Nevermore [Supernatural novel] Keith R. DeCandido


Никога повече

Кейт Р. А. Декандидо
Историческа бележка
Тази новела заема място между епизодите на „Свръхестествено“ от втори сезон – “Crossroad Blues” [Кръстопътен блус] и “Croatoan“ [Кроатоан].

1.

Университета Фордхам
Бронкс, Ню Йорк
Неделя, 12 ноември, 2006

Студеният ноемврийски бриз издуха косата на Джон Соедър в лицето му, напомняне от майката природа да се подстриже при липсата на истинската му майка наоколо, за да му го натякне. Тя беше в Охайо, където беше безопасно и десет градуса по-студено отколкото тук в Бронкс. Ако Емили Соедър можеше да види рунтавото кълбо от кестенява коса, щеше да издаде онзи цъкащ звук, който издаваше често, и да предложи сама да се обади и да запази час при фризьора. Джон обичаше да ходи в университета Фордхам по хиляди причини, но значителното разстояние от майка му се класираше високо в списъка. Той и съквартирантът му Кевин Байер се бяха отправили обратно към квартирата си извън кампуса след дълъг ден, прекаран в ксерокса в сутерена на център Маккинли. Те бяха помощник-редактори в алтернативния вестник на Фордхам и бяха прекарали по-голямата част от деня подготвяйки последния двуседмичник за издаване. Файловете бяха изпратени по имейл до печатницата и би трябвало да получат изданието до вторник сутринта. Това беше критично, при все, че трябваше да бъде издаден преди Стенобойна машина, еднообразния фордхамски* официален студентски вестник, най-вече заради ексклузивното интервю, което бяха взели от декана. Придвижваха се бързо през кампуса, отправяйки се към изхода на Белмонт Авеню при Вевориалната зала на факултета. Оттам имаше само няколко сгради до тяхната очукана, хаотична – но благословено евтина – квартира на Камбреленг Авеню.
Веднъж, щом се добраха до изхода, Джон отмести косата от лицето си и каза:
– Хайде, да побързаме. Искам да се добера до къщи и да се преоблека за купона.
– Какъв купон?
– Партито на Ейми, не помниш ли?
Кевин премигна.
– Имам час утре от осем и половина, пич. Не става.
Свивайки рамене Джон каза:
– Чупи се.
– Малшанс. Доктор Мендез ще ми спука задника. Честно, тя пише отсъствия. Вече пропуснах три часа заради производствените уикенди, не мога да пропусна още един.
Бяха стигнали до ъгъла на Белмонт Авеню и улица Фордхам и трябваше да изчакат светофара – трафикът беше достатъчно тежък дори и толкова късно в събота вечер, така че не можеха да пресекат на червено. В годините си на първокурсник Джон беше живял в общите спални помещения на общежитието на университета, които бяха част от тучната зеленина, с която се характеризираше фордхамския кампус, оазис на академичността по средата на най-големият град в света. Е, не точно средата – Бронкс беше най-северната част на Ню Йорк, точно над Манхатън и Куинс, и единствената част на града, прикрепена към сушата. Преди да посети Фордхам, по време на последната си година в гимназията, Джон винаги си беше представял Ню Йорк като Манхатън. Той си нямаше и понятие за другите градски райони и беше развълнуван, че се намира в квартал, който сам по себе си беше по-вълнуващ отколкото Клийвланд някога би могъл да бъде като град.
И все пак промяната все още го замайваше. Кампусът на Фордхам беше само дървета и трева, и микс от нови и стари сгради – някои датиращи от основаването на университета през деветнадесети век, други от късните години на двадесети век – и не би бил не на място в някой заспал квартал някъде в Ню Ингланд.
Но когато пристъпиш през обвитите с желязо порти и те залее какофонията от коли и автобуси, фучащи по улица Фордхам – или пълзящи, ако е пиков час – пешеходци, газ станции, лавки за бързи закуски, магазини за автомобилни части и хора. Кварталът беше смесица от италианци, които са дошли в ранния деветнадесети век, латиноамериканци, дошли през шейсетте и албанци, дошли през осемдесетте. Точно надолу по улицата в едната посока беше Сиърс, Фордхам Плаза и северното метро, а в другата – Службата за моторни превозни средства, зоологическата градина на Бронкс и ботаническата градина. Кварталът „Малката Италия“ все още процъфтяваше, изпълнен с магазини за вина, ресторанти, пекарни, магазини за паста и случайни улични бутици и Джон беше спечелил пет паунда този семестър като само се беше приближил до рецептата на канолисите.
Разбира се в късната съботна вечер почти нямаше хора по улицата, само коли. Светофара превключи и Кевин и Джон притичаха през улицата, тъй като вече светеше в червено, индикирайки да не се пресича, още преди те да са преминали и половината разстояние.
– Защо се записа на часове в понеделник сутринта така или иначе? – попита Джон. – Знаеше, че ще стоиш до късно повечето недели.
– Това беше единственият час за средновековна литература, който успях да запиша. Единственият друг беше противоположният семинар за Шекспир, а това е нещо, което смятам да запиша втория семестър.
Те завиха, за да се придвижат от Фордхам към Камбреленг.
– И няма да караш средновековната литература втория семестър, защото…?
– Защото доктор Мендес ще бъде на сабатик* (всяка седма година, през която университетски преподавател няма лекции ), а това значи Татко О’ Съливан.
Джон, който специализираше история и поради това си нямаше и понятие от филологическият факултет, почеса брадичката си – имаше нужда от бръснене, още нещо, за което майка му би му трила сол ако беше тук – каза:
– Да-а, и… ?
Очите на Кевин се разшириха.
– Татко О’ Съливан е назначен за учител от, струва ми се, Тъмните Векове.
– Средните Векове.
– Какво?
– Не са били Тъмните Векове, – каза Джон защитнически. – Не ги наричат така вече, казват се…
– Пич, в римската империя са имали вътрешна водопроводна инсталация. В Свещената Римска Империя са пикали през прозорците. Били са си тъмни векове.
Джон стисна зъби и беше на път да отговори, но Кевин се върна към главната тема:
– Татко О’ Съливан е бил назначен през, кълна се в Бога, 1946.
Те завиха на Камбреленг.
– Пич, баща ми е роден през 1946.
– Именно. Човека си е изтрещял фосил. Няма начин да му посещавам часовете.
– Все едно. – на Джон не му пукаше чак толкова много. – Все пак трябва да дойдеш на купона.
– Няма шанс, имам нужда от разкрасителния си сън.
Джон се ухили.
– Няма достатъчно сън на света, за да направи това възможно.
– Да го ядеш целия, пич.
Още един бриз нахлу и Джон отново трябваше да отметне косата от лицето си. Колкото повече се отдалечаваха от Фордхам, толкова по-тихо ставаше, тъй като Камбреленг беше изцяло жилищна зона. Повечето от сградите бяха триетажни къщи от червени тухли, които се намираха на няколко метра от улицата, като пощенските кутии бяха разделени от тротоара с помощта на високи до кръста железни огради. Останалите сгради бяха пететажни кооперации. Неколцина сгради се извисяваха на по-голяма височина от това, тъй като ако се превишат пет етажа, градският закон изискваше поставянето на асансьор.
Много от прозорците бяха тъмни и Джон и Кевин бяха единствените хора на тротоара.
– Е, аз все пак отивам, след като имам достатъчно мозък за си наглася подходящо програмата, а първия ми час в понеделник е в дванайсет и половина. Което значи ку-поун.
Кевин се изкиска.
– Пич, Брит няма да зареже Джак заради теб.
Джон се напрегна. Всъщност, Брит беше на първо място в списъка му за партито на Ейми, но не виждаше причина да споделя това със съквартиранта си.
– Брит ще е там?
– Дори не си го помисляй. Ти лъжеш както аз карам сноуборд.
– Ти не караш сноуборд.
– Именно.
Джон тръгна да казва Все едно, но вече го беше казал, а мразеше да се повтаря. Кевин може и да беше щедър на тази хващаща на тясно думичка „именно“, която използваше през цялото проклето време, но Джон обичаше да бъде вербално разнообразен. Това беше нещото, което винаги заковаваше в статиите, които редактираше за вестника – повторенията. Задържаш интереса на хората, употребявайки различни думи, а не с употребата на едни и същи изморяващи фрази. Ето за това той не харесваше самостоятелни комици и комедийни скечове. Ще използват някоя грабваща фраза, която след това ще се превърне в искана и търсена и рутината вече няма да бъде да са забавни, а да използват грабващата фраза. Това не беше развлекателно, беше блудкаво.
– Какво по дяволите беше това?
Кевин сочеше нещо и Джон проследи пръста му към пластмасовите контейнери за боклук пред една от градските къщи. Изглеждаше като някой, тършуващ в боклука.
Тъжното беше, че това не беше необичайно явление. Имаше доста бездомни хора наоколо и те често ровеха кошовете за боклук, за да намерят кенове и бутилки, които да разменят в супермаркет.
Тогава фигурата повдигна главата си и Джон видя, че това не е бездомен човек. И двамата спряха да вървят, когато разбраха, че това е някакъв вид маймуна.
– Това е павиан! – възкликна Джон.
– Пич, това е орангутан.
Джон се намръщи.
– Сигурен ли си?
– Доста сигурен.
Павианът, или орангутанът, или каквото и да беше това погледна към тях, отвори уста и изсъска.
И Джон и Кевин отстъпиха назад със стъпка или две. Джон прошепна:
– Пич, орангутаните съскат ли?
– Не, но не мисля, че и орангутаните съскат. И защо шепнем?
Преди Джон да успее да отговори на това, орангутанът – оф, мамка му, просто си го кръсти маймуна, докато не разбере със сигурност – вдигна контейнерът и го изпразни на улицата. За нещастие похлупака му го нямаше, така че една разкъсана чанта се затъркаля, разпилявайки гнила храна, празни опаковки и други неща на паважа.
– Телефонът ти в теб ли е? – попита Джон.
Кевин кимна.
– Хубаво, щото моята батерия падна.
– На кого, за бога, се предполага да звънна, Загубени вещи?
Без да сваля очи от маймуната, Джон му отговори:
– Не, 911, умнико, сега им звънни преди…
Внезапно маймуната се втурна към тях, пищейки сякаш е на гуляй или нещо такова. Джон искаше да се обърне и да хукне, но откри, че не може да накара краката си да се движат.
И нямаше да има знамение за дълго, тъй като тази маймуна можеше да надбяга и спортист. Беше върху тях за секунда. По главен свой признак, Джон мразеше да крещи. Винаги звучеше като момиче. Доказвайки, че това е несправедлива вселена, крясъците му всъщност бяха станали по-пискливи, след като гласът му се промени. Беше засрамващо, наистина, така че когато и да усетеше подтика да се разкрещи, той се опитваше да си държи устата затворена, така че излизаше като нещо малко повече от мънкане. За него това звучеше по-мъжествено. Но точно в момента, с ненормалната маймуна викаща, виеща и подскачаща отгоре им, и удряща ги наистина силно с огромните си ръце, се разпищя като момиче. Не се беше чувствал така откакто се беше впуснал в онзи глупав бой в гимназията с Хари Маркъм за това кой да отиде на бала с Джани Уайт. Майтапа беше, разбира се, в това, че тя накрая беше отишла с онзи нещастник Морти Йохансон, така че той се беше сдобил с посинено око и разцепена устна за едното нищо. Юмруците на маймуната се стоварваха върху него и Кевин и болката беше просто навсякъде.
Тогава един удар се стовари от едната страна на главата му и той буквално видя звезди, нещо, за което смяташе, че се случва само в анимациите. Едва когато почувства хладния паваж на бузата си, Джон осъзна, че маймуната не го удря повече. Но продължаваше да чува крясъци.
Претъркулвайки се, което запрати пулсираща болка към тялото му, той видя маймуната да вдига Кевин и да го запраща в оградата срещу една от градските къщи. След това чу изщракване.
Не искаше да повярва. Не можеше да повярва в първия момент. Беше като счупването на вейка, не беше като парче пластмаса, счупено на две, не беше… Не беше като нищо, което Джон Соедър беше чувал някога преди. И заради това знаеше, че Кевин е мъртъв.
– Не. Кевин!
Той едва забелязваше орангутанът, или павианът, или горилата, или каквото и да беше отправящ се тежко към него. Вместо това той просто се взираше в Кевин, който лежеше на тротоара, а главата му се намираше под неестествен ъгъл, и се чудеше как по дяволите това изобщо беше възможно да се случва. Не можеше да е истинско, маймуните не се появяваха просто ей така по улиците и не пребиваха хората до смърт. Не можеше да бъде!
Маймуната скочи отгоре му и започна да го пердаши, а той дори не вдигна ръка, за да се защити, защото просто не можеше да повярва. На второто момче му отне цяла вечност да умре.
Поне първото приключи на бързо. Но другото, онова, което повтаряше да си мърмори под носа, след като първото момче умря, орангутанът трябваше да налага с юмруци отново и отново преди най-накрая да предаде богу дух.
Веднъж щом второто момче издиша последния си дъх, той проговори заклинанието за последен път, след това стъпи на горящият пелин, за да го изтръгне. Няколко обгорени остатъци от пелинови листа останаха на паважа, но вятърът разбира се щеше да ги издуха. Дори и да ги намереха, никой не би могъл да ги свърже с избягал орангутан, пребил двама души до смърт.
Не беше приятно, но беше необходимо – и трябваше да бъде свършено тази нощ, в последната четвъртина на луната, точно както първото трябваше да бъде свършено по пълнолуние в петата четвъртина. Вярно, те бяха открили тялото два дни по-късно, което беше по-рано отколкото той беше очаквал, но никой от полицията не беше дошъл да го разпитва, значи всички предварителни мерки бяха дали резултат.
Нещо повече по въпроса, трябваше да бъде свършено на това място. Второто място от магическия знак беше преместено с подходящия по повода ритуал.
Щом се увери, че малкият пламък е угаснал, той излезе от тесния проход между градските къщи и кооперациите – а не беше ли отвратително, хората да изхвърлят боклука си на тъмни места, с надеждата, че никой няма да го види? – и извади от кобура пистолет с упойващи стрелички. Прицелвайки се внимателно, застреля орангутана във врата. Той падна първо по лице на паважа секунда по-късно.
Изтичвайки по тротоара, той бързо премахна стреличката с ръка, скрита в ръкавица. Нямаше да има и следа от присъствието му тук.
Обръщайки се, той се затича към колата си, докато изкарваше мобилен телефон, който беше купил по-рано този следобед от един магазин на Артър Авеню и набра 911.
– Има някакво диво животно! Преби две хлапета на Камбреленг! Елате бързо!
След това запрати телефона в металния кош за боклук на ъгъла на Източна 188 и се качи на паркираното си возило.
Двама са долу, двама остават. И тогава, най-накрая, отговорът ще е мой!

2.

Боулес Мотел и Хижа
Саут Бенд, Индиана
Сряда, 15 ноември 2006

– Това е проблемът с работата, Сами, понякога удряш на камък.
Сам Уинчестър безмълвно се съгласи с брат си Дийн, докато те правеха финален оглед на мотелската си стая, преди да натоварят нещата си на колата. Баща им им беше набил в главите още от малки винаги да лъсват стаята, преди да се изнесат, тъй като не вървеше да оставят лични вещи да се размотават наоколо.
Особено когато част от тези неща съдържаха екзотичен набор от оръжия и древни гримоари. Обикновено те бяха добри в почистването на стаята. Имаше един случай в Кей Уест, когато Дийн беше забравил линията сол, ограждаща леглото му и той беше настоял да обърне колата на Шосе 1 и да се върне за нея. Сам беше попитал защо не може просто да отидат до супермаркета, за да вземат друга – това беше доста често срещана домакинска потребност в края на краищата – но Дийн беше настоял, че това е въпрос на принцип.
Което беше добре точно до момента, в който рецепциониста ги попита защо двамата братя имаха голяма ивица сол в хотелската си стая и Дийн доби онзи опулен вид, който добиваше, когато някой излезе извън сценария. Докато Сам гледаше и дори не си правеше труда да скрие ухилването си, Дийн беше заеквал около половин час преди да измисли нещо, от рода на лактозна непоносимост. ( „Пич,“ беше казал Сам, когато се отправяха към колата със събраната в кутия сол, „ ти знаеш, че солта, фактически, няма нищо общо с лактозната непоносимост, нали?“ „Благодаря ти, господин Магьосник.“ беше отвърнал Дийн със стиснати зъби.)
Днес те се изнасяха и хващаха пътя, а последната им работа не беше въобще никаква работа. Дийн още говореше, докато слизаха от колата.
– Но поне трябва да видим красивият център на Саут Бенд.
– Да-а, истинско горещо място. – измърмори Сам, докато Дийн отваряше багажника.
– Хей, ние отиваме там, където ни отведе работата.
– Или пък не. Това наистина беше самоубийство, Дийн. Обикновено, посредствено самоубийство.
Дийн сви рамене.
– Случва се. – той метна чантата си към дъното на багажника, затъквайки я над кутиите с оръжия и принадлежности.
Сам направи нещо подобно, използвайки само лявата си ръка, тъй като дясната му все още беше извън строя откак онова момиче зомби я счупи в Лорънс. Сам не изпитваше същата привързаност като Дийн към черният Шевролет Импала от 67 година, семейната кола, която баща им беше отстъпил на Дийн. (Но пък от друга страна, Сам понякога си мислеше, че не е изпитвал същата привързаност към последното си гадже Джесика, както брат му към Импалата. )
Когато колата беше потрошена преди няколко месеца, Дийн я беше поправил доста добре, процес, който му отне няколко седмици на изтощителни усилия.
Но както и да е, дори и Сам трябваше да признае, че масивният багажник си беше голям плюс, особено с оглед на това, че те живееха живота си с тази кола. Вътрешността на обемистия багажник беше запълнена от три чанти: чантата на Сам, чантата на Дийн и чантата с прането. Тази последната беше започнала да се издува.
– Скоро ще трябва да минем през пералното, човече. – каза Сам.
– Не и тук. – каза Дийн бързо. – Не мисля, че онова ченге се развълнува много от звездните репортери Андерсън и Баер. По-добре да се разделим, преди да реши да ме провери на компютъра си.
Сам кимна съгласявайки се. Дийн все още беше издирван за серия от убийства, причинени от шейпшифтъра, който беше заел неговата форма в Сейнт Луис по-рано тази година и нямаше начин „една мутираща откачалка, която изглеждаше точно като мен го направи“ да свърши работа пред властите.
Дийн затвори багажника и те се отправиха към главния офис. Като повечето от местата, в които Уинчестър отсядаха, Боулес Мотел и Хижа беше евтино с минимални удобства. Всичко, от което те се нуждаеха беше покрив, легла и работещ душ – въпреки, че последното беше хит и липсваше на някои от местата, в които отсядаха – а те не бяха точно от типа хора, които се търкалят в пари.
Да се борят срещу демони, чудовища и разни създания, които се развихрят нощем беше важно, но не и платено. Живееха от измами с кредитни карти и печалбите на Дийн от залагания и покер.
Което значеше, че верига хотели
Hyatt не е опция. Те влязоха в занемарения офис, който имаше напукан дървен панел, лекьосано бежово перде и релефно фронтално бюро. Една по-възрастна жена седеше зад това бюро, пафкайки цигара, докато седеше под червен знак „Пушенето забранено!“ и четеше книга на Дан Браун. Лицето й беше омазано с достатъчно грим, за да й позволи да се присъедини към парти за Хелоуин в ролята на Жокера, а косата й беше напръскана с лак, образувайки нещо, което вероятно имаше намерението да бъде пчелен кошер.
Сам беше доста сигурен, че ако застреля това подобие на прическа с което и да било оръжие от багажника на Импалата, няма да му причини и минимална щета.
Тя носеше бадж с името си, който я известяваше като Моника.
– Здрасти, – каза Дийн – изнасяме се.
Моника дръпна за последно от цигарата си, след което я смачка в пепелника.
– Вие сте Уинууд, нали? – попита тя с дрезгав глас.
Сам се овладя да не завърти очи. Той искаше Дийн поне веднъж да избере псевдоним, който да не привлича внимание.
– Точно така. – каза Дийн с усмивка. – Готови сме да се изнесем.
– Аха, има проблем. Кредитната ви карта е празна. Ще се нуждая от друга.
Ето го и опуления вид на Дийн отново, но този път Сам не се усмихваше.
– Празна. Наистина.
Дийн погледна към брат си безпомощно, след което се обърна обратно към Моника.
– Бихте ли я пробвали отново, моля?
Тя отправи към Дийн попарващ поглед.
– Пробвах я три пъти. Това е всичко, което позволяват.
– Казаха ли защо?
– Не, без причина. Искате ли да се обадите на кредиторите? Можете да използвате този телефон – тя вдигна телефона на бюрото – който, както Сам беше ужасен да съзре, беше с шайба – и го поднесе към Дийн.
– Ъ, не, това, ъ… това няма наистина да помогне.
Сам разбираше защо Дийн увърта. Той имаше и други кредитни карти, но на никоя от тях не пишеше Дийн Уинууд. Сам пристъпи бързо напред, бъркайки в джоба си и каза:
– Аз ще се погрижа.
Той извади една от собствените си фалшиви кредитни карти от портфейла си и го подаде на Моника.
Тя я взе и се втренчи в нея, което Сам се надяваше да не прави, тъй като и на тази не пишеше Уинууд.
– Мислех, че сте братя.
Без да пропуска и едно сърцебиене, Сам каза:
– Братя сме, но аз съм осиновен. По времето, по което търсех истинските си родители, те и двамата бяха умрели, така че промених името си на Макгиликъди в тяхна памет.
Лицето на Моника се изпъна, наподобявайки нещо, което Сам мажеше да нарече и усмивка.
– Толкова мило. Какво добро момче си ти. – тя прокара картата през машината, след което въведе цялата сума за трите нощи, в които бяха останали в мотела.
Чакането да се извърши проверка от машината беше безкрайно. Дийн, трябва да му се признае, се беше съвзел и бе сложил на лицето си най-доброто си покер изражение. Най-накрая, след няколко вечности, машината бипна и думата „одобрено“ се изписа на малкия екран.
– Добре, – каза Моника, докато под бюрото и се чуваше бръмченето на принтера.
– Ето ви картата ви, г-н Макгиликъди
– Благодаря. – каза Сам, взимайки я и поставяйки я обратно в портфейла си.
– Какви добри маниери. Г-н и г-жа Уинууд очевидно са отгледали добре и двама ви.
Дийн се усмихна.
– Да, г-жо, свършили са чудна работа.
Тогава Моника подаде принтнатият лист, както и бележката от кредитната карта, на Сам.
– Просто подпишете тук и сте свободни да си ходите.
Щом всичко това беше направено, те излязоха навън.
– Добро спасяване, Самски. – каза Дийн ухилен – Знаеш ли, най-после започвам да чаткам.
Сам се намръщи. Това звучеше подозрително като началото на дълга изобличителна реч, края на която ще е шега за негова сметка.
– Да чаткаш кое?
– Е, Сами, израснали сме заедно и през цялото време нищо в теб не е крещяло „адвокат“. Така, че когато ми каза, че кандидатстваш Право, това един вид ме шашна. Но те наблюдавам през изминалата година и мисля, че го разбрах.
Ето, задава се. Сам се опита да не простенва.
– Можеш да пробутваш торища по-добре от всеки, който съм срещал някога. Онази история с осиновяването, която пробута на Моника? Красота. И с открито лице.
Всъщност, уменията на Сам в лъжите -и в старание да се преструва на някой друг, и в заблуждаване на хората относно истинският му живот и света сам по себе си – бяха едно от нещата, които го привлякоха в Правото. Животът му като дете на ловец на свръхестествени създания и като трениран сам да бъде ловец, му бяха дали тези умения във всеки случай, и му се струваше съвсем естествено да ги използва по правилния начин.
И все пак не това каза на брат си.
– Да, мога да изпреда вълна пред очите на хората. И правя повечето от проучванията и легендите. И съм добър с оръжията и ръкопашния бой. – Те стигнаха до Импалата и Сам се ухили на брат си докато пристъпваше към вратата откъм мястото до шофьора. – Така че, хм, защо си ми притрябвал ти по-точно?
Преди Дийн да успее да измисли отговор, телефонът му зазвъня с
Deep Purple – “Smoke on the
Water.”
– И в този дух, – допълни Сам, – аз съм този, който ти показа как да си сваляш мелодии на телефона.
Изваждайки телефона от джоба си, Дийн се намръщи.
– Щях да открия как рано или късно. – Той вдигна капака и погледна номера, което накара очите му да се разширят дори повече, отколкото в офиса. Поставяйки телефона към ухото си, той каза:
– Елън?
Това изненада Сам. Елън Харвел държеше крайпътен бар, който обслужваше ловците. Той и Дийн наскоро бяха научили, че съпругът на Елън умрял, когато бил на лов с баща им, и това постави напрежение в отношенията им – особено след като те разбраха това, след като младата дъщеря на Елън, Джо, се измъкна, за да отиде на лов с него и Дийн въпреки доста ревностните възражения на Елън.
Годините на слушане на силна музика и употребата на огнестрелно оръжие си бяха изиграли лоша роля за слуха на Дийн и затова той държеше звукът на телефона си на максимум. Това означаваше, че Сам можеше да чува гласът на Елън през слушалката.
– Слушай, – каза тя, – може би имам работа за вас, момчета.
– Наистина ли? Защото…
– За Аш е. Той не би питал сам, но смятам, че ви е направил услуга, тъй че може би желаете да му се отплатите. – Елън пердашеше напред в разговора, без да дава шанс на Дийн да каже и дума.
Или поне опитвайки се да не му даде. Да накараш Дийн да мълчи обикновено беше пропаднала надежда.
– Разбира се, предполагам. – той се подсмихна самонадеяно. – Винаги има място за размекване за нашия рибоглавец. От какво се нуждае?
Елън обясни подробностите по случая на Дийн и го направи с нисък глас, така че Сам не успя да чуе всичко.
Аш беше пиян безделник, който въпреки това беше гении и способен да проследява демони с компютър, номер, който Сам така и не усвои, без значение колко пъти се опитваше. Както беше казал Дийн веднъж коефициента интелигентност на Аш беше висок. Сам не вярваше изцяло на твърденията му, че е ходил в MIT за начинаещи – той твърдеше, че това е колеж в Бостън, а всеки, който е ходил там, би бил наясно, че е в Кембридж – но пък вярваше, че Аш си има познанията, базирайки се на пътите, в които беше помагал на него и брат му.
– Добре. Ще проверим. – С това, Дийн затвори телефона и погледна към автомобилния път.
– Този път ще ни отведе до 80-та, нали?
Сам се опита да си спомни картата.
– Мисля, че да. Защо, къде е случаят?
Дийн се ухили.
– Градът голям и два пъти назван: Ню Йорк, Ню Йорк. (бележка – отпратка към песента New York,
– Наистина? – Сам се обърна и отиде до багажника. – Отвори го, искам да ти покажа нещо.
– Нещо в Ню Йорк? – каза Дийн, присъединявайки се към него, тъй като държеше ключовете в себе си.
След като Дийн отвори багажника, Сам взе една папка от своята чанта.
– Може и да не означава нищо, но мисля, че забелязах няколко убийства там.
– Сам… това е Ню Йорк. Там стават, колко, по пет убийства на ден?
– Ето защо и тези две убийства са минали покрай радара. – той взе изрезките, ксерокопирани от вестниците, които беше огледал в няколкото различни обществени библиотеки, които бяха посетили на скоро. – Първо имаме човек, зазидан в мазето на сграда.
Сам подаде на Дийн една изрезка с новинарската емисия на Ню Йорк Дейли Нюз, посветена на човек, наричан Марк Рейес, който е бил открит зазидан в мазето на къща в Бронкс. Докато Дийн разглеждаше ксерокопието, Сам продължи:
– А тази неделя двама колежани са били пребити до смърт от орангутан.
Дийн вдигна поглед при това.
– Честно ли?
Сам кимна.
Това са две убийства, които са точно като извадени от разказите на Едгар Алън По.
– Това е малко разтегливо твърдение. – каза Дийн като му върна изрезката с новината за зазидания мъж.
– Може би – но и двете убийства са извършени в Бронкс, а По е живял в Бронкс. При това, първото убийство е на пети – не са намерили тялото, преди да минат два дни по-късно, но се е случило на пети, когато беше…
– Последното пълнолуние. – допълни Дийн, кимвайки.
– Да, добре, може би, но… – подхвана Сам, мятайки папката в багажника. – Орангутанът е на последната четвъртина. – нямаше нужда да добавя, че много ритуали се базират на фазите на луната.
– Не е голяма работа във всеки случая, но си мислех, че след като ще ходим до Ню Йорк така или иначе, бихме могли да хвърлим едно око докато… хм, правим каквото имаме да правим.
Дийн затвори багажника.
– Лов на духове. Някакъв приятел на Аш си има проблеми с мъртвите. Така че, на кого ще се обади?** ( бележка: So who’s he
gonna call? – популярна фраза от комедийния филм Ловци на духове, пее се и в саундтрака – So, who you’re gonna call? Ghostbusters! – Така че на кого ще се обадиш? Ловци на духове!
)
Сам се изсмя. Двамата се качиха на колата, Дийн на шофьорското място.
– Това е наистина странно.
– Кое, че ще ловуваме духове? Виждаме ги през цялото време.
– Не, – отвърна Сам, клатейки глава. – че Аш си има приятел.
Дийн завъртя ключа в стартера със смях. Усмивката се разпростря по цялото му лице докато Импалата се събуждаше за живот.
– Чуй как мърка двигателя.
Свивайки се на пасажерската седалка, Сам си помисли Кълна се в Бога, ако пак започне да гали таблото, ще вървя пеша до Ню Йорк.
И все пак беше пощаден от това. Дийн постави касетка на Металика в касетофона, увеличи звука и колата се изпълни с интрото на китара към “Enter Sandman.”
Дийн се обърна към него.
– Атомни батерии за сила.
Гледайки заплашително към по-големия си брат, Сам отвърна:
– Ще кажа само, включи на скорост, и да не си ми проговорил.
Дийн включи на задна и каза:
– Да се изнасяме. – Той се изтегли от мястото, на което бяха паркирали, след това смени скоростния лост на директна и ги изстреля на автомобилния път.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s