Destined For An Early Grave [Night Huntress], Jeaniene Frost


ЦЕЛИЯТ ЛЮБИТЕЛСКИ ПРЕВОД НА КНИГА ЧЕТВЪРТА ОТ СРЕДНОЩЕН ЛОВЕЦ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

1.


АКО МЕ ХВАНЕ, СЪМ МЪРТВА. 
Бягах колкото бързо можех през гората, стрелкайки се покрай дървета, заплетени корени и камънаци. Чудовището изръмжа докато ме гонеше, като звукът от това прозвуча по-близо отколкото преди. Не бях способна да му избягам. Чудовището набираше скорост, докато аз ставах все по-уморена. Дърветата пред мен се разредиха, разкривайки един русокос вампир, стоящ на един хълм в далечината. Познах го веднага. В мен се надигна надежда. Ако го достигнех, щях да съм добре. Той ме обичаше. Щеше да ме предпази от чудовището. И въпреки това все още бях твърде далеч.
По хълма се плъзна мъгла, обгръщайки вампира, като го накара да изглежда почти призрачно. Изкрещях името му докато стъпките на чудовището се приближаваха още повече. Паникьосана се наклоних напред, едва избягвайки захвата на костеливите ръце, които щяха да ме издърпат надолу в гроба.
С подновено усилие се втурнах към вампира. Той ме пришпорваше и ръмжеше предупреждения към чудовището, което не спираше да ме гони.
– Остави ме на мира! – изпищях, когато бях сграбчена изотзад в безмилостен захват. – Не!
– Котенце! – крясъкът не дойде от вампира насреща ми, дойде от чудовището, което се бореше да ме събори на земята. Извих глава към вампира в далечината, но чертите му се размазаха, а мъглата го покри. Точно преди да изчезне, чух гласа му.
– Той не е твоят съпруг, Катрин.
Едно силно разтърсване заличи останалата част от съня и се събудих, за да открия Боунс, моя вампирски възлюбен, надвесен над мен.
– Какво има? Ранена ли си?
Странен въпрос, бихте си помислили, след като това беше само един кошмар. Но с правилната сила и магия понякога кошмарите можеха да се превърнат в оръжия. Преди известно време почти бях убита от един. Но независимо от това колко ярък беше, това беше просто сън.
– Ще бъда добре, ако престанеш да ме друсаш.
Боунс отмести ръцете си и въздъхна облекчено.
– Не се будеше и се мяташе на леглото. Това ми донесе лоши спомени.
– Добре съм. Това беше просто… странен сън.
Имаше нещо, свързано с вампира в него, което ме измъчваше. Сякаш би трябвало да знам кой е той. И все пак в това нямаше логика, тъй като той беше просто плод на въображението ми.
– Странното е, че не можех да доловя нищо от съня ти. – подхвана Боунс. – Обикновено сънищата ти за мен са като музикален фон на заден план.
Боунс беше вампир повелител, по-могъщ от повечето вампири, които някога бях срещала. Една от дарбите му беше способността да чете хорските мисли. Макар и да бях наполовина човек, наполовина вампир, в мен имаше достатъчно човечност, че Боунс да успява да чува мислите ми, освен ако не се стараех да го блокирам. И все пак това бяха новини за мен.
– Чуваш сънищата ми? Боже, сигурно за теб никога няма тишина. Бих се застреляла в главата на твое място.
Което не би му свършило особено много работа всъщност. Само среброто право в сърцето или обезглавяването бяха смъртоносни за един вампир. Застрелване в главата на мен би ми видяло сметката по перманентен начин, но на Боунс то само би докарало гадно главоболие. Той се настани обратно на възглавниците.
– Не се плаши, любима. Казах ти, че е като музикален фон на заден план, така че това по-скоро е успокоително. Колкото до тишината – тук навън, по тази вода е толкова тихо, колкото ми се е случвало, без да бъда наполовина сбръчкан по време на процеса.
Легнах отново, докато през мен преминаваше тръпка при споменаването на близката му среща със смъртта. Косата на Боунс беше станала бяла от това колко близо се беше оказал до гибелта си, но сега беше отново в обичайният си наситен кафяв цвят.
– Заради това ли сме на яхта в Атлантическия океан? За да можеш да получиш малко спокойствие и тишина?
– Исках малко време насаме с теб, Котенце. Напоследък имахме толкова малко на разположение.
Меко казано. Макар че напуснах своята „Работа като лидер на таен клон на Хоумленд Секюрити, който преследва вампири и гули“, животът не беше станал скучен. Първо, трябваше да се справяме със загубите си от войната с един друг вампир повелител миналата година. Неколцина от приятелите на Боунс, както и съпругът на най-добрата ми приятелка Денис, Ранди, бяха убити. След това бяха минали месеци в преследване на останалите виновници за тази война, така че да не могат да оживеят достатъчно, за да кроят планове срещу нас някой ден. След това тренирахме заместничката ми, така че да може чичо ми Дон да има на разположение някой друг, който да играе ролята на стръвта, когато тайните му агенти тръгнат след непорядъчно действащите представители на немъртвото общество.
Повечето вампири и гули не убиваха когато се хранят, но имаше и такива, които убиваха за развлечение. Или от глупост. Чичо ми се грижеше тези вампири и гули да бъдат спрени, както и за това обикновените граждани да не научават, че те съществуват. Така че когато Боунс ми предложи да се отправим на пътешествие с яхта, реших, че има някоя от онези „търси-и-унижощи“ причини зад това. Да отидем някъде само за почивка не се беше получавало добре никога в нашата връзка.
– Това е бягство за уикенда? – не успях да предотвратя недоверието, което прозвуча в гласа ми. Той прокара пръст по горната ми устна.
– Това е нашата ваканция, Котенце.
Все още бях слисана от идеята.
– Ами котаракът ми? – бях го заредила с достатъчно храна за няколко дни, но не и за продължително пътешествие.
– Не бери грижа. Изпратих някого у дома да се грижи за него. Можем да отидем навсякъде по света и да се наслаждаваме на времето си там. Така че кажи ми, къде да отидем?
– Париж. – Изненадах самата себе си казвайки го. Никога не съм имала изгарящо желание да го посетя преди, но по някаква причина сега имах. Може би защото Париж се предполагаше да бъде градът на влюбените, макар че обикновено само да погледнех към Боунс беше достатъчно, за да ми докара романтично настроение.
Той трябва да бе доловил мисълта ми, тъй като се усмихна, правейки лицето си още по-спиращо дъха. По мое мнение. Срещу тъмно сините чаршафи кожата му почти блестеше с копринена алабастрова бледнота, беше твърде перфектна, за да е човешка. Чаршафите се бяха омотали надолу към стомаха му, давайки ми непрекъсната гледка към жилестите му изопнати и твърди, мускулести гърди.
Тъмните кафяви очи започнаха да се обагрят с изумрудено и кучешките му зъби се подадоха изпод извитите му устни, давайки ми да разбера, че не съм единствената, на която ѝ е станало по-топло изведнъж.
– Париж да бъде тогава – прошепна той и отметна чаршафите.
* * *
– … ще пристигнем бързо. Да, тя е много добре, Менчерес. Честно. Звъниш ми почти всеки ден… Добре. Ще се видим на пристанището. – Боунс затвори и поклати глава. – Или прасъздателят ми крие нещо, или развива нездравословна мания относно всяка твоя дейност.
Протегнах се в хамака на палубата.
– Дай ми аз да говоря с него следващия път. Ще му кажа, че нещата никога не са били по-добре. – Последните три седмици действително бяха разкошни. Ако аз бях имала нужда от ваканция, то Боунс се нуждаеше от това повече. Като повелител на един голям род и съдружник повелител на друг, дори още по-голям, Боунс беше винаги наблюдаван, съден, предизвикван или зает да защитава хората си. Цялата тази отговорност си беше казала думата. Едва през последните няколко дни се беше отпуснал достатъчно, че да поспи повече от обичайните си няколко часа. Имаше само една черна точка в този удоволствен круиз, но я запазих за себе си. Защо да развалям времето ни заедно като кажа на Боунс, че имах още от онези глупави незначителни сънища? Този път те протичаха незабелязано от него. Предполагам, че вече не ритах в съня си. Не можех да си спомня много от тях, когато се будех. Всичко, което знаех беше, че са за същия рус вампир без лице от първия ми сън. Онзи, който ме наричаше с истинското ми име, Катрин, и завършваше със същото загадъчно предупреждение – той не е твоят съпруг. Според човешките закони, Боунс не ми беше съпруг. Но въпреки това бяхме обвързани с кръв и женени по вампирски, а немъртвите нямаха разводи. Не се шегуваха за цялото онова „докато смъртта ви раздели“. Може би сънищата ми изобразяваха подсъзнателно желание да имам истинска сватба. Последният път, когато опитахме това, плановете ни бяха унищожени от вампирка, която смяташе, че употребата на черна магия е честна игра.
Менчерес ни посрещна на пристанището. Макар, че Боунс го наричаше прасъздател, тъй като той беше вампирски „баща“ на вампира, който е превърнал Боунс, Менчерес изглеждаше толкова млад, колкото и Боунс. Вероятно са били на сходна възраст, когато са били превърнати във вампири. Менчерес също така беше красив, по екзотичен начин, с кралски обноски, египетски черти и дълга черна коса, развяна от вятъра. Но това, което наистина грабна вниманието ми беше как бе ограден от осем вампира повелители. Дори още преди да сляза от яхтата, можех да почувствам комбинираната им мощ, пукаща във въздуха като статично електричество. Разбира се. Менчерес обичайно се движеше с антураж, но тези приличаха на охрана, а не на немъртва компания. Боунс се приближи до Менчерес и стисна ръката му набързо.
– Здравей, дядо. Не може всички те да са за шоуто. – Той кимна към чакащите вампири. – Така че очаквам, че има неприятности.
Менчерес кимна.
– Трябва да вървим. Този кораб е достатъчно известие за присъствието ти…
С червени букви от едната страна на яхтата пишеше „Жътварка“. Беше в чест на прозвището ми, Червената Жътварка, което си заслужих заради цвета на косата си и голямата си бройка трупове. Менчерес не ми проговори повече, освен кратко, учтиво „здравей“ докато се отправяхме от пристана към един чакащ черен бус. Имаше и още един идентичен бус, в който влязоха шестима от охранителите. Когато потеглихме, този бус ни последва в близка дистанция.
– Разкажи ми за сънищата си, Кат. – каза Менчерес веднага, щом бяхме на пътя. Зяпнах го.
– Откъде знаеш за това?
Боунс също изглеждаше объркан.
– Не съм го споменавал, Котенце.
Менчерес игнорира и двата ни въпроса.
– Какво имаше в съня ти? Бъди съвсем конкретна.
– Странни са. – започнах, забелязвайки как веждите на Боунс се изстрелват нагоре при споменаването на множественото число. – С един и същи вампир са. По време на сънищата знам кой е той, мога да се чуя да казвам името му, но когато се събудя не го помня.
Ако не знаех по-добре, бих казала, че Менчерес изглежда по-разтревожен. Разбира се не бях експерт по него. Той беше на възраст над четири хиляди години и беше гений в прикриването на емоциите си, но устните му може и да бяха малко по-стегнати. Или може би това беше просто номер на светлината.
– Колко от тези сънища си имала? – попита Боунс. Не беше щастлив. Начинът, по който се бяха свили устните му не беше заблуда от светлината.
– Четири, и не започвай. Щеше да опънеш платна към най-близката крепост ако ти бях казала за тях, и щеше да кръжиш около мен ден и нощ. Имахме наистина хубаво пътуване, така че не ги споменах. Не е голяма работа.
Той изсумтя.
– Не е голяма работа, казва тя. Е, любима, да разберем каква е работата наистина. С късмет, резултатът няма да е загубата на безразсъдния ти живот.
След това той се обърна към Менчерес.
– Знаел си, че нещо не е наред. Защо, дявол го взел, не ми го каза веднага?
Менчерес се наклони напред.
– Животът на Кат не е в опасност. Но все пак имаме… проблем. Надявах се, че този разговор никога няма да стане необходим.
– Не можеш ли веднъж да изплюеш камъчето без предварително лансиране?
Менчерес беше известен с протакането си. Предполагам, че като беше толкова възрастен, се беше научил да бъде омотващ отвъд търпението.
– Някога чували ли сте за вампир на име Грегор?
През главата ми премина болка за момент, след което изчезна също толкова бързо. Огледах се наоколо, за да видя дали някой друг е афектиран. Менчерес се взираше в мен така, сякаш се опитваше да измери и задната част на мозъка ми. До мен Боунс изруга.
– Познавам няколко Грегоровци, но има само един, който се нарича проклетия Сънищен Похитител. – Юмрукът се заби надолу, откъсвайки подпората за ръката. – Това ли наричаш приемливи стандарти за безопасността на съпругата ми?
– Не съм ти съпруга.
Боунс отправи невярващ поглед в моя посока, дори докато ръката ми се изстреля към устата. Откъде, мътните го взели, се пръкна това?
– Какво каза току-що? – попита Боунс, отказващ да повярва. Зашеметен. Аз запелтечих.
– А-а-аз искам да кажа… в сънищата ми, единственото нещо, което мога да си спомня е, че този вампир казва „той не е твоят съпруг.“ И знам, че има предвид теб, Боунс. Така, че това имах предвид.
Боунс изглеждаше така, сякаш току-що съм го промушила с кол, а Менчерес имаше онова хладно, неразгадаемо изражение на лицето си. Не давайки нищо да се разбере.
– Знаеш ли, изглежда винаги, че когато нещата между нас вървят наистина добре, идваш ти, за да прецакаш всичко! – избухнах аз към Менчерес.
– Избра, от всички възможни места, да дойдете в Париж. – отвърна Менчерес.
– И какво? Имаш нещо против французите ли? – усещах вълна от нерационален гняв към него. В мен се надигаше крясък. – Не може ли просто да ни оставиш на мира!
След това се отърсих. Какво ми ставаше? Да не би да имах тежък случай на предменструален синдром или нещо от сорта?
Менчерес разтри челото си. Тези прекрасно моделирани черти на лицето му бяха в профил, когато той погледна настрани.
– Париж е красив град. Наслади му се. Виж всички забележителности. Но не ходи никъде без придружители и ако сънуваш Грегор отново, Кат, не му позволявай да сложи ръце върху теб. Ако го видиш в сънищата си, бягай.
– Ъм, няма начин да се измъкнеш с тези неясни, тип „приятен ви ден“ простотии. – казах. – Кой е Грегор, защо го сънувам и защо го наричат Сънищен Похитител?
– Още по-важното, защо се е появил и се мъчи да я достигне? – гласът на Боунс беше студен като лед. – Грегор не е бил чуван и виждан повече от десетилетие, мислех си, че може да е мъртъв.
– Не е мъртъв. – каза Менчерес, малко мрачно. – Подобно на мен, Грегор има видения за бъдещето. Той възнамерява да промени бъдещето на базата на едно от тези видения. Когато разбрах това, го затворих за наказание.
– И какво иска от съпругата ми?
Боунс натърти думите си, докато извиваше вежда към мен, сякаш подканяйки ме да оспоря. Не го направих.
– Видял е Кат в едно от виденията си и е решил, че трябва да я има. – заяви Менчерес с равен тон. – След това откри, че тя ще се обвърже кръвно с теб. Около шестнадесетия рожден ден на Кат, Грегор е имал намерение да я открие и да я отведе. Планът му е бил много прост – ако Кат никога не те беше срещнала, тя щеше да е негова, а не твоя.
– Проклето дебнещо копеле! – изръмжа Боунс, докато челюстта ми увисваше. – Ще го поздравя за хитростта му – докато забивам сребро в сърцето му.
– Не подценявайте Грегор. – продължи Менчерес. – Успял е да избяга от моя затвор преди около месец. Все още не знам как. Грегор изглежда е по-заинтересован от Кат, отколкото да ми отмъщава. Тя е единственият човек, с когото знам, че той се свързва чрез сънища откакто е навън.
Защо тези лакоми вампири продължават да се опитват да ме колекционират? Това да бъда една от единствените известни полувампири беше по-болезнено, отколкото си заслужаваше. Грегор не беше първият вампир, който си мислеше, че ще бъде хубаво да ме държи като някакъв вид екзотична играчка, но печелеше точки за това, че е измислил най-оригиналния план да го направи.
– И ти заключи Грегор за дузина години, само за да му попречиш да промени бъдещето ми с Боунс? – попитах с явен скептицизъм. – Защо? Не направи особено много, за да спреш създателя на Боунс, Иън, когато той се опита да направи същото.
Стоманените очи на Менчерес прехвръкнаха от мен към Боунс.
– Имаше заложено повече. – каза той накрая. – Ако никога не беше срещнала Боунс, той можеше да остане под властта на Иън за по-дълго, без да поеме властта над свой собствен род, а след това и без да стане съдружник повелител на моят, когато се нуждаех от него. Не можех да рискувам това.
Значи изобщо не ставаше дума за защитата на истинската любов. Досещах се, че вампирите рядко правят нещо с чисти, алтруистични мотиви.
– Какво ще стане ако Грегор ме докосне в сънищата ми? – попитах, продължавайки напред. – Тогава какво?
Боунс ми отговори и изгарящата интензивност на погледа му можеше да обгори лицето ми.
– Ако Грегор вземе контрол над теб в сънищата ти, когато се събудиш, ще бъдеш там, където е той. Затова се нарича Сънищен Похитител. Може да отвлича хората в съня им.
2.
БИХ СПОРИЛА, РАЗБИРА СЕ. И ДВАМАТА МЪЖЕ ми отправиха погледи, с които ми показваха колко е глупаво да оспорвам нещо, което те знаят със сигурност. Способностите на Грегор обикновено действаха само върху хора, тъй като вампирите и гулите имаха свръхестествени способности за контролиране на ума, което ги предпазваше от подобно подсъзнателно отвличане. Но след като аз бях наполовина човек, беше възможно номерът на Грегор да действа и върху мен. Почакайте само да кажа на чичо ми, че има вампир, който е способен на това. Щеше да се изпусне в гащите.
– Грегор ще се опита да те подчини в сънищата ти. – каза ми Менчерес на раздяла. – Ще направиш добре ако игнорираш всичко, което ти казва и се събудиш колкото можеш по-бързо.
– Можеш да си заложиш задника на това. – измърморих – Впрочем, кое му е важното на Париж? Каза, че сме избрали да дойдем в Париж така, сякаш това има значение.
– Грегор е французин. – беше отговора на Менчерес. – Ти избра да посетите дома му от близо девет века. Съмнявам се да е съвпадение.
Наежих се.
– Какво намекваш?
– Очевидното. – каза Боунс, почти дърпайки ме за раменете, докато вървяхме към живописна вила, частично скрита от полепналите към нея лози. – Грегор ти е казал да дойдеш тук.
Бяхме поздравени от една прекрасна френска двойка, и двамата вампири, които ни посрещнаха на входа с думи за добре дошли, които не разбрах. Боунс им отвърна на същия език, като акцентът му звучеше толкова автентично, колкото и техния.
– Не ми каза, че говориш френски. – промърморих аз. .
– Не ми каза, че си имала многократни сънища. – отвърна ми той на английски. Все още беше ядосан. Въздъхнах. Поне имахме няколко спокойни седмици зад гърба си. Представихме се един на друг на английски. Соня и съпругът ѝ Ноел бяха нашите домакини за времето на престоя ни в Париж.
– Женени сте? – попитах изненадано, след което се изчервих. – Не исках да прозвуча толкова шокирано. Аз просто…
– Вие сте първата обвързана вампирска двойка, която тя среща, mes amis*. – любезно допълни Боунс. – Мисля, че беше започнала да вярва, че държи монопол над статуса.
И двамата се засмяха и неудобният момент отмина.
Соня дори не погледна към половината дузина вампири, които бяха заели позиция около периметъра на дома ѝ.
Показаха ни стаята ни, която беше с гледка към обграждащите къщата градини. Соня беше специалист в градинарството. Градините ѝ биха могли да бъдат използвани като проект за Райската градина.
– Усърдие и търпение, ma cherie** – отвърна ми тя, когато ѝ направих комплимент. – От всяко нещо може да има полза при подходящото приложение на тези две неща.
Тя погледна към Боунс по целенасочен начин, след като изрече това, давайки ми да разбера, че не беше пропуснала по-раншния му неучтив коментар.
– Ще се опитам да запомня това, скъпа ми Соня – отвърна той сухо.
– Естествено ще искате да се освежите и настаните. Кат, има плодове, сирене и охладено вино. Боунс, да изпратя ли някого горе за теб сега или по-късно?
– По-късно. Първо трябва да поговоря със съпругата си.
Тонът му отново съдържаше нотка на предизвикателство, когато изрече тези две думи. Соня и Ноел излязоха. Още преди стъпките им да заглъхнат, Боунс ме подхвана.
– Дявол да те вземе, Котенце, мислех, че това вече сме го минали, но ето че ти отново решаваш какво аз мога или не мога да понеса, без да си го обсъдила с мен!
Някои от разкаянията ми ме напуснаха при наличието на обвинителния му тон.
– Мислех си, че не означава нищо, за това не ти казах.
– Нищо? Много фин начин, по който да опишеш опита на прочут вампир да те открадне право от леглото ни.
– Не осъзнавах, че се случва именно това!
– Знаела си, че нещо не е наред, но го скри от мен. Мислех си, че си се научила преди шест години, че да криеш неща от мен е грешка.
Това беше удар под кръста. Няколко месеца след като с него се бяхме срещнали, нечовешкият ми статус беше разкрит, след като бях арестувана за убийството на губернатора на Охайо. Тогава не знаех, че Дон, ФБР агентът, който ме разпитваше е братът на некадърния ми баща вампир, който е забременил майка ми само защото е правил секс с нея твърде скоро, след като е бил превърнат. Също така не знаех, че Дон е наясно от рождението ми, че съм полувампир. Просто си бях помислила, че Дон е старши агент от ФБР, който знае за вампирите – и който би убил Боунс, ако не приема предложението му да се присъединя към него и елитния му секретен екип.
Така че бях измамила Боунс и бях избягала с Дон, вярвайки, че това е единственият начин да спася живота му. Боунс не прие това, че го изоставих много добре. Отне му над четири години, но ме намери и ми показа колко съм грешала като съм си мислела, че е невъзможно да сме заедно. Все още изпитвах ужасна вина заради това, което сторих тогава, а ето, че той току-що беше заврял горещ ръжен в тази стара рана.
– Колко дълго смяташ да ме наказваш заради това? Ако последният ти коментар служи за някакъв индикатор, предполагам, че това ще ми бъде натяквано с години.
Част от гнева напусна изражението на лицето му. Той прокара ръка през косата си, отправяйки ми разочарован – но по-малко проклинащ – поглед.
– Имаш ли си някаква идея през какво щях да премина ако се събудех и откриех, че си изчезнала безследно? Това щеше да ме докара до лудост, Котенце.
Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. Ако си мислех, че Боунс може да изчезне в съня си, отвлечен от някакъв странен вампир с непознати цели, аз също бих изгубила всяко подобие на рационалност. Стегни се, Кат. Сега не му е времето да се препираме за коментари, които никой от вас не е мислел наистина.
– Нека се опитаме да преминем през това, става ли? Трябваше да ти кажа за сънищата. Ако ги сънувам отново, ще ти кажа веднага щом се събудя. Честна скаутска.
Той се приближи към мен, стисвайки раменете ми.
– Не мога да понеса да те изгубя така, Котенце.
Покрих ръцете му със своите.
– Няма, обещавам ти.
* * *

В операта Palais Garnier*** всичко беше екстравагантно до последния детайл, с антична старовремска архитектура, която идваше действително от стари времена. Соня и Ноел дойдоха с нас, както и защитният ни антураж. Боунс не поемаше никакви рискове, в случай, че Грегор се появеше, за да развали веселбата. Това ми беше първото ходене на опера. По принцип не нося хубави рокли, без да има някой за убиване, но, освен ако операта не беше далеч по-живописна, отколкото я описваха в брошурата, това нямаше да се случи тази нощ.
Боунс получи толкова много възлюбени погледи по пътя ни през позлатения изход, че ръката ми се затегна около неговата. Съгласна бях, че той изглежда поразително с черния си смокинг и бяло копринено шалче, драпирано около врата му, но трябваше ли жените да зяпат? През по-голямата част от времето, аз примирах от блестящото му великолепие, без да мога да повярвам напълно, че някой толкова зашеметяващ мъж може да принадлежи на мен. И все пак понякога премрежените погледи, хвърлени към него ме караха да искам той да не беше чак такъв бонбон за очите.
– Те не зяпат мен, коте. – прошена ми Боунс. – Гледат към теб. Както и аз.
Усмихнах се при похотливия поглед, който той ми отправи.
– Това е просто от роклята. – подразних го аз. – Начинът, по който се дипли кара бедрата и гърдите ми да изглеждат по-големи. – Яркочервената тафтена рокля имаше допълнителни ивици около гърдите ми, прикриващи леките банели, които придържаха роклята без презрамки нагоре. След това тези ивици се събираха към бедрата ми, преди да се разперят във формата на рибя опашка към края на дългата, тясна пола. Това беше най-префърцуненото нещо, което някога съм носила.
Боунс се засмя ниско.
– Не мога да спра да се чудя как ще те взема докато си в нея. Точно в момента съм решил да е изотзад, макар че това може и да се промени до края на операта.
– Защо дойдохме на това, ако ще ме задиряш наум, вместо да гледаш представлението?…
– Защото това е забавление само по себе си – отговори ми той с порочна усмивка. – Ще се наслаждавам на това да си представям всички неща, които ще ти направя веднага щом останем сами.
След това той стана по-сериозен и блясъкът напусна очите му.
– Всъщност си мислех да видим операта, да си направим късна вечеря и след това да се поразтъпчем в проучване на града. Макар, че ще си имаме ескорта, който да ни следва, предполагам не е нужно той да ни е залепен за задниците. Това би ли ти харесало?
Ченето ми увисна. Да се разхождам наоколо без пълно бойно снаряжение по тялото си и въоръжена бригада до лакътя ми? Просто на обиколка по забележителностите, като обикновените хора?
– Бих ти отговорила на всеки език, в който присъства думата „да“. Моля те кажи ми, че не си на път да кажеш „шегичка“.
– Не съм. Представлението ще започва. Да намерим местата си.
– Добре.
– Нещо си много лесна за убеждаване, а? – онзи лукав тон се беше завърнал в гласа му. – По-късно ще се възползвам от това.
Когато завесите се спуснаха за антракта, знаех със сигурност три неща: обичах операта, исках питие и имах нужда да пишкам.
– Идвам с теб. – оповести Боунс, когато дадох гласност на повика си към тоалетната. Завъртях очи.
– Има си правила относно това.
– Трябва да освежа червилото си. Кат, имаш ли нещо против да те придружа? – попита Соня. – Боунс, ти можеш да вземеш малко шампанско. И аз бих искала една чаша. Зад тоалетните е, така че няма да имаш затруднения да ни откриеш.
Преводът беше очевиден. Боунс би бил наблизо в случай, че има опасност от какъвто и да е вид, било то заблуден поклонник или смъртоносен немъртъв ентусиаст, а аз щях да си имам бодигард. Той кимна.
– Мога да ви ескортирам. Не го раздавам като свръхзащитнически настроен. Това е просто любезност.
– Разбира се – устните ми трепнаха. – Както кажеш.
Имаше дълга опашка пред дамската тоалетна. Боунс изпухтя развеселено, когато видя колебливия ми поглед към празния вход на мъжките тоалетни.
– Има си правила относно това – подигра ми се той.
– Знам, че всички тези мадами не чакат тук, за да пуснат по една вода, трябва да обособят едно помещение за оправяне на грима, за да може останалите от нас да се изпишкат – възнегодувах аз, след което се обърнах извинително към Соня. – Ъ, нямах предвид теб. Просто игнорирай всичко, което говоря, така и двете ще си бъдем по-добре.
Тя се засмя.
– Знам какво имаш предвид, cherie. Аз самата често съм си го мислела, тъй като тоалетната чиния не ми е от полза от много време насам.
– Донеси ми малко ликьор, Боунс, бързо, че да спра да говоря нетактични глупости.
Той целуна ръката ми.
– Ще се видим пак тук.
Когато се отдалечи, не бях единствената, която се наслаждаваше на гледката.
– Мммм, хмммм.
Тихата въздишка дойде от една брюнетка по-напред на опашката. Извих вежда към нея и потупах годежния си пръстен за ефект
– Зает е, скъпа.
Беше човек, иначе щях да я подхвана при втория страстен поглед, който отправи към Боунс, преди да свие рамене към мен.
– Нищо не е вечно.
Изскърцах със зъби.
– Освен смъртта.
Соня каза нещо на френски, което накара устните на жената да се свият намусено, преди тя да се обърне с последен частичен поглед.
– Ако не можеш да търпиш да се възхищават на мъжа ти, по-добре ще направиш да го държиш вкъщи. – с тежкия ѝ френски акцент, изсъскването ѝ беше почти тихо. Не можеш да я убиеш само защото е уличница, напомних си аз. Дори и ако можеше да разпарчетосаш тялото ѝ дискретно…
– Чука се дори по-добре, отколкото изглежда на външен вид. – примирих се да кажа. Няколко глави се обърнаха. Не ми пукаше: бях вбесена. – И това прекрасно лице ще бъде притиснато между краката ми веднага, щом си тръгнем, не бой се.
Откъм тълпата на бара чух Боунс да се смее. Соня се изкикоти. Жената ме изгледа злъчно и стъпи встрани от опашката
– Bon****, един човек по-малко пред нас, ще приключим, преди да е донесъл питиетата ни. – забеляза Соня, след като спря да се смее.
– Един падна в боя. – огледах опашката от жени, повечето от които или се усмихваха, или избягваха погледа ми заради тази малка сцена. – Остават още около дузина.
Десет минути по-късно, когато влязохме в тоалетната, се опитвах да не подскачам на един крак от нетърпение.
Това беше всичко, което можех да направя – да чакам реда си и да не карам Соня да използва вампирския си контрол над ума, за да накара останалите жени да отстъпят от пътя ми, това не би било честно.
Когато излязох, Соня прибираше червилото си в малката си чанта. Присъединих се към нея до огледалото, за да измия ръцете си.
– Светът е малък. – каза някой от мое дясно.
Обърнах се, забелязвайки една симпатична блондинка да ме гледа.
– Извинете?
– Не ме помниш? – тя поклати глава. – Беше преди известно време. Дори не бях сигурна, че това си ти, докато не затапи онази жена, но цветът ти е забележителен. При това беше нетърпелива и първият път, когато се срещнахме.
От акцента ѝ отсъдих, че е американка. И никога в живота си не я бях виждала преди това.
– Съжалявам, бъркате ме с някого. – В крайна сметка бях добра в помненето на хората. От способностите на паметта на полувампирите, а и имаше значение за предишната ми работа.
– Беше в Риц на площад Вандом, помниш ли? – все още клатех главата си. Тя въздъхна. – Не е голяма работа. Съжалявам, че не се получи с онзи другият, но явно си го заменила, така че браво на теб.
– Хъх?
Сега се зачудих дали не е луда. Соня се приближи до мен. Момичето постави внимателно пудра на носа си, преди да напъха пудриерата обратно в чантата си.
– И без това изглеждаше твърде млада, за да се жениш, така че не те виня.
– Хъх? – повторих с явен скептицизъм.
Тя въздъхна.
– Няма значение. Радвам се да те видя отново.
Тя излезе от тоалетната. Соня тръгна да я хваща, когато промърморих:
– Не се притеснявай. Тя просто обърка човека.
Внезапно усетих болка в главата си, като малки иглички, които прободоха мозъка ми. Разтрих челото си.
– Добре ли си, cherie? – попита Соня.
– Добре съм. Объркала е човека. – повторих. – В крайна сметка това е първото ми идване в Париж.
Вървяхме по Rue de Clichy следвани от нашите бодигардове, вървящи на няколко крачки зад нас. Отказах пълна вечеря и просто си взех кроасан и капучино в едно от многото очарователни кафенета, ограждащи улицата от двете ѝ страни. Соня и Ноел не се бяха присъединили към нас, избирайки да ни оставят да получим малко привидна усамотеност. Изглеждаше наистина някак интимно, въпреки ескорта и стотиците минувачи. Ние бяхме просто поредната двойка, една от безбройните, бродещи из среднощните улици на Париж.
По пътя Боунс ми разказваше за сградите и постройките, които още бяха останали и какви са били преди. Разсмиваше ме с истории за себе си, най-добрия си приятел Спейд и създателя си Иън. Можех само да си представям ада, който тези тримата трябва да бяха сътворили. Спряхме в края на една от дългите улици, където сградите бяха особено близо една до друга. Боунс каза нещо на френски, след което ме отведе по-нататък по тясната алея.
– Какво каза току-що?
Той се усмихна.
– По-добре да не знаеш.
След това покри устните ми в задълбочена целувка, придърпвайки ме към себе си. Изпъшках, когато почувствах ръцете му да набират роклята ми.
– Луд ли си? Има половин дузина вампири наблизо…
– И никой от тях с изглед насам – отряза ме той, хилейки се. – Както са инструктирани.
– Могат да чуят, Боунс. – продължих да протестирам, оказвайки се в лице със сградата, когато той ме завъртя. Той продължи да се смее.
– Тогава увери се, че ще ми казваш ласкави неща.
Боунс беше поставил ръка около кръста ми, заключвайки ме към себе си. Неспокойното ми въртене само приплъзна роклята ми още по-нагоре, докато ръцете му я набираха. Тогава внезапното проникване на зъбите му във врата ми ме накара да застина. От него идваше нисък звук на удоволствие.
– Ах, Котенце, обичаш това почти толкова, колкото и аз. Потъни в мен, любима, докато аз правя същото.
Усещах кръвта, напускаща ме и вливаща се в него като заменена от сладък огън. Боунс беше прав: обичах, когато ме хапеше. Почувствах кожата си нагорещена, сърцебиенето ми се ускори – и тогава се отърквах в него и стенех заради отлагането му да разкопчае панталона си.
– Боунс – успях да кажа. – Да.
Сградата ме удари толкова силно в лицето, че почувствах как скулата ми се счупва. А след това регистрирах изстрелите. Дойдоха в отривисти избухвания около нас от всички страни, освен от сградата, към която бях бутната. Боунс ме беше притиснал към тухлите. Тялото му покриваше моето и той се беше провесил около мен, а тялото му се разтрисаше, докато забиваше юмруци в стената пред мен, в опит да направи врата там, където нямаше такава.
Тогава осъзнах, че трепери. Беше обстрелван с куршуми. Звучеше сякаш пазачите ни са поели дори още по-лоша манипулация. От пресекливите моменти, в които Боунс не трепваше по рефлекс, съдех, че трябва да бяха оформили периметър около свитите ни тела. Когато един силен изстрел завърши с пресечен крясък, започнах да се боря в паниката си. Беше много по-зле, отколкото смятах. Които и да бяха те, стреляха със сребърни куршуми.
– Трябва да бягаме. Боже, това ще те убие! – изпищях, опитвайки се да се измъкна от кълбото, в което Боунс ме беше притиснал, заковавайки ме с цялата си сила. Блъсках се безполезно като костенурка по гръб.
– Ако побегнем, може да те улучат – каза той рязко, почти недоловимо над шума от изстрелите. – Някой трябва да се е обадил за подкрепление. Ще почакаме, Менчерес ще дойде.
– Ще си мъртъв дотогава! – контрирах го. Беше трудно да убиеш вампир с пистолет, дори и със сребърни куршуми, защото отнемаше дълго време да се разкъса сърцето. Боунс ме беше научил на това: никой вампир не би ти стоял неподвижно и на позиция.
Негови думи – отпреди шест години, които определиха огнестрелните оръжия като неефективно оръжие.
И ето, че Боунс сега им стоеше неподвижно и на позиция. Подкреплението щеше да пристигне прекалено късно. Трябваше да е узнал това дори и преди мен. За пръв път той ме лъжеше. Стената на сградата се поддаде там, където се забиваше юмрука му. Хората вътре се разпищяха. Дадено време. Боунс можеше да пробие стената и щяхме да имаме подслон от безмилостния открит огън.
Но да бие по нея с една ръка, докато е правен на решето с куршуми? Боунс вече се движеше по-забавено, а юмруците му ставаха като на пиян. Боже, щеше да умре, приведен над мен, точно тук, на улицата. В мен се надигна някаква свирепост. Знаех само, че Боунс трябва да се измъкне от този обстрел за достатъчно дълго, че да се излекува. Нямаше дори ясна команда, която мозъкът ми да изпрати на тялото. С тази цел в ума си, успях да изманеврирам настрани, след което се изстрелях право нагоре с ръце, обвити около него. Добрахме се до върха на пететажната сграда, към която бяхме притиснати. Веднъж щом стигнахме покрива се завъртях с него, но странно, около нас не свистяха куршуми. Не се занимавах да се чудя защо убийците не се целят в нас в момента Не и когато усетих как Боунс хлътва в ръцете ми. Изпълнилият ме страх ме накара да скоча на покрива на съседната сграда с него. А след това и на следващата, и на следващата, без дори да имам време да се изумя от това, което току-що бях направила. Когато останалите изстрели започнаха да звучат по-слабо, се спрях. С това, което трябваше да направя, бих се строполила като камък, но Боунс се нуждаеше от кръвта ми. Много от нея. Не бяхме преследвани от никакви летящи наемни убийци. Може би пазачите ни ги задържаха засега, но това нямаше да продължи така задълго. Хванах отпуснатата глава на Боунс и разрязах китката си на кучешките му зъби, оставяйки кръвта ми да се разлива в устата му. За един смразяващ, вцепеняващ момент нищо не се случи. Той не преглътна, не отвори очи и остави червената течност да се излива от устата му.
Обезумяло опитах с другата си ръка да размърдам челюстта му и да накарам кръвта да тръгне надолу към гърлото му. Очите ми се изпълниха със сълзи, понеже той имаше маса от запълнени със сребро дупки навсякъде по тялото си, дори по бузите си. О, Боже, моля те, не го оставяй да умре…
Накрая той преглътна. Очите му не се отвориха, но имаше всмукване на китката ми, което не беше там до преди малко. Това смукване нарасна, издърпвайки кръвта от вените ми и облекчението, което ме заля, притъпи замайването, което последва. Хипнотизирано гледах как дупките по Боунс започват да се разширяват, след което употребените сребърни куршуми бяха изхвърляни от тялото му.
Това ме накара да се усмихна дори и докато зрението ми се замъгли и изчезна, точно докато Боунс отваряше очи.

Бележки:

*приятели мои – от фр
**скъпа моя– от фр.
***The Palais Garnier е тринадесеттата театрална зала в Парижката опера от времето, в което е била открита от Луй XIV през 1669. Била е доразвита от Наполеон III като част от великия парижки преустановителен проект, продължен от Барон Хаусман. The Palais Garnier е официално открита на 5.01.1875 г.
**** – добре – от фр.

 

Превод: Wayward daughter

Редакция: Merry

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s