Golden Lily excerpt, Richelle Mead (превод на български)


GOLDEN-LILY

ПОВЕЧЕТО ХОРА БИХА СМЕТНАЛИ, че да те отвеждат в подземен бункер в буреносна нощ е страшно. Не и аз.

Неща, които мога да обясня и да дефинирам с факти не ме плашат. Затова продължавах тихомълком да си рецитирам разни факти, докато се спусках все по-надолу и по-надолу под нивото на улицата. Бункерът беше реликва от Студената война, построен за защита по времето, когато хората са смятали, че на всеки ъгъл има ядрени ракети. На повърхността сградата изглеждаше като магазин за стоки. Това беше лицевата й част. Никак страшно. А бурята?

Просто една природна стихия, сблъсък на атмосферни фронтове.

А и, честно казано, ако ще се притеснявате, че ще се нараните по време на буря, то да се спуснете под земята е всъщност доста разумен подход.

Така че, не. Това привидно злокобно пътешествие не ме плашеше ни най-малко. Всичко се основаваше на разумни факти и логика. Можех да се справя с това. Имах проблем с останалата част от работата си.

И, честно казано, може би затова пътешествията под земя по време на буря не ме вълнуваха. Когато прекарваш по-голямата част от дните си живеейки между вампири и полувампири, ескортирайки ги на място, от което да получат кръв и пазейки съществуването им в тайна от останалата част на света… е, това, един вид, ти дава уникална представа за живота.  Бях ставала свидетел на кървави вампирски битки и бях виждала магически номера, които побеждават всеки закон, който физиката познава. Животът ми беше непрестанна битка да задържа ужасът си от необяснимото настрани и да се опитвам да открия начин да го обясня.

–          Внимавай къде стъпваш – каза ми моя водач, докато слизахме по поредните бетонени стълби.

Всичко, което бях видяла дотук бе от бетон – стените, пода и тавана. Сивата груба повърхност поглъщаше флуорисцентните светлини, които се опитваха да осветява пътя ни.  Беше мрачно и студено, зловещо в своята неподвижност. Водачът явно отгатна мислите ми-

–          Направили сме модификации и разширения, откакто това място беше построено. Ще видиш веднъж щом стигнем до главния сектор.

Както и очаквах. Стълбите най-накрая отстъпиха пред коридор с няколко затворени врати, разположени от двете му страни. Декорът беше все така от бетон, но всички врати бяха модерни, с електрически ключалки, от които струеше или червена, или зелена светлина и се озовах преминаваща през напълно нормално фоайе от типа на онези, които ще откриете във всеки модерен офис. Подът ле покрит от зелен килим, като някакъв изпълнен с копнеж опит за наподобяване на тревна площ, а стените бяха жълтеникавокафяви, което придаваше илюзията за топлина. Една кушетка и два стола бяха разположени в отсрещният край на стаята заедно с маса, по която се намираха разпилени списания. Но най-хубавото от всичко бе, че стаята имаше кухненско шкафче и мивка – както и кафе-машина.

–          Чувствай се като у дома – каза ми водачът.

Предполагах, че той е близо до моята възраст, осемнайсет, но неуспешните му опити да си пусне брада го караха да изглежда по-млад.

–          Ще дойдат скоро за теб.

Погледът ми и за миг не се бе отместил от кафе-машината.

–          Може ли да си направя кафе?

–          Разбира се – каза той, – каквото пожелаеш.

Той излезе и аз на практика изтърчах до кухненския шкаф. Кафето беше на прах и изглеждаше така, сякаш би могло да се намира тук от Студената война. Докато беше кофеиново, не ми пукаше. Бях взела вечерен полет от Калифорния и дори и да имах част от деня, за да се възстановя, все още се чувствах недоспала и със зачервени очи от умора. Включих кафе-машината и закрачих из стаята. Списанията бяха в купчини наслуки, така че ги изправих в подредени купове. Не можех да търпя безпорядък.

Седнах на кушетката и зачаках кафето, все още чудейки се за какво ли можеше да се отнася тази среща. Бях прекарала голяма част от следобеда тук, във Вирджиния, давайки отчет на двама от високопоставените  алхимици за състоянието на текущото ми назначение.

Живеех в Палм Спрингс, преструвайки се на ученичка от горните класове в частно училище с пансион, за да държа под око Джил Мастрано Драгомир, вампирска принцеса, която е принудена да се крие. Да я опазя жива означаваше да опазя хората й от Гражданска война – нещо, което определено ще разкрие на обикновените хора свръхестествения свят, който дебне под повърхността на модерния живот. Това беше жизненоважна мисия за алхимиците, така че не бях изненадана, че искат сведения. Това, което ме изненада бе, че те не можаха просто да ги поискат по телефона. Не можех да си представя каква друга причина би ме довела до това учреждение.

Кафе-машината се изключи. Бях я настроила да направи само три чаши, вероятно достатъчни, за да ме поддържат през вечерта. Тъкмо бях напълнила стиропорната си чаша, когато вратата се отвори.

Вътре влезе един мъж и аз почти изпуснах кафето.

–          Господин Дарнъл – казах, поставяйки каната обратно на мястото й. Ръцете ми трепереха.  – Хубаво… хубаво е да ви видя отново, сър.

–          Теб също, Сидни – каза той, насилвайки една вдървена усмивка. – Определено си пораснала.

–          Благодаря, сър – отвърнах, без да съм сигурна дали това е комплимент.

Том Дарнъл беше на годините на баща ми и имаше кестенява коса със посребрели кичури. Имаше повече бръчки на лицето му от последния път, в който го бях видяла, а в сините му очи имаше някакво неудобство, което обичайно не бих свързала с него. Том Дарнъл беше на много висока позиция сред високопоставените алхимици и бе заслужил тази позиция чрез решителни действия и ожесточена работна етика. Той винаги бе изглеждал много внушителен, когато бях ро-малка, крайно уверен в себе си и предизвикващ благоговение.

Сега той изглеждаше уплашен от мен, в което нямаше никакъв смисъл. Не беше ли ядосан? В крайна сметка, аз бях тази, която бе отговорна синът ме за бъде арестуван и задържан в плен от алхимиците.

–          Оценявам това, че си дошла през целия този път дотук – добави той, след като преминаха няколко момента на неловка тишина. Знам, че  това е голяма обиколка, особено пред уикенда.

–          Изобщо не е проблем, сър – казах, надявайки се да звуча самоуверено. – Радвам се да помогна с… това, от което имате нужда.

Все още се чудех какво ли точно ще е то.

Той ме изучаваше за няколко секунди, след което кимна твърдо.

–          Ти си доста отдадена на работата – каза. – Точно като баща си.

Не отговорих. Знаех, че този коментар беше замислен като комплимент, но не го приех наистина по този начин.

Том прочисти гърлото си.

–          Добре, тогава нека отметнем този въпрос. Наистина не искам да ти причинявам повече неудобство от необходимото.

Отново долових онова нервно трепване на почтителност. Защо той би имал скрупули за начина, по който се чувствам? След това, което сторих на сина му, Кийт, бих очаквала ярост или обвинения. Том ми отвори вратата и ме подкани с жест да мина.

–          Да ви сипя ли кафе, сър?

–          Разбира се.

Той ме върна обратно в бетонения коридор, към други от затворените врати. Стисках чашата с кафе като защитно одеало, далеч по-уплашена, отколкото когато за пръв път влязох на това място.

Том спря няколко врати по-надолу, срещу една с червена светлина, но се поколеба преди да я отвори.

–          Искам да знаеш… че това, което направи, беше невероятно смело – каза той, без да среща погледа ми. – Знам, че ти и Кийт бяхте… сте… приятели и не би могло да ти бъде лесно да го предадеш. Това показва точно колко си отдадена на своята работа – нещо, което не винаги е лесно, когато са замесени лични чувства.

Двамата с Кийт не бяхме приятели, нито тогава, нито сега, но предположих, че мога да разбера грешката на Том. Кийт бе живял със семейството ми за едно лято, а по-късно той и аз бяхме работили заедно в Палм Спрингс. Да го предам за престъпленията му не ми бе било никак трудно. Всъщност се насладих на това. И все пак, виждайки покрусеното лице на Том, не можех да му кажа нещо подобно.

Преглътнах.

–          Е, работата ни е важна, сър.

Той ми се усмихна тъжно.

–          Да. Със сигурност е.

Вратата имаше клавиатура за набиране на код за сигурност. Том натисна серия от около десет цифри и ключалката кликна в знак на приемане.

Той отвори вратата и аз го последвах вътре. Студената стая беше слабо осветена и в нея се намираха още трима души, така че първоначално не забелязах какво друго има в нея. Незабавно разбрах, че останалите са алхимици. Иначе не би имало друга причина, поради която да са на това място. А и, разбира се, те носеха издайническите знаци, чрез които бих ги идентифицирала дори и на претъпкана улица. Бизнес облекла в мъчно определими цветове. Татуировки на златни лилии, блестящи на левите им бузи. Това беше част от образеца, към който всички се придържахме. Ние бяхме тайна армия, промъкваща се в сенките на нашите събратя, хората.

Тримата от тях държаха тефтери и се взираха в една от стените. Тогава забелязах каква беше целта на тази стая. Един прозорец в стената разкриваше друга стая, много по-ярко осветена от тази.

И Кийт Дарнъл се намираше в тази стая.

Той се изстреля към стъклото, което ни делеше и започна да удря по него. Сърцето ми препусна и аз отстъпих няколко крачки назад, сигурна, че той идва след мен. Отне ми един миг, за да разбера, че всъщност не може да ме види. Отпуснах се малко. Много малко. Стъклото беше еднопосочно. Той притисна ръцете си към него, гледайки обезумяло напред-назад към лицата, за които знаеше, че са там, но не можеше да види.

–          Моля ви, моля ви – извика той. – Пуснете ме. Моля ви, пуснете ме оттук.

Кийт изглеждаше малко по-запуснат от последният път, в който го бях видяла. Косата му беше рошава и изглеждаше така, сякаш не е била подстригвана по време на месеца, в който не го бях виждала. Носеше чисто сив работен комбинезон, от типа на онези, които виждате върху затворниците или пациентите на психиатрии, който ми напомни за бетона в коридора. Най-забележимо от всичко беше отчаяният ужасен поглед в очите му – или по-скоро, в окото му.  Кийт беше изгубил едно от очите си по време на вампирска атака, която аз тайно бях помогнала да се организира. Никой от алхимиците не знаеше за това, както и никой от тях не знаеше как Кийт бе изнасилил по-голямата ми сестра, Карли.

Съмнявах се Том Дарнъл да оцени моята „отдаденост” ако знаеше страничният ми акт на отмъщение. Виждайки в какво състояние се намира Кийт в момента,  се почувствах малко зле заради него – и особено зле заради Том, чието лице бе изпълнено с толкова сурова болка. И все пак все още не се чувствах зле, заради това, което сторих на Кийт. Не ареста или окото. Казано просто, Кийт Дарнъл беше лош човек.

–          Убеден съм, че разпознаваш Кийт – каза един от алхимиците с тефтери.  Сивата й коса беше вързана на стегнат и безупречен кок.

–          Да, госпожо – отвърнах аз.

Бях спасена от всякакъв друг отговор, когато Кийт заудря по стъклото с подновена ярост.

–          Моля ви! Сериозен съм! Каквото и да искате. Ще направя всичко. Ще кажа всичко. Ще повярвам във всичко. Само, моля ви, не ме изпращайте пак там!

И двамата с Том трепнахме, но останалите алхимици гледаха с клинична незаинтересованост и надраскаха по няколко бележки в тефтерите си. Жената с кока погледна обратно към мен така, сякаш не е имало някакво прекъсване.

–          Младият господин Дарнъл прекара известно време в един от нашите преобразователни центрове. Неприятно действие – но пък необходимо. Трафикът на незаконни стоки със сигурност бе лоша работа, но сътрудничеството с вампири е непростимо. Макар и да твърди, че не е привързан към тях… е, ние не бихме могли да сме сигурни. Дори и да казва истината, съществува и възможността това престъпление да се разпростре до нещо повече – не само сътрудничество с мороите, но също така и със стригоите. Правейки това, което правим го защитихме от подобно залитане.

–          Наистина е за негово собствено добро – каза третият алхимик, държащ тефтер. – Правим му услуга.

През мен премина една насмешлива мисъл. Целият смисъл на съществуването на алхимиците бе да пазят в тайна съществуването на вампирите от хората. Ние вярвахме, че вампирите са неестествени същества, които не трябва да имат нищо общо с хора като нас. Това, което в частност ни безпокоеше бяха стригоите – злите вампири-убийци, които можеха да прилъжат хората да им бъдат слуги с обещания за безсмъртие. Дори и миролюбивите морои с техните получовешки допълнения, дампирите, бяха гледани с подозрение. Ние доста работехме с  последните две групи и, макар да бяхме учени да гледаме на тях с презрение, беше неминуем факт, че някои алхимици не само ставаха близки с морои и дампири… но и в действителност започваха да ги харесват.

Това, което беше шантаво бе, че Кийт – въпреки престъплението му да продава вампирска кръв – беше един от последните хора, за които бих се сетила когато станеше въпрос за това да стават близки приятели с вампири. Той правеше съвсем очевидно своето презрение към тях доста пъти пред мен. Наистина, ако някой заслужаваше да бъде обвинен в привързване към вампирите… е, това бих била аз.

Един от алхимиците, мъж с огледални слънчеви очила, които висяха артистично от яката му, взе думата.

–          Вие, госпожице Сейдж, сте била забележителен пример за някого, способен да работи продължително с тях, без да изгуби своята обективност. Вашата отдаденост не е останала незабелязана от тези, които са измежду нас.

–          Благодаря ви, сър – казах с неудобство, чудейки се колко пъти ще чуя да се повдига въпросът за „отдадеността ми” тази вечер. Това беше твърде далеч от времето преди няколко месеца, когато се забърках в неприятности затова, че помогнах на един беглец-дампир да избяга. Тя по-късно доказа невинността си, а моята намеса беше етикирана като „кариерна амбиция”

–          И – продължи Г-н Слънчеви очила, – вземайки предвид вашия опит с г-н Дарнъл, решихме, че вие ще сте точният човек, който да ни даде своето мнение.

Върнах вниманието си на Кийт. Той беше удрял и крещял горе-долу нонстоп през цялото време. Останалите бяха успели да го игнорират, така че и аз опитах да сторя същото.

–          Мнението си по какъв въпрос, сър?

–          Обмисляме дали да не го върнем към Преобразователния център – обясни г-жа Сив Кок. – Там постигна голям прогрес, но някои чувстват, че е най-добре да сме сигурни и да се уверим, че всеки шанс за привързаност към вампирите е изкоренен.

Ако сегашното поведение на Кийт беше „голям прогрес”, не исках и да си помислям как би изглеждал малкия прогрес.

Г-н Слънчеви очила подготви химикала си върху тефтера.

–          Базирайки се на онова, което сте видяла в Палм Спрингс, г-це Сейдж, какво е вашето мнение за състоянието на ума на г-н Дарнъл, когато става дума за вампирите? Беше ли връзката, на която станахте свидетел, достатъчно силна, за да гарантира за по-нататъшни предварителни мерки? Както може да се предполага, „по-нататъшни предварителни мерки” означават  повече Преобразователен център.

–          Докато Кийт продължаваше да блъска, погледите на всички в моята стая се намираха върху мен.  Алхимиците с тефтерите изглеждаха замислени и любопитни. Том Дарнъл видимо се потеше, гледайки ме със страх и очакване. Предполагам, че това беше разбираемо. Държах съдбата на сина му в ръцете си.

Докато наблюдавах Кийт, през мен преминаваха противоречиви емоции. Аз не просто не го харесвах – аз го мразех. А не мразех много хора. Не можех да забравя онова, което причини на Карли. Както и спомените от онова, което причини на други, а и на мен, в Палм Спрингс бяха пресни в паметта ми. Той ме беше клеветил и бе направил нещастен живота ми в усилията си да прикрие кръвните престъпления. Освен това се държа ужасно с вампирите и дампирите, за които отговаряхме. Това ме накара да се усъмня кои са истинските чудовища.

Не знаех точно какво се е случило в Преобразователния център. Съдейки по реакцията на Кийт, вероятно беше доста зле.

Имаше една част от мен, която с радост би казала на алхимиците да го изпрати обратно там за години и никога да не го пуснат да види дневна светлина. Престъпленията му заслужаваха строго наказание – и все пак не бях сигурна, че заслужават точно това наказание.

–          Мисля… мисля, че Кийт Дарнъл е корумпиран – казах накрая. – Той е егоистичен и неморален. Не го е грижа за другите и наранява хората, за да подсигури себе си. Готов е да лъже, мами и краде, за да получи каквото желае.

Поколебах се преди да продължа.

–          Но… не мисля, че е бил заслепен за това какви са вампирите. Не мисля, че е твърде близък с тях или, че се намира в опасност да се съюзява с тях за вбъдеще. След като това е отбелязано, също така не мисля, че трябва да му бъде позволено да работи като алхимик в недалечно бъдеще. Дали това ще означава да го затворите или да го пуснете условно на свобода зависи от вас. Миналите му действия показват, че той не приема нашите мисии на сериозно, но това е поради егоизъм. Не заради неестествена привързаност към тях. Той… е, ще бъда напълно честна, той е лош човек.

Посрещна ме тишина, запазена за забързаните драсканици на химикали, докато алхимиците с тефтерите си водеха записки. Позволих си да погледна към Том, уплашена какво ще видя, след като напълно очерних сина му. За мое изумление Том изглеждаше… облекчен. И благодарен. Всъщност, той изглеждаше на ръба да заплаче. Долавяйки погледът ми, той оформи с устни Благодаря ти. Невероятно. Току-що бях обявила, че Кийт е отвратителен човек по всеки възможен начин. Но нищо от това нямаше значение за баща му, дотогава, докато не обвинях Кийт в привърженичество към вампирите. Можех да нарека Кийт убиец и Том вероятно все пак би бил благодарен, ако това означава, че Кийт не е в дружески отношения с врага.

Това ме обезпокои и отново ме накара да се замисля кои бяха истинските чудовища във всичко това. Групата, която бях оставила в Палм Спрингс беше стотици пъти по-морална от Кийт.

–          Благодаря ви, г-це Сейдж – каза г-жа Сив Кок, завършвайки записките си. – Бяхте ни изключително полезна и ще вземем това предвид, докато взимаме решението си. Сега можете да вървите. Като пристъпите в коридора ще откриете Зийк, който ви очаква, за да ви изведе навън.

Това беше внезапно освобождаване, но беше типично за алхимиците. Експедитивно. Право към въпроса. Кимнах учтиво на сбогуване и отправих последен поглед към Кийт, преди да отворя вратата. Веднага щом тя се затвори зад мен, открих, че в коридора цали милостива тишина. Не можех повече да чуя Кийт.

Зийк, както се оказа, беше алхимикът, който по начало ме бе въвел вътре.

–          Приключихте ли?  – попита той.

–          Така изглежда – отвърнах, все още малко зашеметена от това какво се бе случило току-що.

Сега знаех, че по-ранният разпит за ситуацията в Палм Спрингс беше просто удобен за алхимиците. Бях на територията, така че защо да не се срещнем лице в лице? Не беше съществено. Това – да видя Кийт – бе било истинската причина за това размотаване из страната.

Докато вървяхме обратно по коридора, нещо, което не бях забелязала преди грабна вниманието ми. Една от вратите имаше повече средства за сигурност – дори повече от стаята, в която току-що бях. Освен светлини и клавиатура за набиране на код, имаше и четец за карти. На горната част на вратата имаше райбер, който се заключваше отвън. Нищо луксозно, но очевидно бе предназначен да държи това, което се намира зад вратата вътре.

Спрях, напук на себе си и проучих вратата за няколко момента. След това продължих да вървя, знаейки, че е по-добре да не казвам нищо. Добрите алхимици не задават въпроси.

Зийк, виждайки погледът ми, спря. Той погледна към мен, след това към вратата, а после обратно към мен.

–          Искаш ли… искаш ли да видиш какво има вътре?

Очите му се стрелнаха набързо към вратата, от която бяхме дошли. Знаех, че той беше от нисък ранг и очевидно се опасяваше да не се забърка в неприятности с другите. Аз бях сигурен отдушник.

–          Предполагам, че зависи от това какво има вътре – отвърнах.

–          Това е причината за това, което правим – каза той загадъчно. – Хвърли един поглед и ще узнаеш защо целите ни са толкова важни.

Решавайки да рискуваме, той прокара карта през четеца и след това въведе още един дълъг код. Светлината на вратата светна в зелено и той отдръпна райбера. Донякъде очаквах друга затъмнена стая, но светлината беше толкова ярка вътре, че почти нарани очите ми. Поставих ръка на челото си, за да се защитя.

–          Това е един вид светлинна терапия – обясни Зийк извинително. – Знаеш ли, че хората в облачни региони имат слънчеви лампи? Същият вид лъчи. Надеждата е това да направи личности като него отново повече хора.  Или поне да ги разубеди да мислят, че са стригои.

Отначало бях твърде замаяна, за да осъзная какво има предвид. След това видях през стаята една затворническа клетка. Входът бе закрит от масивни метални решетки, които бяха заключени с друг четец на карти и клавиатура за набиране на код. Беше шокиращо, когато видях мъжа вътре. Той бе по-възрастен от мен, в средата на двайсетте, ако трябваше да предположа, и имаше разчорлен вид, който накара Кийт да изглежда спретнат и чистичък. Мъжът беше измършавял и бе свит в ъгъла с ръце, поставени на очите му, за да го предпазят от светлината. Носеше белезници на ръцете и окови на краката и очевидно не беше тръгнал да ходи някъде. При влизането ни си позволи да ни погледне набързо и откри по-голяма част от лицето си.

През мен премина тръпка. Мъжът беше човек, но изражението му беше студено и зло като на всеки стригой, който някога бях виждала. Сивите му очи бяха хищнически. Безчувствени, като при вида убийци, които нямат способността да съчувстват на други хора.

–          Вечеря ли си ми донесъл? – попита той с дрезгав глас, който трябваше да е престорен. – Красиво младо момиче, както виждам. По-кльощава, отколкото ги обичам, но съм сигурен, че кръвта й е все пак вкусна.

–          Лиам, – отвърна Зийк. – Знаеш къде е вечерята ти.

Той посочи към недокоснат поднос с храна в килията, който изглеждаше  изстинал от доста време. Пилешки хапки, грах и захаросана бисквита.

–          Той почти никога не яде нищо – обясни ми Зийк. – Затова е толкова слаб. Продължава да настоява за кръв.

–          Какво… какво е той?   – попитах, неспособна да сваля очи от Лиам. Това беше глупав въпрос, разбира се. Лиам очевидно беше човек, и все пак… имаше нещо в него, което не беше правилно.

–          Опорочена душа, която иска да е стригой – каза Зийк. – Няколко пазители го открили да служи на онези чудовища и ни го доставиха. Опитахме се да го рехабилитираме, но без успех. Продължава да говори колко са страхотни стригоите и как някой ден ще се върне при тях и ще ни накара да си платим. А междувременно дава най-доброто от себе си, за да се преструва на един от тях.

–          О, – каза Лиам с лукава усмивка. – Ще бъда един от тях. Те ще възнаградят моята лоялност и страдание. Ще ме събудят и ще стана могъщ отвъд вашите смъртни мечти. Ще живея вечно и ще дойда за вас – всички вас. Ще пирувам с кръвта ви и ще вкуся всяка капка. Вие, алхимиците, си дърпате конците и си мислите, че контролирате всичко. Заблуждавате се. Нищо не контролирате. Вие сте нищо.

–          Виждаш ли? – попита Зийк, клатейки глава. – Жалко. И все пак, ето това би се случило, ако не вършехме работата, която вършим. Други хора биха станали като него – продавайки душите си за пустото обещание за безсмъртие.

Той направи знакът на алхимиците срещу злото и аз осъзнах, че го следвам.

–          Не ми харесва да бъда тук, но понякога… понякога това ми напомня добре защо трябва да държим мороите и останалите в сенките. Защо не можем да си позволим да бъдем превзети от тях.

Знаех в дъното на съзнанието си, че има огромна разлика в начина, по който мороите и стригоите контактуват с хората. И все пак не можех да формулирам никакво възражение, докато се намирах срещу Лиам.  Той ме беше сразил твърде и ме бе уплашил. Беше лесно да повярваш на всяка дума, която казват алхимиците. Това беше нещото, срещу което се борехме. Това беше кошмарът, който не можехме да позволим да се случи.

Не знаех какво да кажа, но Зийк не очакваше особено много.

–          Хайде, да вървим – към Лиам той прибави, – а ти по-добре изяж тази храна, защото няма да получиш повече до сутринта. Не ми пука колко е студена и твърда.

Очите на Лиам се присвиха.

–          Какво ми пука за човешката храна, след като скоро ще пия нектар от боговете? Кръвта ти ще е топла на устните ми, твоята и на твоето красиво момиче.

Тогава той започна да се смее, звук, който беше далеч по-обезпокоителен от който и да било от писъците на Кийт.

Този смях продължи, докато Зийк ме извеждаше от стаята.  Вратата се затвори зад нас и аз установих, че стоя вцепенена в коридора. Зийк ме изгледа загрижено.

–          Съжалявам… Вероятно не трябваше да ти показвам това.

Бавно поклатих глава.

–          Не… ти беше прав. Хубаво е да го видим. Да разберем това, което правим. Винаги съм знаела… но никога не съм очаквала нещо подобно.

Опитах се да преобразувам мислите си обратно към ежедневните неща и да изтрия този ужас от ума си. Погледнах надолу към кафето си. Беше недокоснато и бе станало хладко. Направих гримаса.

–          Може ли да си взема още кафе преди да тръгнем? – имах нещо нормално. Нещо човешко.

–          Разбира се.

Зийк ме отведе обратно до фоайето. Каната с кафе, която бях направила беше още гореща. ИЗхвърлих старото си кафе и си сипах ново. Докато правех това, вратата се отвори рязко и силно смутеният Том Дарнъл влезе вътре. Той изглеждаше изненадан да види някого тук  и мина покрай нас, сядайки на кушетката и заравяйки лице в ръцете си.

Със Зийк си разменихме несигурни погледи.

–          Г-н Дарнъл – подхванах аз, – добре ли сте?

Той не ми отговори веднага. Задържа лицето си скрито, а тялото му се тресеше от тих плач. Бях на път да изляза, когато той погледна към мен, макар да имах чувството, че не ме вижда наистина.

–          Те решиха – каза той. – Решиха за Кийт.

–          Вече? – попитах аз, объркана. Със Зийк бяхме прекарали едва пет минути при Лиам.

Том кимна мрачно.

–          Връщат го обратно… обратно в Преобразователния център.

Не можех да повярвам.

–          Но аз… аз им казах! Казах им, че не е свързан с вампирите. Той вярва в това, което… останалите от нас вярват. Изборите, които направи бяха лоши.

–          Знам. Но те казаха, че не могат да поемат риска. Дори и ако Кийт изглежда сякаш не се интересува от тях… дори ако вярва, че е така… остава фактът, че той е сключил сделка с един от тях. Те вярват, че желанието му да навлезе в такова партньорство би могло подсъзнателно да му повлияе. По-добре било да се погрижат за нещата сега. Те са… сигурно са прави. Това е най-доброто.

Образът на Кийт, който удря стъклото и моли да не го връщат обратно премина през умът ми.

–          Съжалявам, г-н Дарънл.

Обезумелият поглед на Том се фокусира върху мен малко повече.

–          Не се извинявай, Сидни. Ти направи толкова много… толкова много за Кийт. Заради това, което им каза, ще намалят времето му в Преобразователния център. Това означава толкова много за мен. Благодаря ти.

Стомахът ми се сви. Заради мен Кийт изгуби едното си око. Заради мен Кийт отиде в Преобразователният център на първо време. Отново ми дойде мисълта, че той заслужаваше да страда, но не заслужаваше това.

–          Бяха прави за теб – допълни Том. Опита се да се усмихне, но се провали. – Какъв голям пример си Така отдадена. Баща ти трябва да е много горд. Не знам как живееш с тези създания всеки ден и успяваш да запазиш обективността си. Други алхимици могат да научат много от теб. Ти разбираш какво е отговорност и дълг.

Тъй като бях отлетяла вчера от Палм Спрингс, всъщност доста бях мислила за групата, която оставих – когато алхимиците не ме разсейваха със затворници, разбира се.

Джил, Ейдриън, Еди, а дори и Анджелина…. Дразнещи на моменти, но в края на краищата това бяха хора, които опознах и за които ме беше грижа. Въпреки цялото тичане, което ме караха да правя, тази шарена групичка ми прилипсва още на мига щом напуснах Калифорния. Нещо вътре в мен бе празно, когато те не бяха наоколо.

Сега, това, че се чувствах така ме обърка. Бърках ли границите между приятелство и дълг? Ако Кийт се беше забъркал в неприятности заради един малък съюз с вампир, колко по-зле бях аз? И колко близо бяхме до това да станем като Лиам?

Думите на Зийк прокънтяха в главата ми. Не можем да си позволим да бъдем превзети от тях.

 А Том току-що бе казал: Ти разбираш какво е отговорност и дълг.

Той ме гледаше в очакване и аз успях да се усмихна, докато възпирах сълзите си.

–          Благодаря ви, сър – казах. – Правя каквото мога.

Превод: Thea

Коментари
  1. Татяна казва:

    Страхотно е. Чакам с нетъпение да се прибера в България и да си купя книгата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s