше помислил, тропането на нечии стъпки по чакъла го накара да изпъне гръб, пресягайки се за ножа, намиращ се в канията на гърба му.

Рамкирана от бледото небе, бързаща към него в бъркотия от разтворени ризи и звънтеж, разнасящ се от около четирите гердана на човек, идваше странната двойка от предната нощ.

Ник снижи ножа си, макар и да не го стори с охота, и ги фиксира с хладен поглед, който обикновено имаше добър ефект. Те не побягнаха в обратната посока, но Ник постави ръце на покрива на колата, поддържайки гибелния си поглед, просто в случай, че решаха да размислят.

Очите на Мей сканираха пълната кола и разрошения вид на Ник и през нея премина изражение на разбиране.

– Вие бягате!

– А вие сте гениална изследователка – отвърна Ник.

Тя му се намръщи и малкото й лице премина в противоречиво изражение на ярост. На Ник му мина с насмешка през ума, че на това ниско розовокосо момиче би му харесало да е високо и внушително и яростта му да всява страх в сърцата на хората.

– Ами ние? – поиска да знае тя. – Няма никой друг, който да ни помогне.

– Е, и? Не ми пука.

Мей мигновено доби поразен вид, а справедливата й обида се загуби в несигурността й. Тя погледна към Джейми, който се опитваше да направи впечатление ( Ник трябваше да признае, че то беше добро) на ранен елен.

Тя протегна ръка, за да сграбчи рамото му.

– Знаеш какво ще стане с Джейми – каза тя с нисък глас, раздран от болка. – Как можеш просто да ни оставиш?

– И защо не? Хората умират по целия свят, съмнявам се да си си изгубила съня заради тях. С какво сте специални? Защо трябва да искам да ви помогна? Вие двамата окупирахте дома ми и заради вас брат ми е белязан!

Ник прехапа устни леко. Бе близо до това да повиши глас. Раменете му се напрегнаха, ръцете му се свиха в юмруци от желанието да се пресегне за нож или меч и вътрешностите му се сплетоха от желание да действа. Понякога му се искаше да може да се ядосва, без да усеща подтика към убийство.

За Алън беше различно. Веднъж той беше попитал брат си какво чувства, когато се ядоса, след като никога не беше искал да убива никого – макар понякога да му се налагаше – а Алън бе добил тъжен вид и бе описал чувство на негодувание и раздразнение и стотина неща наведнъж, за които бе казал, че се добавят към гнева му.

Алън беше твърде мек. Всичко, което Ник чувстваше беше насилническото желание да разкъса всеки, застанал на пътя му.

– Хайде Мей – каза Джейми с тих, уплашен глас. – Казах ти, че ще бъде твърде ядосан, за да ни помогне. Ще намерим някакъв друг начин. – Той надзърна към Ник, плъзвайки неспокойно погледа си от него към по-безопасната гледка, която представляваше колата. – Съжалявам за брат ти. Не сме искали да пострада.

– Няма значение какво сте искали – отбеляза рязко Ник.

Той щеше да e на ръба, докато белега на Алън не бъде заличен. Не се нуждаеше от това тези хора да го безпокоят сега. Джейми се пресегна да хване ръката на сестра си, намираща се върху рамото му, сплитайки пръсти с нейните и опитвайки се да ги използва, за да я издърпа назад. Отстъпи крачка назад и спря, като лодка, изкъсо завързана на въже. Мей стоеше решително, спряла погледа си върху Ник.

– Омитайте се – каза Ник, произнасяйки всяка дума така, сякаш тя е малко бавноразвиваща. – Тук няма помощ за вас.

Точно тогава Алън излезе навън, примигвайки леко към ярката светлина. Бързата му усмивка при вида на Мей накара Ник да се почувства като болен.

– Здравей Алън – каза Джейми с тих глас. – Добре ли си?

– Да, разбира се. Няма нужда да се безпокоите за мен, ще се оправя за отрицателно време – увери го Алън, докато усмивката му избледняваше при вида на Джейми. Това беше точно същия начин, по който Алън беше изглеждал, когато бе довел в дома им болното котенце, за да може то да порасне голямо и силно и да хапе Ник.

Джейми му отправи вяла усмивка, сякаш само колкото да отвърне на неговата.

– Ще го премахнеш на онзи Пазар на таласъмите, нали?

Лицата на Мей и Джейми внезапно се промениха, сякаш над тях бе надвиснала сянка. Ник се обърна, за да види, че сянката всъщност беше тъмната фигура на майка му до рамото на Алън, движеща се бавно напред, докато студената светлина не докосна лицето й. Майката мина покрай Алън, задържайки за миг ръката си върху ръкава му. Дългата й черна коса се развя зад нея, докато вървеше, сякаш желаейки да остане в сенките. Когато се спря по средата на двора, косата й се спусна като тежки завеси около лицето й. Ник задържа погледа си върху нея, за да не му се налага да гледа Мей и Джейми. Винаги беше едно и също, начинът, по който хората местеха очи от лицето на майка му към неговото, променяйки израженията си от разпознаване към безмълвен ужас. Широките й вертикални скули правеха вида на лицето й подобен на котка, а плътните й устни постоянно се движеха, карайки изражението й да изглежда странно. Тя беше висока, а черната й коса караше кожата й да изглежда още по-бяла. Изглеждаше както Мая би искала да изглежда, или поне ако не изглеждаше луда. Устните й продължаваха да мърдат от спазмите на тиковете. През защитата на притворените й клепачи, обрамчени с гъсти мигли, очите й бяха леденосини и винаги фиксирани върху някой, който не се намираше там.

С изключение на цвета на очите, Ник изглеждаше точно като нея. Той мразеше хората да я виждат. Никога повече не можеха да го погледнат, без да го асоциират с лудост.

– Отново си заминаваме – каза тя равно. – Не знам защо си правим труда, той ще ни открие.

На Ник му се искаше да може да отмести поглед от нея. Искаше му се да може да я остави. Искаше му се Алън да се съгласи да я оставят.

Майка им се усмихна замечтано, като останалата част от изражението й беше замръзнало и безизразно. Тя добави:

– Той не е мъж, който се проваля.

Алън закуцука напред към нея през неокосената трева и се пресегна към ръката й. Ник не проумяваше как търпи да я докосва.

– Оливия – каза Алън с нисък глас, – недей. Да се качваме в колата.

Тя се обърна и притисна пръстите си към бузата му, поглеждайки го, без изцяло да среща погледа му.

– Ти си чудесно момче – каза тя. – Ти си моето чудесно момче, но си разбрал всичко погрешно.

Мей прочисти гърлото си, играейки си отсъстващо с един от своите гердани. Движението почти накара Ник да отправи поглед към кълбото от талисмани и вериги, намиращо се на врата на майка му, но той спря инстинктивният си подтик. Тези двамата вече знаеха достатъчно за семейството му. Нямаше нужда да го виждат как гледа към амулетите на майка си. Вместо това той отправи погледа си към Алън, очаквайки да види стабилност там, очаквайки нормалност и близост. Видя страх.

Видя Алън да изважда пистолета си навън, на открито, в централния им двор, където всеки можеше да го види. Ник не се поколеба. Той изкара меча си и задържа тази остра, блестяща бариера между брат си и останалата част от света, след което се огледа наоколо, за да види откъде идва заплахата.

Тя идваше надолу по пътя към тях, като високите й токчета тропаха по цимента. Изглеждаше около четиридесетте, с лъскава кестенява и късо подстригана коса и огромни обеци, улавящи слънчевите лъчи, които озаряваха перфектните кръгове с ножове по средата на всеки от тях. Ножовете танцуваха в своите кръгове, когато тя се обърна към тях и им се усмихна.

– Здравейте момчета. Как сте днес?

Ник се отправи към нея, а Алън беше на крачка зад него. Той заобиколи жената в гръб и след миг Алън се намираше точно срещу нея. Тя залитна, олюлявайки се на токовете си, неспособна да задържи и двамата в обсега на зрителното си поле и несигурна върху кого да се фокусира.

Ник прикова цялото й внимание върху себе си като пристъпи към нея, сякаш двамата се канеха да танцуват. Тя се спря, заставайки лице в лице срещу него, след което погледна надолу, за да види, че той държи двата края на меча си, притискайки леко дължината на острието към стомаха й.

Той погледна надолу към нея и се усмихна слабо.

– Много по-добре, щом те видяхме.

Има толкова видове потребители на магия в този свят, колкото са и цветовете на бялата светлина.

От единия спектър бяха магьосниците, от другия – Пазара на таласъмите.

Имаше много хора, жадуващи за повече сила, отколкото им предлагаше Пазара, и които нямаха куража да хранят свой собствен вид демони. Имаше некроманти и предвестници, шарлатани и душевадци, както и дузина други, на които Пазара нямаше вяра.

А на предвестниците се вярваше най-малко, отколкото на всички други. Всеки предвестник носеше знака на нож, заграден в кръг. Това беше знак от магьосниците. Означаваше, че предвестникът е прикрепен към някой магьоснически кръг и ако предизвикате предвестника, предизвиквате Кръга.

Ножът повече или по-малко подсказваше как могат да тръгнат нещата оттук нататък.

Предвестниците бяха тясно свързани с магьосниците. Те разнасяха информация напред-назад между Кръговете и между магьосниците и външния свят, а в замяна бяха възнаградени с демонска магия.

Магия, купена с кръв.

Доколкото Ник беше наясно, те сами по себе си бяха магьосници.

Над рамото на предвестничката, той видя Мей и Джейми, които изглеждаха разтревожени от внезапната поява на непознат и оръжия. Видя и лицето на майка си, която стоеше до колата с празно изражение.

Предвестничката се усмихна с малка, бдителна усмивка, подобно на загрижен родител, наблюдаващ своето дете. Приличаше далеч повече на майка, отколкото собствената му майка. Вероятно Ник би могъл да я наеме за следващата родитело-учителска среща.

– Изглеждаш много пораснал, Ник.

– Вярно е, навлизам в зряла възраст – отвърна Ник. – А ти си стилна, изтънчена, и все така незначителна зла жена в този свят. Смяташ ли, че би могло да се получи?

Тя изглеждаше много далеч от майчинския образ, когато усмивката й стана по-остра.

– Вероятно не.

Ник подобри захвата си над меча, задържайки го точно към мястото, на което свършваха ребрата й.

– Жалко.

Алън се намеси, с гробовно изражение, притискайки пистолет към гърба й.

– Каква е вестта ти?

– О, да – каза предвестничката. – Тази.

Тя се завъртя леко, докато меча на Ник не се оказа опрян в гърба й, а пистолетът на Алън – към стомаха й. Ник срещна погледа на Алън над рамото й, следейки за някакъв сигнал.

Гласът на предвестничката беше спокоен.

– Черния Артур каза, че сега е моментът. Иска си го обратно. – В тишината се чу малък, остър звук. Алън беше освободил безопасния си захват. Ник можеше да види само тила на предвестничката, но тя звучеше така, сякаш се усмихва. – Можеш да ми го предадеш сега, или Черния Артур може да дойде да си го вземе.

В живота на Ник имаше малко неща, които се задържаха достатъчно дълго, за да бъдат познати. Имаше статуя на едно място, сграда на друго, но залагайки на карта живота си можеше да твърди, че лицето на Алън беше единствения надежден отличителен знак, който той имаше.

Никога преди не беше виждал Алън да изглежда по този начин.

– Нека те попитам. – Гласът на Алън беше едновременно опасен и треперещ, подобно на нож, държан от трепереща ръка. – Какъв мислиш, че ще е най-добрия отговор, който да се изпрати на Черния Артур? Може би трябва да те пусна да се върнеш при него и да му кажеш, че може да дойде и да се пробва? Преследва ни от години. Какво го кара да мисли, че сега ще ни хване?

Жената наклони глава с лице към Алън, сякаш канейки се да го целува.

– Сега е сериозен – прошепна, сякаш на път да се разсмее. – Не си ли забелязал, Алън? Изпратихме ти знак.

Алън стана напълно, ужасяващо бял.

Демонския белег. Ник чу собствения си глас да казва Веднъж, щом този знак е направен, ще могат да те проследят

– Сладкият Алън, толкова предан, създаващ толкова неприятности… Сега няма да те преследваме на сляпо, нали? Където и да отиде малкото ти семейство, ще ни отведеш право при тях.

Сега Ник можеше да види как пистолетът трепери в ръката на брат му със стегнати спазми на ужас.

– Предната нощ изхвърлихме един магьосник в реката – каза Алън с емоционален глас, сякаш отправяйки обещание. – Може би трябва да те изпратим да се присъединиш към него.

– Знаеш правилата – прошепна жената. – Не убивай предвестника.

Ник я прекъсна, навеждайки се надолу и прошепвайки в ухото й:

– Не казват ли „Не разрязвай предвестника наполовина с ужасния си голям меч?

Очите на Алън се присвиха. Той отстъпи назад и каза:

– Пусни я, Ник.

Ник също отстъпи, но не прибра меча си. Държеше го в готовност, просто за всеки случай, а слънчевите лъчи танцуваха по дължината на острието, превръщайки се в заслепяващи линии светлина. Едва успяваше да види малката, любезна усмивка на предвестничката.

– Какво да отговоря на Черния Артур? – попита тя.

Дори и устните на Алън бяха бели.

– Кажи на Черния Артур, че без значение какво трябва да направя, ще го накарам да съжалява, че е изпратил това съобщение – каза той. – Сега тръгвай.

Предвестничката погледна от бледото лице на Алън към мрачната усмивка на Ник и тръгна. Рязко се врътна на пети, отново перфектно балансирана, и потегли. Стъпките й бяха премерени и не забързани, главата й – вдигната, сякаш си тръгваше от успешна делова среща.

Алън изглеждаше сякаш ще рухне или ще убие някого.

Двамата непознати в техния свят се взираха в бледото му лице и пистолета, намиращ се все още в ръката му. Ник погледна Алън в очите, прибра меча си в ножницата му, и се обърна към натрапниците. Джейми потрепери докато той приближаваше.

– Ако ни извините – каза им с глас, на път да изръмжи. – Току що получихме някои лоши новини.

Мей не отстъпи и крачка. При други обстоятелства това би могло да го впечатли, но точно сега всичко, което искаше да направи беше да отведе брат си далеч от любопитното зяпане на непознати и да премахне това изражение от лицето му, и нейната упоритост просто го разгневяваше.

– Кой е Черния Артур? – попита тя.

– Не ти влиза в работата – излая Ник.

– Влиза ми в работата – извика Мей – Звучи сякаш това е човека, от когото бягате, а веднъж, щом си отидете кой ще остане да помогне на Джейми?

Гласът й трепна, докато изричаше името на Джейми и естествено това накара Алън да я погледне по неговия си начин. Лицето му все още беше в гаден сиво-бял цвят, но той  изглеждаше малко повече на себе си.

– Мей – каза той, като гласът му отново беше любезен. – Казах ти. Няма нещо, което който и да било от нас да може да направи за Джейми. Съжалявам.

Мей отново изненада Ник. Вместо да избухне в шумна ярост, устните й потрепериха за един ужасен миг и той си помисли, че тя ще се разплаче.

– Ще заема неговото място – каза тя с груб глас. – Мога ли да го направя? Има ли такъв начин?

Втората изненада дойде от Джейми, който проговори със заповеднически глас:

– Не бих ти го позволил!

– Няма значение – каза им Ник – Няма такъв начин.

Той копнееше да са на пътя, да оставят Ексетър и всеки в него зад себе си

– Ако можех да ви помогна, бих го сторил – каза Алън безпомощно, както го бе казал и предната нощ. – Кълна се, че бих.

Очите на Мей се присвиха, напомняйки на Ник за жена на щанда, опитваща се да направи някоя хитра сделка.

– Отивате на Пазара на таласъмите, за да получите помощ. Не може ли и ние да дойдем?

– Не – отговори й Ник.

Алън се поколеба.

– Не мисля, ме някой там може да ви помогне.

Мей се възползва от преимуществото.

– И все пак може и да се намери някой. Може да има някакъв начин, за който не сте чували. Това е шанс, нали? Моля те, Алън. Моля те, позволи ни да дойдем.

Последва дълъг момент, в който Мей се взираше в Алън, а Ник се взираше в стиснатите си юмруци.

– Добре – съгласи се накрая Алън. – Ако… – в деловия му глас се прокрадна нотка на свенливост – ако ми дадеш номера си може да… ще ти се обадя. Веднъж щом разбера къде ще е Пазара следващия месец.

В сравнение с демонския белег и ранното преместване, в сравнение със съобщението на магьосника, да вижда как Алън се излага пред някакво момиче не би трябвало да е от значение. Но въпреки това беше. Беше безсмислено, заминаваха, но Алън можеше още да стои до майка им в двора, а ненормалния им живот да ги чака опакован в колата, всичко това случващо се на равнинният пейзаж.

– Значи получи каквото искаше – каза Ник, чувайки как собствения му глас пронизва тишината като меча, който беше искал да използва срещу жената. Бе разярен и му се искаше да нарани някого, а Мей беше там. Не беше честно, но кое ли беше? – Не би ми харесало да те разочаровам. Какво друго искаше да знаеш? Аа, да, Черния Артур.

Той подметна името като снаряд към майка си, която стоеше в средата на градината с развяващата се около лицето й черна коса. Тя не беше помръдвала откак се беше появила предвестничката, изражението й също не се бе променило. Просто бе наблюдавала всичко, взирайки се в Алън, като призрак, наблюдаващ нещо, което не го засяга.

Когато той се обърна, изражението й се промени. Устната й се изви.

– Това всъщност е романтична история – каза той ожесточено, гледайки надолу към нея. – Той е мъжът, когото майка ни е обичала. Тя е била една от неговите магьосници и е давала на демоните хора по негови заповеди. Той я докарал до лудост и я тласнал в обятията на баща ни. Тя избягала от Черния Артур, отмъквайки един могъщ амулет и оттогава всеки един магьосник в Англия ни преследва заради това.

Той сграбчи в юмрук герданите на врата й и тя се обърна настрани. Нещата бяха такива откакто Ник се помнеше. Не можеше да й прости за живота, който са водили, за смъртта на баща му. Не можеше да забрави вида на лицето на Алън и това също беше по нейна вина.

Той се наведе към майка си и прошепна:

– А сега явно си го иска обратно.

Което не би било проблем, само дето ако някой отнемеше амулета от майка им, тя щеше да умре.

Ник на моменти стигаше до мисълта, че дори и това не би било толкова ужасно. Тя е била магьосница преди в края на краищата. Ако я нямаше, с Алън биха могли да имат нормален живот. Ако някой от Пазара на таласъмите знаеше истината за нея, би казал, че тя заслужава да умре. Но сега не беше един от тези моменти. Ако идеята тя да умре караше Алън да изглежда по този начин, тя трябваше да живее. Ник стоеше с герданите на майка си, тежки и студени в ръката му. И двамата дишаха тежко.

Когато Алън проговори, звучеше уморено:

– Пазара на таласъмите ще се проведе на първи май. Да ви се обадя ли?

Те издадоха приглушени звуци на съгласие. Дори Мей изглеждаше смирена в този момент, макар Джейми да беше този, който даде номера си на Алън.

Алън изглеждаше малко унил, но го прие. Поне най-накрая щяха да се отърват от нахалниците.

Ник отиде да вземе последните кутии, докато Джейми все още записваше номера си и по времето, когато се върна, вече ги нямаше. Ник заобиколи колата, така че да не се наложи да се намира на по-малко от метър от майка си.

Той погледна към Алън, който стоеше взирайки се в отворения багажник на колата им към нещо, намиращо се в една от кутиите. Когато забеляза, че Ник го наблюдава, се усмихна с тънка, пресилена усмивка.

– Мисля, че това е всичко – каза Алън. – Хайде. Напред към Лондон?

Те се качиха в колата. Ник позволи на Алън да поеме първата смяна. Той беше по-добър шофьор, но беше само на шестнайсет и щеше да се мине година докато да стане законно да шофира. Беше по-добре да се измъкнат от Ексетър, където някои хора бяха наясно с това, преди Ник да вземе своя ред.

– Е – поде Ник, когато Алън му отправи суров поглед над очилата си. Ник завъртя очи и закопча предпазния си колан. – Да направим разчет на събитията от Ексетър в последните двайсет и четири часа. Гарвани в кухнята, демонски белег за теб, глупави съобщения от магьосниците, а в края на всичко това получаваш телефонния номер на момчето.

Алън наведе глава, сякаш обмисляйки го, след което се засмя. Ник долепи чело до прозореца на колата и усети бръмченето на двигателя през него.

– Да си обираме крушите оттук – предложи Алън.

След час пътуване по М5, болките в крака на Алън започнаха да се обаждат и двамата размениха местата си. Никога нямаше особено много разговори докато караха, заради майка им, така че Ник отправи поглед право напред, а Алън се загледа в префучаващите зелени площи, протягащи се с мили от двете страни на пътя. Ник го погледа известно време, чудейки се дали съобщението го беше притеснило или демонския белег го болеше.

– Добре ли си? – запита накрая.

На Алън му отне миг преди да отговори. Когато се обърна, Ник видя, че половината от вълнистата му коса се беше изправила нагоре от притискането към влажния прозорец.

– Да – каза той. Доброто настроение на Ник беше развалено бързо, когато брат му продължи. – Мислех си за Мей и Джейми. Просто…И двамата изглеждаха толкова благородни, а знаем какво ще се случи с тях. Ужасно е и ми е омразно.

Ник се намръщи към пътя.

– Защо ти пука? Ти едва ги познаваш.

– Познавам ги достатъчно, за да им съчувствам – отвърна Алън. – Всеки би им съчувствал. Имам предвид, не ти ли е гадно за тях? Поне малко?

Той погледна към Ник очаквателно. Ник не знаеше какво да каже. Беше им ядосан. Ако не бяха те, Алън нямаше да бъде белязан. Въпреки това не мислеше, че изразяването на това е добра идея.

– Не ми е никакво за тях.

От този отговор Алън доби толкова нещастен вид, че Ник пoчти пожела да му беше казал за гнева си. Въпреки това Алън не каза нищо; той просто се обърна към прозореца, прехапвайки устни.

Ник впери поглед към огледалото за обратно виждане, за да провери разстоянието между тях и колата зад тях и долови отражението на очите на майка си. В огледалото те изглеждаха дори по-хладни от обикновено, сякаш тя го наблюдаваше през преграда от лед. Устните й бяха изтеглени леко над зъбите й, давайки на красивото й лице вид на череп, който все още има очи, с които да се взира. Тя го гледаше сякаш с омраза, но пък винаги правеше така.

Ник оголи зъби към нея в безмълвно изръмжаване и отмести поглед от огледалото. Алън прочете упътванията, които Мерис Кромуел му беше дала, докато Ник се опитваше да се справи с лондонския трафик по обед. Ник не харесваше особено Мерис, но откак Алън й бе помогнал на Пазара на таласъмите миналия октомври, никога не им се налагаше да се настаняват под навеси или общежития докато си търсят място, на което да отседнат.

Ник не беше сигурен дали тя имаше контакти навсякъде или проблемите просто се изнизваха надалеч, сблъсквайки се със застрашителната й експедитивност.

Ако Пазара на таласъмите беше магьоснически кръг, колкото й сквернословно да звучеше тази идея, Мерис би била лидер на Кръга.

Тя беше свързана с тях, макар никой да не знаеше откъде е дошла и беше богата, макар никой да не знаеше откъде е натрупала състоянието си. Ник смяташе, че тя вероятно е единствения човек на Пазара, криещ толкова тайни, колкото и те.

Ник погледна към картата и предприе обxоден маршрут покрай Уестминстър, за да може Алън да получи предварителен изглед на съмнителните удоволствия, на които скоро щеше да се наслаждава. Той мина покрай заострения квадратен силует на Уестминстърското абатство и каменните светии се надвесиха над тях, когато Алън започна да си разказва сам интересни исторически факти, тъй като Ник не се интересуваше.

Кулата на Биг Бен и завоя на кръговото продължаваха в гладка линия и докато Ник обръщаше колата към по-малко задръстени от трафика места, Алън въздъхна щастливо и започна да говори за динозаврите експонати в Природонаучния музей.

– Промених си мнението – обади се Ник. – Да те вземат демоните.

Той беше доволен, че Алън изглежда толкова щастлив. Ник не помнеше добре Лондон и оглеждайки се наоколо сега, към новите и стари сгради, сгъчкани една в друга на всяка редица и към претъпканите улици, в него се зараждаше едно особeно лошо предчувствие. Демоните харесваха градовете. Градовете означаваха жертви, а Лондон гъмжеше от тела, които да обсебят. Ник си помисли, че може би беше взел грешно решение като бе избрал това място, но сега беше твърде късно.

Камден се откри пред тях с широка, сива улица, с малко кино от едната страна, няколко ресторанта и сива сграда, която гласеше АМЕРИКАНСКА МЕТОДИСТКА ЦЪРКВА с огромни, метални букви върху фасадата си. Започна да ръми леко, докато те подкараха по една от страничните улички и спряха пред новия си дом.

Бозавокафявата фасада на къщата я караше да изглежда сякаш е била строена от ръждясали, излишни части. Някой винаги поставяше дантелени пердета на пустите къщи, и Ник не беше изненадан да види пердетата, заели мястото си на всеки прозорец на това място. На прага беше разположен един китайски градински гном, който имаше отчаяна, налудничава усмивка.

– Не е толкова зле – каза Алън.

– Вече не ме водиш на хубави места, скъпи. – каза Ник, за което беше възнаграден със звънливия смях на Алън, като камбана, която е била ударена изненадващо.

Когато слезе, той отвори вратата на майка си, без да мисли и тя потрепери, отдръпвайки се.

– Оливия – каза й придумващо.  – Пристигнахме. У дома сме.

– Засега – промърмори Ник и се отправи към багажника, откъдето взе първият кашон с книгите на Алън. Взе го в ръце, оставяйки го на земята само колкото да си намери ключовете. Някой грижливо беше скалъпил мрачен килер там, където трябваше да се намира коридора, но стълбището беше широко и, което беше по-важно, имаше устойчиво изглеждащ дървен парапет, на който Алън да се подпира.

Когато се качи по стълбите, видя, че горе има три спални, което винаги беше добра новина. Ник разпредели спалнята, която се намираше най-далече от другите две за майка им, а когато отиде в другите стаи, видя, че имаше вградена в стената библиотека в една от тях. Тази стая очевидно трябваше да бъде за Алън. Ник постави кашона долу и извади ножа от ботуша си, за да разреже лепенката му. Започна да подрежда книгите по рафтовете. Mожеше да минат няколко минути докато Алън успокои майка им.

Ник слагаше последната книга на първия ред, когато тя падна. Между жълтите страници се мерна нещо бяло и после върху изглеждащия окаяно килим падна една снимка на момиче.

Момичето изглеждаше по-голямо от Ник, в късното си тиинейджърство, вероятно към двайсетте, с къдрава руса коса и приветлива усмивка. Носеше свободна, надиплена блуза в ретро стил. Момичетата на Алън често афектираха, а тя изглеждаше така, като че ли някой й бе казал току-що някаква шега. На Ник му стана ясно, че тази снимка е била нещото, за което Алън си е мислил, когато стоеше втренчен в багажника на колата. Веднага, щом беше сам, той се замисляше точно за това, сякаш бивайки близо до снимката – дори и без да може да я види – тя беше единствения му възможен източник на утеха.

Не беше дошъл при Ник.

Алън беше достатъчно сантиментален да си пази снимки. Няколкото момичета, които действително му бяха приятелки, бяха възнаградени с почетно място в портфейла му. Имаше и снимка на Ник от училище, както и снимка на майка им и баща им от сватбения им ден в рамка, която държеше до леглото си.

Но пазенето на тайни от Ник беше това, което беше различното. Беше пазил само една тайна от Ник до този момент: писмата, за които бе ставал рано и бе събирал от пощенската кутия.

Ник ставаше дори още по-рано, за да ги хване и накрая бяха престанали да пристигат.

Ник се запита дали това не е снимка на подателката на тези писма. Той я вдигна и я разгледа по-отблизо, но не успя да открие нищо особено в нея. Историята с писмата беше отпреди повече от година. Защо Алън би пазил нейна снимка? Той я обърна и се загледа в гърба й. Там беше принтиран със сиви букви надписа „TONY’S PHOTOS“, но над него в черно се открояваше името „Мари“. Ник чу куцукащите стъпки на Алън по стълбите достатъчно на време, за да скрие снимката там, откъдето тя беше изпаднала, и когато брат му влезе в стаята, той забеляза разтревожения му поглед към рафтовете.

Значи нямаше невинно обяснение.

Алън не беше забравил, че снимката се намира в книгата. Не беше купил книга, с прибрана в нея снимка. Целенасочено бе скрил това момиче, тази Мари, от него.

Ник си спомни усмихнатото й лице и се намръщи, взирайки се в пода. Чувстваше се крайно неудобно. Изглеждаше неправилно това момиче да има значение за Алън, след като Ник дори не знаеше коя е тя. Какво беше толкова важно покрай нея, че да трябва да я крие от собствения си брат?

Ник си науми да разбере.

Същата нощ Ник спа на пода в кухнята в новия им дом. Дъските на пода се завиваха по краищата си като изсъхнали филии хляб, груби насреща корема му, когато тениската му се набра. Не си беше взел възглавница, тъй като не искаше да му е удобно. Дремеше неспокойно, чувствайки се като куче пазач, неспособен да си почива, тъй като трябва да стои нащрек за опасности навън.

Но той не чакаше нищо, намиращо се отвън.

Той се намираше в едно от онези мрачни състояния между заспиване и просто държане на очите затворени, когато чу звука от тихото отваряне на входната врата. Тялото му се раздвижи, преди да е помислил: той прекоси коридори с две скоростни крачки, бързи и леки като на хищник. Винаги намираше за по-лесно ловуването, отколкото мисленето.

Когато се хвърли към Алън започна да мисли: спомни си да удари Алън от левия край. Те се катурнаха на тревата в предния двор и Ник се приземи на земята отстрани на брат си, в готовност да скочи. Беше внимавал толкова да не нарани крака на Алън, дори да не го докосне, а сега се чувстваше толкова разярен, че му се прииска все пак да го бе направил.

– Не си отиваш – изръмжа той.

Алън лежеше неподвижно по гръб, гледайки нагоре към звездите. Пълната луна се отрази в стъклата на очилата му и накара повърхността им да заблести за кратко в сребристо.

– Ако могат да ме проследят – подхвана той, – не е безопасно…

Ник рязко се разсмя.

– Кога сме били в безопасност?

Колко безопасно би било за Алън, прииска му се да запита, сам и с демонски белег?

Може би щеше да е добре, Алън можеше да се грижи за себе си, но Ник нямаше намерение да поема този риск. Той нямаше намерение да го пусне да си отиде.

Ник дишаше тежко и зрението му се размаза малко, правейки цветовете на нощта мъгливи и бледи. Чувстваше се сякаш се е упражнявал твърде пресилено. Беше ядосан от мисълта, че Алън можеше да замине толкова лесно, без значение поради каква причина

Алън въздъхна и седна, свивайки здравия си крак до гърдите си и обвивайки ръка около него.

Ник познаваше този му вид от дните, в които майка им имаше своите истерични пароксизми или когато някой учител поискаше да поговорят за четенето на Ник.

Алън изглеждаше уморен и нещастен, и това изражение се беше настанило толкова удобно на лицето му, като че ли бе свикнал да се чувства по този начин и не позволява на това да го афектира особено.

Беше твърде зает да се тревожи какво можеше да почувстват другите хора.

– Ник – каза той меко, – не, че искам да се махна. Няма да бъде за дълго. Само до следващия Пазар на таласъмите, просто за да можете с Оливия да сте в безопасност.

Майка им беше тази, след която бяха магьосниците, единствената, след която винаги са били.

Майка им беше тази, за която Алън се поболяваше от тревога.

– Аз ще я зарежа – каза Ник.

Внезапно нощта сякаш се вцепени. Ник стоеше приведен и бдителен, очаквайки Алън да помръдне, желаейки той да се предаде. Алън затвори очи и преглътна, изглеждайки толкова разочарован от Ник и толкова уплашен. За майка им.

– Кълна се, че ще го направя – каза Ник с нисък глас, заплашващ и обещаващ, имайки предвид всяка една дума. – Ако си тръгнеш, ще я зарежа. Ще тръгна след теб. Какво мислиш, че ще стане с нея, ако и двамата заминем?

Ник не лъжеше. Беше виждал Алън да лъже хората през целия си живот и всеки път, когато отвореше книга, виждаше думите да се извиват из страниците, а значението им му се изплъзваше. Думите бяха достатъчно заплашителни и без да лъже.

Когато кажеше нещо, знаеше, че Алън ще му повярва.

Алън отвори очи и погледна към Ник. Очите му бяха пусти.

– Добре, Ник – прошепна той. – Няма да си тръгвам.

Ник проговори със затруднение.

– Добре.

Той сграбчи чантата, която Алън беше носил, изправи се на крака и тръгна към вратата, без да отправя повече поглед към брат си, все още седящ на тревата. Беше уморен и не искаше повече да си мисли как Алън се опита да си тръгне.

Когато стовари чантата в стаята на Алън, видя, че брат му е оставил бележка на възглавницата си.

Ник седна на леглото на Алън и се опита да я прочете. Имаше нужда от концентрация при четенето, а умът му не беше особено на място, мислите му се преследваха бесни и объркани из главата му и думите също се запреследваха бясно и объркано. Изглеждаха като нищо друго, освен мастилени драсканици, разпростиращи се върху празния бял лист.

Долови едно изречение, гласящо Отивам на едно място, на което знам, че ще бъда добре дошъл.

Това го накара да си припомни снимката на момичето и да се огледа наоколо в стаята. Имаше само една пролука в претъпканите библиотечни рафтове. Алън беше планирал да го зареже, но бе запланувал да вземе книгата със скритата снимка, където и да отиваше.

Ник се взираше в писмото и отново усети острият подтик да нарани някого. Хвана ножа си в ръга и го разряза един, два, три пъти, докато думите се изпариха и писмото вече не беше нищо, освен бели намачкани късове.

Един слаб звук накара Ник да вдигне глава. . Видя Алън, колебаещ се на прага. Не можеше да разчете лицето му повече, отколкото тези думи. Зачуди се от колко ли време стоеше там, наблюдавайки как Ник нарязва прощалното писмо.

Спогледаха се, без да продумват и в тишината Ник се зачуди дали Алън не му е казал още една лъжа: дали не е искал да отиде при това момиче. Дали все пак не е искал да си тръгне.

Алън прочисти гърлото си.

– Беше прав, аз бях глупак

– Без майтап – каза Ник грубо.

– Паникьосах се като пристигна това съобщение – обясни Алън, облягайки се тежко на рамката на вратата. – Не успях да се спра. Не искам да представлявам опасност за теб и не знам какво да правя. Но ако са опитали с това, ще опитат и нещо друго. Бягството няма да реши нищо. Трябва да измисля план. Трябва да направя нещо, за да приключим с това веднъж завинаги.

В гласа на Алън се събираше решителност докато говореше. Ако си мислеше, че ще промени мнението на Черния Артур, значи сънуваше, но беше познато и успокояващо за Ник да види брат си готов да планува измъкването им от всяка ситуация. Алън вдигна чантата, която Ник беше донесъл горе и той прекоси стаята, за да я вземе от него.

– Дай ми това. Аз ще наредя нещата ти.

– Благодаря ти – каза Алън, усмихвайки му се. Той се пресегна и извади книгата със скритата в нея снимка от страничен джоб, плъзвайки пръсти – роден с ръце на музикант, беше казвал винаги баща им, дълги пръсти, който докосваха всичко с лекота – с отсъстваща привързаност по корицата. – Ще взема тази. Чета я.

Той закуцука към леглoто си, все още държейки книгата. Ник беше притихнал, методично изкарвайки дрeхите и оръжията, които Алън беше опаковал, изтривайки всяка следа, свидетелстваща за факта, че Алън е искал да замине.

– Съжалявам за това – каза Алън меко, изненадвайки го. – Няма да те предам отново.

Ник не знаеше какво да каже. Не знаеше за какво говори Алън, беше нелепо. Алън не го беше предал. Никога не беше правил такова нещо.

– Спри да бъдеш глупак.

Ник погледна към брат си. Алън изглеждаше сериозен и малко тъжен, стоейки отстрани на леглото с останките от писмото му, мотаещи се в краката му, а пръстите му проследяваха неспокойно очертанията на корицата на онази книга.

– Да – каза Алън, усмихвайки се с очевидно усилие. – Ще се опитам.


[1] Мей Уест е американска филмова и театрална актриса и певица, родена 1893 година и починала 1980 година. Известна с циничните си хумористични двусмислици, Уест изгражда името си във водевили и на сцената в Ню Йорк, преди да се премести в Холивуд, където започва кариера на комедийна актриса в киноиндустрията. Бидейки една от най-дискутираните звезди за времето си, Уест се сблъсква с много проблеми, сред които най-вече е цензурата. Една от култовите й реплики е „Това в джоба ти пистолет ли е, или просто се радваш да ме видиш?”

[2] Готици – Готик субкултурата е съвременно явление. Тя се ражда във Великобритания в началото на 80-те години под влиянието на готик музиката и като част от пънка. Готик представителите са свободно мислещи хора, които не приемат моралните обществени правила. Готикът е музикален жанр, интерпретиращ елементи от класическата, църковната музика и средновековния фолклор. Характерни за жанра са мрачните, емоционални и поетични текстове. Наистина, готик движението е многопластово и само човек, който се занимава сериозно с музика, може да разграничи различните подстилове на готика. Основна подкатегория на готик движението е вампирският стил. Представителите на вампирския стил мислят, че човешкото съществуване е без точно значение или цел.

[3] Уика – Съвременна паганистка религия с духовни корени в най-древното изразяване на почит към природата. Уика разглежда Божеството, като Богиня и Бог и в този смисъл е политеистична. Освен това тя приема практиата на магията и прераждането като процес. Някои последователи на Уика се идентифицират с думата вещица.

[4] Пазара на таласъмите –поема (написана през Април, 1859 и публикувана през 1862) на Кристина Розети. Поемата разказва за две сестри – Лаура и Лизи, които живеят сами в къща до поток, където след здрач се чуват призивите на търговците – таласъми, които след здрачаване продават там своите плодове в изобилие и в разнообразни видове.  Когато една вечер Лаура се изкушава да отиде, тя опитва от „вълшебния” плод, а след като се прибира, сестра й и разказва историята за едно момиче, Джейни, което също се е подлъгало да опита от плода на таласъмите, след което, пристрастена към него, умряла точно в началото на зимата. Лаура не е способна да си купи още от забранения плод, но страда от липсата му и се поболява. Тогава сестра й Лизи отива при таласъмите, но те не желаят да й продадат плода за обикновени пари, а искат да я накарат да яде от него, а в яростта си я бият, като по време на процеса я накисват със сока на омачканите плодове. Лизи избягва и се прибира при Лаура, като се надява тя да успее да вкуси плода от нея, което и се случва, а след това животът й виси на косъм, но на следващата сутрин се оказва излекувана и така се спасява от изкушението на плода и на злото.

 

РЕВЮ НА „ЛЕКСИКОНЪТ НА ДЕМОНА“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s