Lover Mine [The Black Dagger Brotherhood 8] – J. R. Ward


ПРОЛОГ

ЛАГЕРЪТ НА БЛЪДЛЕТЪР, ДРЕВНАТА СТРАНА, 1644

Искаше му се да има повече време.

Макар че, наистина, какво ли би променило това? Времето имаше значение само ако някой правеше нещо с него, а вече беше свършил тук това, което би могъл.  Дариъс, роден син на Терър, изоставен син на Марклон седеше на мръсния под с разтворения си дневник, подпрян на коляно и восъчна свещ до себе си. Цялостното му осветление се свеждаше до малкия пламък, който се люлееше напред-назад, а стаята му представляваше далечният ъгъл на една пещера.  Дрехите му бяха направени от груба бойна кожа, а ботушите му бяха от същата материя. В носа му зловонието на мъжка пот и пръст се смесваха със сладникавата разлагаща се миризма на лесърската кръв.  С всеки дъх, който поемеше, миризмата сякаш се усилваше.

Прелиствайки пергаментовите страници, той се завърна назад във времето, връщайки обратно дните един по един докато вече не спря да се намира във военния лагер.

Копнееше за „дома” с физическа болка, временното му пребиваване в този лагер беше по-скоро ампутация, отколкото преместване. Беше израснал в замък, където елегантността и грацията бяха самия живот.  Иззад здравите стени, които защитаваха семейството му както от хора, така и от лесъри, всяка нощ бе така топла и изпълнена с мирис на рози, като юлските нощи, месеците и годините минаваха с лекота и свобода.

Петдесетте стаи, през които често се бе лутал, бяха аранжирани със сатен и коплина, а мебелировката бе изработена от ценна дървесина, подовете – настлани с тъкани килими, не с тръстика. С маслени картики, които блестяха в позлатените си рамки и мраморни скулптури, във въздействащи и изпълнени с достойнство пози, това бе  една платинена обвивка, върху която да се закрепи едно скъпоценно съществуване.

И в онези дни би било необяснимо, че някога би могъл да се окаже там, където се намираше в настоящето.  Но все пак,  в основите на онзи негов живот, се бе намирала някаква съществена слабост.

Биещото сърце на майка му му бе дало правото да се намира под онзи покрив и да се намира към добре поддържаното домашно огнище. И когато този прекрасен жизненоважен орган бе спрял в гърдите й, Дариъс бе загубил не само своята родна мамен, но и единствения дом, който някога бе познавал.

Вторият му баща го беше изхвърлил навън  и го бе изпратил на това място – неговата враждебност, потулена от  толкова време, бе изложена на показ  в този момент и бе довела до тези действия.

Не беше останало време да оплаче майка си. Никакво време да се двоуми над внезапната омраза от страна на мъжа, който бе негов настойник. Никакво време да скърби за идентичността, която бе имал като мъж от добър произход и място в глимерата.

Бе оставен на входа на тази пещера като човек, налегнат от чума.  А битките бяха започнали от мига, в който за пръв път съзря лесър и започна да тренира как да се сражава с убийците. В първите си нощ и ден в центъра на този лагер го атакуваха обучаващите се момчета, които видяха добрите му одежди – единствените, които му беше позволено да вземе със себе си – като признак на слаба боеспособност.

Той бе изненадал не само тях, но и себе си по време на тези мрачни часове. Тогава се бе научил, а както и те,  че макар да е  бил отгледан от аристократ, в кръвта на Дариъс се намираха съставните части на воина. Нещо повече, не само войникът. А дори Братът. Без да е бил обучаван, тялото му знаеше какво да прави и отговаряше на физическата агресия с вледеняващо действие. Дори и докато умът му се бореше с бруталността на делата му, ръцете и краката му, както и зъбите му, знаеха точно какво усилие е необходимо.

Имаше друга част от него, незнайна, неразпозната… която някак изглеждаше повече като „самия той”, отколкото отражението, което от толкова време наблюдаваше през премрежено стъкло.

С течение на времето сраженията станаха дори още по-изкусни… а ужасът, който изпитваше към самия себе си, намаля. В името на истината, нямаше друг път, по който да поеме: семената от истинният му баща, както и от бащата на баща му, и от прародителя на дядо му бяха предрешили неговите кожа, кости и мускули, истинската кръвна линия на воините го бе превърнала в мощна сила.

Както и в  яростен и смъртоносен опонент.

В действителност бе открил за крайно обезпокоително притежанието на тази друга самоличност. Беше сякаш хвърля две сенки на земята, над които да пристъпва, сякаш където й да стои, има два различни източника на светлина, които озаряват тялото му.

И въпреки всичко, макар повеждането на някого по подобен отвратителен, насилствен начин да бе обида към чувствителността, в която бе възпитаван, той знаеше, че това е част от по-висшата цел, на която беше предопределен да служи. И това го бе спасявало отново и отново… от онези, които търсеха начин да го наранят вътре в лагера, както и онези, които искаха всички им мъртви.

Наистина, Блъдлетър се предполагаше да им бъде наставник, но той действаше повече като враг, дори и когато ги обучаваше в изкуството на войната.

А може би това беше целта. Войната беше грозна, без значение от коя страна ще ти се разкрие, без значение дали е подготовка или участие в нея.

Обучението на Блъдлетър беше брутално, а садистичната му диктатура изискваше действия, в които Дариъс не би взел участие. Откровено казано Дариъс винаги беше победител в двубоите между обучаващите се… но не взимаше своя дял в изнасилването, което беше наказанието, наложено на онези, които са били сразени. Той бе единственият, чийто отказ бе уважен.

Отказът му веднъж бе поставен под въпрос от Блъдлетър, и когато Дариъс почти го бе пребил, мъжът никога повече не го бе доближил.

Победените от Дариъс, сред които бяха голяма част от целия лагер, бяха наказвани от други и по време на тези случаи останалата част от лагера беше заета със спектакъла, така че той най-често намираше утеха  в своя дневник.

Истината бе, че в настоящия момент той не можеше да допусне дори и дискретен поглед по посока на главното огнище, където протичаше една от сесиите.

Мразеше това, че е причинил стичането на събитията по този начин.. но нямаше избор. Трябваше да тренира, трябваше да се бие и трябваше да печели. И равенството от това уравнение беше решено от законът на Блъдлетър.

Откъм откритият огън се надигнаха звуци от сумтене и енергичен смях.  Сърцето го заболя от тях и затвори очи. Онзи, който в текущият момент извършваше наказанието на мястото на Дариъс беше ожесточен мъж, право по образеца на Блъдлетър. Той често излизаше, за да го замести, тъй като се наслаждаваше на причиняването на болка и унижение толкова, колкото и на медовината си.

Но това повече нямаше да продължава. Поне за Дариъс.

Тази нощ щеше да бъде неговият тест на бойното поле. След като бе трениран в продължение на година, щеше да излезе не само с воини, но с Братя. Това беше рядко оказвана чест – и знак, че войната с Обществото на лесърите беше, както винаги, бедствена. Вродените качества на Дариъс бяха забелязани и Рот, Справедливият крал, бе постановил, че той трябва да бъде взет от лагера и да развива своите умения с помощта на най-добрите бойци, които вампирската раса имаше.

Братството на черния кинжал.

И все пак, всичко това можеше да бъде и за няма нищо. Ако тази нощ докажеше, че е способен единствено на трениране и спаринги с други от своя вид, то щеше да бъде върнат обратно в тази пещера, за повече от „обучението” на Блъдлетър. За да не бъде изпитан никога повече от Братята, понижен да служи като войник. Шансът с Братството се предоставяше еднократно и тестът тази нощ не беше свързан с бойни техники и оръжия. Беше изпитание на сърцето.

Можеше ли да погледне в бледите очи на врага, да подуши сладникавата му миризма и да запази ума си спокоен, докато тялото му се впуска в битка с тези убийци…

Очите на Дариъс се надигнаха от думите, които беше написал върху пергамента преди цял един живот време. В най-отдалечения вход на пещерата стоеше група от четирима високи, широкоплещести и тежковъоръжени мъже.

Членове на Братството.

Той познаваше този квартет поименно: Агъни, Троу, Мърдър, Торчър.

Дариъс затвори дневника си, приплъзна го в една скалиста цепнатина и облиза прореза на китката си, който беше направил, за да си набави „мастило”. Перото му беше направено от опашката на фазан и се разпадаше бързо, и той не беше сигурен дали ще се върне обратно тук, за да го използва, но го прибра за всеки случай. Докато взимаше свещта и я повдигаше към устните си, беше поразен от наситеността на пламъка. Бе прекарал толкова много часове на подобно меко и нежно осветление… Всъщност, това изглеждаше като единствената връзка между миналия му живот и настоящето му съществуване.

Загаси малкият пламък с едно подухване.

Ставайки на крака, той събра оръжията си: стоманен кинжал, което му бяха дали от изстиващото тяло на загинал сред обучаваните и меч, който беше от оръжейната за общо ползване. Нито една от дръжките не беше пригодна за дланта му, но ръката, с която се сражаваше, не я бе грижа за това.

Когато Братята погледнаха в посока към него и не му предложиха нито поздрав, нито жест за разпускане, той си пожела сред тях да се намираше истинския му баща.  Колко различно би било това, ако имаше на своя страна някого, когото да го е грижа за изхода от всичко това: той не търсеше смиление, нито специално отношение, но сега беше винаги сам, отдалечен от заобикалящите го, раздалечен от граница, която можеше да види, но не и да покрие.

Да бъдеш без семейство беше странен, необозрим затвор с решетки от самота и липса на принадлежност, които те обгръщат все по-здраво, докато годините и  житейският опит се увеличават, изолирайки един мъж, когото той не докосваше и който не докосваше него.

Дариъс не погледна назад към лагера, докато вървеше към четиримата, които бяха дошли за него. Блъдлетър знаеше, че той отива на бойното поле и не го бе грижа дали ще се завърне тук. С останалите обучавани нещата стояха по същия начин.

Приближавайки, му се прииска да имаше повече време, за да се подготви за изпитанието на воля, сила и кураж. Но всичко беше тук и сега.

Наистина, времето вървеше напред, дори и да ти се иска то да забави до пълзен.

Спирайки пред Братята, той копнееше за окуражаваща дума или пожелание за късмет, или израз на доверие от някого. Когато не видя нищо такова, той отправи кратка молитва към майката на расата:

Прескъпа Дево Скрайб, моля те, нека не се проваля в това изпитание.

ЕДНО

Още една шибана пеперудка.

Докато Рип гледаше към това, което влизаше през вратата на студиото му за татуировки, знаеше, че това ще завърши с още една шибана пеперудка. Или две.

Мда. Съдейки по двойката високи, руси и бъбриви девойки, които се фръцкаха по целия път до рецепционистката, той нямаше да рисува никакви черепи и кости по кожата им.

Тези Парис Хилтънки и тяхното вълнение в стил „толкова сме лоши” го накара да погледне към часовника… и да си пожелае да затвори сега, наместо в един.

Човече… простотиите, които правеше за пари… През по-голямата част от времето можеше да бъде целия „да бе, както и да е” относно празноглавците, които идваха да бъдат маркирани, но тази вечер ярката идея за сладкишчета го дразнеше.

Трудно беше да се ентусиазира за Хелоу Кити, когато тъкмо беше прекарал три часа в направата на мемориален портрет на моторист, който беше изгубил най-добрия си приятел на пътя. Едното беше истинския живот, другото – картинка.

Мар, рецепционистката му, дойде при него.

–          Имаш ли време за едно бързо? – Продупчените й вежди се вдигнаха нагоре, когато очите й се завъртяха. – Не би трябвало да отнеме много.

–          Да. – Той кимна към стола. – Докарай първата тук.

–          Искат да бъдат двете.

Разбира се, че ще искат.

–          Нека. Вземи табуретката отзад.

Докато Мар изчезваше зад завесата, а той се нагласяше, двечките на тезгяха се хванаха за ръце и зачуруликаха за документите за съгласие,  които трябваше да подпишат.

От време на време и двете му хвърляха по един поглед с широки очи, сякаш с всичките си татуировки  и метал, той беше някакъв екзотичен тигър, на който са дошли да се възхищават в зоопарка… и тотално го одобряват.

Мхм. Ясно. Би си отрязал собствените топки, преди да ги чука, било и от съжаление.

След като Мар взе парите им, ги доведе и ги представи като Кери и Сара. Което беше повече, отколкото той беше очаквал.  Беше се подготвил за Тифани и Бритни.

–          Искам рибка с цветовете на дъгата – каза Кери, докато сядаше на стола с нещо, което съвсем ясно възнамеряваше да бъде съблазнително извиване на гръб. – Точно тук.

Тя вдигна нагоре тясната си блуза, откопча ципа на дънките си  и свали надолу горната част на розовите си прашки.

На пъпа си имаше халка с розово кристално сърце, люлеещо се от нея и беше ясно, че тя си пада по електролизата.

–          Добре – каза Рип. – Колко голяма?

Кери Съблазнителката явно се смути малко – сякаш несъмнено сто процентовият й успех с колежанските футболистчета я бе накарал да смята, че той ще въздиша по цялото това имущество, което му показваше.

–          Ъм… не много голяма. Родителите ми биха ме убили ако знаеха, че правя това… така че не може да се показва над бельото.

Разбира се, че не.

–          Пет сантиметра? – той вдигна татуираната си ръка, за да й покаже размера.

–          Може би… малко по-малка.

С черен химикал той й направи скица и след като тя го помоли да се движи по линиите, той сложи черните си ръкавици, взе нова игла и зареди пистолета.

На Кери й отне около секунда и половина да се бори със сълзите и да се държи за ръката на Сара, сякаш раждаше без упойка. И в това се състоеше разликата, нали?  Имаше голяма разлика между здравеняците и тези, на които им се щеше да бъдат такива. Пеперудите и рибките, както и красивите малки сърчица не бяха…

Вратата на студиото се отвори широко… и Рип застана малко по-изпънато на въртящата се табуретка.

Тримата мъже, които влязоха вътре не бяха във военни униформи, но определено не бяха цивилни. Облечени в черна кожа от якетата си до панталоните и кубинките, те бяха огромни мъже, които сякаш привличаха стените на студиото по-близо и караха тавана да изглежда по-нисък. Имаше доста издатини, скрити изпод връхните им дрехи. От типа на онези, които се създават от пистолетите, а може би и ножовете.

С леко раздвижване Рип се премести по посока на тезгяха, където се намираше аларменият бутон за спешни случаи.

Този отляво имаше различни едно от друго очи и бронзови пиърсинги, както и хладнокръвния поглед на убиец. Онзи отдясно изглеждаше малко по-близо до нормалното, със своята физиономия на хубаво момченце и червената си коса – с изключение на факта, че се носеше като някой, който е бил на война и обратно.

И все пак, намиращият се в средата беше проблемен. Леко по-едър от другарчетата си, той имаше тъмнокестенява коса, която беше подстригана късо и класически красиво лице – но сините му очи бяха безжизнени, с толкова отражение, колкото ще видиш по стар асфалт.

Ходещ мъртвец. С нищо за губене.

–          Хей – извика Рип в поздрав към тях. – Имате нужда от малко мастило ли, пичове?

–          Той има. – Онзи с  пиърсинга кимна към синеокия. – И си има дизайн. Татуировка за рамо е.

Рип се довери на инстинктите си, за да прецени този проект. Мъжете не гледаха неподобаващо Мар. Нямаше чанта до касовия апарат и никой не се протягаше за пистолет. Чакаха учтиво… но очаквателно. Сякаш или той щеше да направи това, което те искаха, или щяха да потърсят някой, който да го стори.

Той се отпусна обратно на мястото си, мислейки, че те са негови хора.

–          Супер. За нула време ще приключа тук.

Мар проговори иззад тезгяха.

–          Предполагаше се да затворим след по-малко от час…

–          Но ще те оправя – добави Рип към онзи по средата. – Не се тревожи за времето.

–          А аз мисля, че ще остана – каза Мар, мерейки с поглед онзи с пиърсингите.

Пичът със сините очи вдигна ръце и ги раздвижи в специфични жестове. След като приключи, онзи с пиърсингите преведе:

–          Той благодари. И си носи собствено мастило, ако няма проблеми.

Не точно според нормата, и срещу правилата за здравеопазване, но Рип нямаше проблеми с това да се огъва според правилния клиент.

–          Нямаш дерт, мой човек.

Той се завърна към работата си по рибката и Кери продължи рутината си с хапането на устната и пъшкането като малко момиченце. Когато приключи, не беше ни най-малко изненадан, че Сара, наблюдавайки как приятелката й преминава през „агонията”, реши, че иска връщане на парите, вместо малко хубаво мастило с цветовете на дъгата.

Което беше добри новини. Означаваше, че може да работи по пича с мъртвите очи веднага.

Докато махаше черните си ръкавици и се почистваше, се чудеше какъв ли по дяволите ще е дизайна. И точно колко време ще е нужно за Мар да се вмъкне в панталоните на типа с пиърсингите.

Първото най-вероятно щеше да е наистина добро.

А второто…  би заложил на десетина минути, тъй като беше доловил разноцветния поглед, а Мар работеше на бързи обороти… не само зад тезгяха.

В другата част на града, далече от баровете и студиата за татуировки на Трейд Стрийт, в територия, обкръжена от червеникавокафяв строителен камък и алеи от заоблени камъни, Хекс стоеше в рамката на един прозорец и се взираше навън през релефното антично стъкло.

Беше гола, беше й студено и беше насинена.

Но не беше слаба.

Долу, на тротоара, една човешка жена крачеше заедно с малко кученце на каишка и мобилен телефон на ухото. През улицата се виждаха хора в други елегантни сгради, където пиеха, ядяха и четяха. Колите минаваха бавно, едновременно от респект към съседите и страх от наказателната система, важаща за неравната улица.

Галерията от хомосапиенс не можеше да я види или чуе.  И не само защото капацитетът на тази друга раса бе така занижен в сравнение с този на вампирите.  Или в нейния случай, на полусимпатите вампири.

Дори и ако включеше осветлението на тавана и запищеше, докато гласът й не заглъхне, дори ако махаше с ръце, докато не се счупят, мъжете и жените, които бяха наоколо просто щяха да продължат с това, с което се занимаваха, без да подозират, че тя е хваната в капан в тази спалня, насред тях. И не беше като да е способна да вдигне бюрото или таблата на леглото, за да счупи прозореца. Същото се отнасяше и до ритането на вратата или изпълзяването през прозореца на банята.

Беше опитала всичко това.

Наемният убиец в нея би трябвало да е впечатлен от широкото разпространение на невидимата й килия: нямаше, и то доста буквално, никакъв начин да излезе около, през или извън нея.

Обръщайки се от прозореца, тя закрачи около леглото с кралски размери с неговите копринени чаршафи и ужасяващи спомени… и отиде в мраморната баня… и продължи да върви до вратата, която водеше към коридора. Съдейки по начина, по който нещата с нейния похитител вървяха, не беше като да има нужда от още упражнения, но не можеше да стои неподвижна с цялото си потрепващо и бучащо тяло.

Беше й се случвало това нещо против волята й веднъж и преди. Знаейки как умът, като прегладнялото тяло, можеше да се използва като източник на резерви след твърде дълго време, през което не си се хранил, за да се заредиш.

Най-любимото й разсейване? Смесени питиета. След като беше работила по клубовете години наред, знаеше легиони от коктейли и  буламачи, и си ги припомняше, представяйки си бутилките и чашите, разливането, леда и подправките.

Рутината с Барманопедията беше запазила разсъдъка й.

До този момент беше възлагала на някаква грешка, едно подхлъзване, една възможност за бягство. Нито едно от тези не се бе появило и надеждата бе започнала да изчезва, оставяйки една огромна черна дупка, която заплашваше да я погълне. Така че тя просто продължаваше да прави питиета в ума си, търсейки своята възможност.

И миналият й опит й помогна по странен начин. Без значение какво се случеше тук, колкото и зле да станеше, колкото и да болеше физически, не беше нищо, в сравнение с това, през което бе преминала преди.

Това беше Б-отборът.

Или… поне така си казваше тя. Понякога се чувстваше по-зле. Последва още от краченето, подминавайки двата прозореца отпрез, покрай бюрото, а след това отново около леглото. Този път влезе в банята. Тук нямаше бръсначи, нито четки и гребени, само няколко кърпи, които бяха леко влажни и един или два сапуна.

Когато Лаш я бе отвлякъл, използвайки същият вид магия, която я задържаше в това пространство, я бе довел в тази своя елегантна къщичка и техните първи нощ и ден заедно бяха индикиращи относно това как щяха да са нещата.

В огледалото над двойните мивки, тя видя отражението си и изпълни незаинтересовано проучване на тялото си. Имаше синини навсякъде по себе си. Прорези и ожулвания също. Той беше брутален в това, което правеше, а тя се бореше, защото проклета да бъде ако му позволеше да я убие… така че беше трудно да се каже кои белези бяха направени от него и кое беше инцидент от това, което тя беше направила на копелето.

Нека да се съблечеше по задник пред някое огледало и тя залагаше и последния си дъх, че той не изглеждаше по-добре от нея.

Око за око.

Нещастните заключения бяха, че на него му харесваше това, че тя посреща огъня с огън.  Колкото повече се бореха, толкова повече той се възбуждаше и тя усещаше, че е изненадан от собствените си емоции. В първите няколко дни беше в наказателен режим, опитвайки се да й отмъсти, за това, което беше направила с последното му гадже… явно онези куршуми, които пусна в гърдите на кучката действително го бяха жегнали.

Но после нещата се промениха. Той започна да говори по-малко за бившата си и повече за телесни части и фантазии, замесващи бъдеще, в което се включваше нейното носене на неговото потомство.

Разговор между чаршафите за социопати.

Сега очите му блестяха по други причини, когато идваше при нея и ако я изпратеше в безсъзнание, обикновено тя идваше на себе си с него, вкопчен в тялото й.

Хекс се обърна настрани от отражението си и замръзна, преди да поеме друга стъпка. Някой беше долу.

Напускайки банята тя отиде до вратата, която водеше към коридора и вдиша бавно и дълбоко.

Когато миризмата на пот и на убито на пътя животно се впи в синусите й, беше ясно, че каквото и да се намираше долу, беше  лесър… но не беше Леш.

Не, беше неговият слуга, онзи, който идваше всяка нощ преди нейният похитител да е пристигнал, за да му направи за ядене. Което означаваше, че Леш е на път към дома.

Човече, не беше ли това типично нейния късмет: беше отвлечена от единствения член на Обществото на лесърите, който ядеше и се чукаше. Останалите от тях бяха импотентни като деветдесет годишни и живееха на въздушна диета, но Леш? Копелето беше напълно функциониращо.

Връщайки се към прозореца, тя постави ръце на стъклото. Границата, която маркираше затвора й бе енергийно поле, което се усещаше като боцкаща топлина, когато тя установеше контакт с нея. Проклетото нещо беше като невидима ограда за нещата по-големи от кучета – с добавено към това „без изискване за каишки”.

Имаше и малко поддаване в границата… като притиснеше напред, имаше намек за гъвкавост, но само до една степен. След това молекулите, които са били раздвижени се свързваха заедно наново и изгарящото усещане ставаше така ясно изразено, че трябваше да разтърси ръка, за да се отърси от болката.

Докато чакаше Леш да дойде при нея, умът й се отправи към мъжа, за когото се опитваше да не мисли никога. Особено ако Леш бе наоколо. Не й беше ясно доколко може да навлезе в главата й нейния похитител, но тя не искаше да поема рискове. Ако копелето доловеше, че този ням воин и е легнал на сърце, както казваха нейните хора, щеше да използва това срещу нея… и Джон Матю.

Образът на мъжа се появи в съзнанието й, сините му очи резонираха в спомените й така ярко, че можеше да види петънцата от тъмносиньо в тя. Боже, тези красиви сини очи.

Можеше да си спомни когато го видя за пръв път, по времето, когато той бе още претранс. Беше я погледнал с такава възхита и почуда, сякаш тя бе по-голяма от живота, откровение.

Разбира се по това време всичко, което тя знаеше, беше че той нагорещява положението в Зироу Сам и, като лидер на охраната в клуба, го беше обезоръжила и извърлила на улицата.

Но после беше научила, че Слепия крал е негов уорд и това бе променило всичко.

Следвайки радостните малки новини относно кой е той промени всичко. Джон не само беше добре дошъл да бъде въоръжен, той беше специален гост редом със своите две момчета.

След това той идваше редовно и винаги я гледаше, с тези сини очи  върху й където и да се намираше тя. А след това премина през промяната. Леле мале, не се ли беше превърнал в канара, а внезапно в погледа му се появи нещо пламенно, добавено към нежната срамежливост.

Беше й отнело доста да убие тази доброта. Но вярна на природата си на наемен убиец, тя бе успяла да изтръгне топлината от… начина, по който я гледаше.

Фокусирайки се върху улицата под нея, тя си помисли за онзи миг, когато те бяха заедно в нейното подземно място. След секса, когато той се бе опитал да я целуне, когато сините му очи блестяха с отличителният белег ранимост и желанието тя да се слее с него, тя се бе отдръпнала

Това беше случай на истерия. Тя просто не можеше да се справи с напрежението от цялото това „цветя и рози” нещо… или с отговорността, която идваше с това да си около някого, който има такива чувства към теб… или с реалността на това, че има възможността да го обича в отговор.

И разплатата беше смъртта на онзи специален поглед.

Утехата, която намираше бе сред мъжете, които най-вероятно биха се опитали да я открият – Ривендж, Ай Ем, Трез… Братството… Джон не беше на поход. Ако я търсеше, беше защото му се налага като войник, а не защото е бил заставен като част от лична самоубийствена мисия.

Не, Джон Матю не би тръгнал по пътя на войната заради някакви чувства към нея.

И тъй като вече бе гледала един достоен мъж да се самоунищожава, опитвайки се да я спаси, поне не й се налагаше да го прави отново.

Когато мирисът на свеж грил стек изпълни къщата, тя заглуши мислите си и се обви с волята си като с броня.

„Любовникът” й щеше да е тук всеки миг, така че трябваше да затвори всичките пролуки в съзнанието си и да се подготви за тазвечершната битка.

Усети в себе си всепроникващо изтощение, но волята й насили навън това бреме. Имаше нужда да се нахрани, дори повече отколкото имаше нужда от подобаващ сън, но никое от тези неща нямаше да се случи в скоро време.

Беше въпрос на това да поставяш единия си крак пред другия, докато нещо не се счупи.

Това, както и изваждането от строя на мъжа, който смееше да я държи против волята й.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s