Bree Despain – The Savage Grace


Пълнолуние

Той ме познаваше твърде добре.

Четеше право какво пише в сърцето ми.

Знаеше точно какво ще ми коства да приема тази свирепост.

– Какво ще избереш? – пита ме той. – Позволи ми и аз ще го убия.

Повдигам оръжието. Насочвам го към сърцето му.

– Направила съм своя избор.

Той не се колебае. Дори не мига.

– Всичко, което трябва да направиш е да поискаш да ме убиеш и ще изгубиш себе си.

– Знам – отвръщам аз.

Натискам спусъка. Един сребърен куршум се изстрелва от дулото.

Не съжалявам…

Глава първа

Воят

ПЕТЪК ВЕЧЕРТА

 „Трябва да направиш нещо, Грейси.“

Очите ми се насочиха неволно към дисплея на телефона ми, който светеше твърде ярко в мрака на стаята ми. Бях се взирала в черното пространство между леглото ми и тавана за толкова дълго, че ми беше трудно да фокусирам зрението си – и ума си – към входящото съобщение.

Премигнах няколко пъти и прочетох отново съобщението.

„Трябва да направиш нещо, Грейси.“

Той ще се въвлече в голяма опасност, ако не спре.

Иска ми се да кажа, че бях заспала, когато виенето започна. Знаех, че е белият вълк, без да съм имала възможността да го видя. Високият скръбен вълчи вой, който изпълни стаята ми сега звучеше сякаш е точно под прозореца ми. Но знаех, че идва дълбоко от гората. Той рискуваше да се отдалечи дори още по-далеч.

Далеч от мен.

Далеч от това, което беше преди.

Завъртя се отново и седнах в леглото си, когато виенето започна само няколко минути по-рано. Знаех, че е точно след два сутринта, без дори да има нужда да поглеждам часовника. Налагах си да не поглеждам времето през няколко минути, да не броя колко часа почивка ще получа, преди сутринта – ако изобщо можех да заспя на първо време.

Проблемът е, че е трудно да заспиш, когато дълбоко в теб има една част, която отчаяно не иска това никога вече.

Защото спането ми носеше сънища за Даниел. Онзи Даниел, когото помнех. Сънища така прекрасни и завладяващи, че в секундата, в която се събудех и осъзнаех, че те са само това – сънища – ужасът на реалността ме заливаше наново.

Не знаех дали разсъдъкът ми можеше да понесе това още веднъж.

Татко и Габриел ме бяха изпратили вкъщи около единайсет часа, настоявайки, че трябва да се справя с безсънието си през уикенда, тъй като от мен се очаква да отида на училище в понеделник. Но мисля, че в действителност ме отпратиха, понеже никой от тях не можеше да ме погледне в очите, докато часовете… дните на търсене из книгите за върколашкия фолклор, митологията на превръщачите и дори Светото писание си минаваха, а ние все още не бяхме открили нищо.

Нищо, което да ни помогне да върнем Даниел обратно.

Бяха минали шест нощи от онази ужасяваща, в която Даниел и аз бяхме затворници в склада на Сенческия крал, знаейки, че  смъртта ни най-вероятно ще ни застигне сутринта. Бяха минали пет дни, откак Даниел, някак чудодейно, се бе превърнал във великия бял вълк, за да ме спаси от глутницата на Кейлъб. Бях избегнала ужасяваща съдба в онзи ден – но не и Даниел. Той беше заловен в капан от кости, козина и хищнически нокти от този момент нататък. Бе пленен в тялото на белия вълк.

Можех да кажа с всяка безполезна страница, която беше отгърната, че татко и Габриел вярваха все повече и повече, че Даниел ще остане в капан завинаги. И не вещаеше нищо добро фактът, че  той изглеждаше все повече белият вълк, отколкото Даниел с всеки изминал миг.

В първите няколко дни, след като Даниел се трансформира, ме беше следвал навсякъде… което означаваше, че аз почти не можех да отида никъде, но поне беше с мен, а и можех да го видя в дълбоките кафяви очи на вълка.

Но преди два дни стана по-жив, след което започна да се скита наоколо. Предимно в гората. От време на време се завръщаше за няколко часа в двора ми, когато го повиках. Но днес призивите ми бяха останали напразни и той въобще не се бе върнал.

Гората го зове, прошепна един груб глас в главата ми. Разтърсих я, без да позволявам на демона вълк в мен да се храни от съмненията ми. Нямах нерви за игри на ума.

Виенето на Даниел стана по-силно откъм гората и сърцето ми се сви за него. За нас. Чудех се дали виенето му е така силно за всички останали, или моят суперслух отново се беше включил. Точно тогава мобилният ми извибрира на нощното шкафче със съобщение от татко.

Хм. Татко. Съобщение. Никога няма да свикна с това.

Разтърках очи. Зрението ми се промени от свръхчовешко нощно виждане към нормално няколко пъти, преди да успея да се фокусирам върху екрана на телефона отново. Написах му отговор относно това, че трябвало да направя нещо.

Аз: Знам. Още ли си в енорията? Колко шумно е там?

Татко беше започнал да остава в енорията през повечето нощи тази седмица. Освен, че правеха проучване, двамата с Габриел се редуваха да наблюдават брат ми Джуд в малката му подобна на килия бърлога в подземието на енорията.

Въпросът какво да правим с Джуд беше първата ни работа, когато го бяхме върнали от склада с нас. Мисля, че всички бяха останали изненадани, когато предложих да го заключим в килия в подземието на енорията и да го наблюдаваме, докато не  разберем какво точно се случва в главата му. Брат ми беше беглец през последните десет месеца и накрая се бе присъединил към бандата на Кейлъб от паранормални тийнейджъри – същата глутница, която се бе опитала да убие двама ни с Даниел. Джуд бе този, който бе довел Сенчестия крал право при нас.

Накрая той се бе предал. Беше молил да се върне при нас. Но колкото и да бях облекчена, че Джуд най-накрая е в безопасност, не бях готова да допусна да се прибере вкъщи. Не и преди да сме сигурни за мотивацията му. Не и преди да узная дали брат ми беше този, който се е върнал с нас или някоя от адските хрътки на Кейлъб.

Колкото и да бяха се изненадали останалите от предложението ми да държим Джуд под ключ временно, аз бях шокирана, когато татко и Габриел всъщност се бяха съгласили. Само Ейприл беше протестирала, но нейният вот не се броеше особено.

Тя не беше видяла начинът, по който Джуд си стоеше и позволи на Кейлъб да се опита да ме унищожи…

Ново съобщение от татко прекъсна мислите ми: Да, все още съм в енорията. Виенето е доста силно тук.

Това не беше отговорът, на който се бях надявала. Енорията беше на няколко къщи разстояние. Ако виенето на Даниел беше силно и там, това означаваше, че целият град може да го чуе.

Татко:  Ще предизвика смъртта си.

Знам, написах, като пръстите ми се тресяха леко. Роуз Крест си имаше история, свързана с атаките на „подивели кучета”. .. И с неземното виене от гората, ограждаща града би било достатъчно, за да накара хората да говорят. А това, за което щяха да говорят, бяха всички онези слухове за чудовището от улица Маркъм.  Слухове, които въобще не бяха слухове. А след говоренето идеше и предприемането на действия…

Татко: Трябва да направиш нещо.

Аз: Заемам се.

Само дето не знаех има ли въобще нещо, което да мога да направя – не и ако Даниел вече не ми реагираше – но поне трябваше да опитам. Не можех да позволя да му се случи нещо лошо. Особено след всичко, което той беше пожертвал, за да ме спаси.

Сложих якето над червената ми памучна пижама и прибрах телефона в джоба си. Раненият ми глезен туптеше докато поставях крака си във високите ботуши от кожа. Надявах се да са достатъчно стабилни, та да предпазят наскоро излекуваната травма от разместване.

Плъзнах се тихичко надолу по стълбите, макар и да бях единствената, която си бе у дома. Татко бе изпратил Чарити и Джеймс да прекарат тази седмица с леля Карол, защото мама беше… някъде, където не исках и да знам.

Излязох през вратата на кухнята в задния двор.  От съседната къща – тази, в която Даниел бе живял преди толкова много години – бликна светлина и видях силуета на господин Дътън, очертан в рамката на прозореца. Той погледна по посока към гората – без съмнение чудейки се какъв ли е източника на този вълчи вой, който най-вероятно го беше събудил – но се съмнявах да може да види нещо, особено с включеното си осветление.

Стоях на задната веранда, докато г-н Дътън не се отмести от прозореца. Преди да е имал шансът да изключи осветлението за по-добър изглед навън, аз призовах малко допълнителна сила и поех набързо към черната ограда, която разделяше двора ни от гората. Тъкмо преди розовите храсти да са успели да раздерат пижамата ми, прескочих  оградата…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s