Оригиналното начало на „На крачка от гроба“


Оригиналната първа глава от „Halfway to the grave“

***Бележка от автора: Това е оригиналното начало на Halfway to the Grave, което по-късно отрязах, преди да предам книгата на агентите си. Тук е представена по-срамежливата тийнейджърка Кат, преди тя да се превърне в ловец на вампири. Старото началото съдържа сцена на откровено насилие, показвайки как Кат очиства първия си вампир. Веднъж, щом я прочетете, бихте разбрали защо ми се е наложило да я отстраня от книгата, преди да я предам на редактор. Тази сцена на изгубена невинност и убийствени тенденции, свързани с тийнейджърката Кат не се връзва с по-възрастната и по-секси версия на Кат, която наблюдаваме в Halfway to the Grave.***

Когато излязох навън този ден, нямах намерение да убивам никого. Търсех приятеля си, Дани. Срещнах го преди няколко седмици, когато колата му се повреди близо до овощната градина на баба и дядо. Да шофирам късно през нощта в околността беше един от начините ми да избягам от нападките на другите деца относно това, че съм незаконно родена. Ето колко малък беше този град. На хората все още им пукаше за неща като това.

Естествено ако сравните незаконното ми рождение с това, че баща ми е вампир, едва ли би било съпоставимо. Не, че съседите ми бяха наясно. Нито пък баба ми и дядо ми, заедно с които живеехме двете с майка ми. Хората не вярват във вампири. Само майка ми знаеше какво представлявам. Мъжът, който я е изнасилил преди седемнайсет години е придал изцяло ново значение на термина „целувки по врата“. Поне това обясняваше нейната отдалечена и подозрителна същност, когато станеше дума за когото и да е, а най-вече за мен. Майка ми мразеше вампири с патологична страст, а аз бях наполовина вампир. Без значение дали исках да бъда, или не.
Дани не ми се беше обаждал цяла седмица. Обадих му се в понеделник и му оставих съобщение. Във вторник се обадих отново. В сряда оставих по-притеснено съобщение. Да не би да се беше обадил, а баба и дядо да не са ми казали? Те смятаха, че съм твърде млада, за да ходя по срещи, тъй че това не би ме изненадало.
Към сряда вече си представях всякакъв вид страхотии, които може би бяха сполетели Дани. Бил е жертва на грабеж. Или катастрофа. Хранително отравяне. В затвора заради шофиране в пияно състояние. Умът ми безспирно ме снабдяваше с още лоши възможности. Когато дойде петък, почти се бях поболяла от тревога. Знаех, че има и други, още по-ужасни неща, които можеха да се случат на Дани. Неща, за които едно обикновено полицейско управление не би могло да се сети.

Без да казвам на майка ми къде отивам, се отправих към апартамента на Дани. Той живееше на един час път, в Кълъмбъс.
Когато стигнах до мястото, се изстрелях от пикапа си и затропах на вратата. Нямаше отговор, а колата му не беше отпред. Добре, не случих на късмет тук, но все някой трябваше да знае дали той е добре.
След няколко несполуки, намерих братския дом* на приятеля му Джордж, в който Дани ме беше завел предния уикенд. (при колежанчетата има домове на братство Алфа, Бета и т.н.)
Паркирах отпред и си проправих път през тълпящите се наоколо колежани. Един тип ме спря на път към стаята на Джордж.
– Коя си ти?
Усмихнах му се.
– Аз съм Катрин. Търся Джордж. Бях тук миналата седмица и той, ъм, ми помогна с личната карта.
Джордж беше фалшификатор, а в притурка към това и колежанин. Миналата седмица ми направи карта, според която бях на двайсет и една. Дани вече си имаше такава. Това беше и целта, така че да мога да ходя на местата, на които ходи Дани.
– Чакай тук, ще погледна дали Джордж е все още наоколо.
Няколко минути по-късно Джордж слезе, изглеждайки объркан и малко раздразнен.
– Кати, к’во прайш тук? Не си си изгубила картата толкова бързо, нали?
– Джордж. – гласът ми беше леко дрезгав от напрежение. – Виждал ли си Дани? Не успях да се свържа с него цяла седмица. Той добре ли е?
Изражение, което не успях да назова, премина през лицето му.
– Да, Дани е добре. Всъщност, мисля, че е в „Галактика“, клубът, в който отидохте двамата предната седмица. Спомняш ли си къде е това?
– Ъм, Джордж, тогава не стигнахме до там. – Знаех си, че лицето ми почервенява, но не позволих на това да ме спре. – Ще ме упътиш ли?
Цялото му същество излъчваше неохота, но аз настоях. Когато получих указания му благодарих и потеглих, толкова развълнувана от това, че Дани е добре, че забравих да се зачудя защо не ми се беше обадил.

***
Оказа се, че клубът „Галактика“ е огромен. Вратите му бяха отворени, а шумът от музиката се разпръскваше по целия паркинг. Отправих се колебливо към входа, но бях изпълнена с решителност и нежелание да позволя на нещо, като например нерви, да ме спре. Бодигардът на вратата се взря настойчиво в личната ми карта, като я придържаше под фенерчето си, сравнявайки я с лицето ми. Опитах се да изглеждам в настроение и се усмихнах така, сякаш нямам и една грижа на този свят. Само това липсва – да отида в затвора за притежание на фалшива лична карта, помислих си, но най-накрая той ми махна да влизам вътре.
Музиката бумтеше и изглеждаше сякаш стотици въртящи се тела се намират навсякъде около мен. Чисто бялата ми тениска премина в неонов нюанс под флуорисцентните светлини. Да се придвижвам през танцуващите хора беша като вървене през дълбока вода. Когато се озовах до най-близкия бар, сканирах хората около него. Дани още не се виждаше.
– Да те черпя едно? – чу се един глас иззад мен.
Завъртях се с усмивка, но това не беше Дани. Един непознат мъж с червена риза ми се усмихваше.
– Не, мерси. – отвърнах, и се обърнах обратно към тълпата. От мястото, на което се намирах, забелязах, че има няколко бара в клуба. Провирайки се още веднъж през живите барикади, се добрах до другия край за време, което ми се стори като час. Главата ми беше започнала да бумти в такт с музиката, очите ме боляха от мигащите светлини.
Вторият и третият бар не бяха от по-голяма полза. Започна да ме обзема отчаяние, Джордж може би грешеше и Дани в крайна сметка не беше тук. Облегнах се на стената, оглеждайки втория етаж на клуба. Хората се бяха скупчили покрай перила, които се издигаха над първия етаж. Докато гледах, една позната глава, покрита с пясъчноруса коса, влезе в полезрението ми.
– Дани! – извиках, но без полза, тъй като той не би ме чул дори и да свиря с рог в този шум. С облекчение си проправих път по стълбите и се затичах към Дани.
Широката ми усмивка се стопи, когато го видях по-ясно. Пред него имаше русо момиче, поставило ръце на гърдите му. Тя се беше ухилила, докато той се навеждаше да я целуне. Взирах се шокирана, докато Дани обгръщаше момичето с ръце. След един дълъг момент, прекъсна целувката – и най-накрая ме забеляза.
– О, мамка му. – измърмори той.
Чух го. Не би трябвало с целия този музикален фон, но слуха ми не беше нормален. Нито пък зрението ми и погълнах всяка емоция на лицето му докато гледаше от нея към мен.
– Катрин! Ъм, какво правиш тук?
Дани стъпи встрани от красивата блондинка, която ми отправи омаловажителен поглед, след като огледа дънките, тениската и кецовете ми.
– Това ли е момичето, за което ми говореше, Дани? Онази, с която тъкмо си скъсал?
– Моля?
Това беше обидено ахване, а не въпрос. Ръцете ми се свиха в юмруци и си поех няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокоя. Контролирай гнева си. Не можеш да позволиш на никого да види какво си.
– Ще ми дадеш ли минутка? – попита Дани блондинката. Тя ми метна още един нахакан поглед, след което се усмихна.
– Разбира се. Ще бъда на бара.
Дани изчака тя да се отдалечи, преди да заговори отново.
– Катрин, щях да ти се обадя, защото размислих. Ти си едва на шестнайсет. Аз съм почти на двайсет. Твърде малка си, не би се получило помежду ни.
След всичко, което ми беше казал предишния уикенд, не можех да повярвам на това, което чувах.
– Каза ми, че ти пука за мен, че никога не си се чувствал така преди, че означавам толкова много за теб… – всяка дума беше ниско изсъскване. – Това беше преди пет дни, Дани! А сега си си променил мнението?
Гневът ми покри болката, бликаща вътре в мен. Отчаяно исках той да върне назад думите, които току що беше казал.
Дани наклони глава, оглеждайки се да види, дали някой обръща внимание на сцената. Тръпчинката на брадичката му се появи, когато той стисна устни, явно подбирайки думите си.
– Нещата стоят така, Катрин, – подхвана той с тон, който не беше използвал с мен досега. – Смятах, че можем да се позабавляваме, а ти също изглеждаше навита. Точно допреди да стане време наистина да се позабавляваме, когато стана съвсем колеблива и свенлива. Така че ти казах това, което искаше да чуеш. Преодолей го, не е голяма работа. Дори не беше толкова хубаво. А сега си ходи вкъщи, не ти ли мина времето за лягане?
Дани се обърна без нито дума повече. Той отиде до бара, прегърна през рамо самодоволната блондинка и се отдалечиха. Наблюдавах ги вкамененадокато емоциите ме заливаха.
Бях използвана, просто и ясно. Използвана като глупавото селско фермерско момиче, което очевидно бях.
Цяла седмица бях разтревожена за Дани. Разтревожена и щастлива, и невежа, и използвана за еднократна употреба. По бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Когато срещнах Дани за пръв път, сметнах, че може би имам шанс да живея нормален живот, въпреки това, което съм.
Безнадеждността беше толкова по-тежка, след като първо ми е било позволено да се надявам.
Болката ми скоро беше последвана от отчаяние. Трябва да беше заради произхода ми. Може би бях наказана заради злото в мен, без значение, че не бях виновна.
– Той не си заслужава.
Не знаех на кого принадлежи гласът, дошъл иззад мен, но без да се обръщам, кимнах.
– Предполагам, че е така. – гласът ми беше рязък. Аз самата едва го разпознах.
– Пийни едно с мен.
– Добре. – все още не се обръщах, но задържах погледа си върху Дани и блондинката му, докато те изчезваха в тълпата.
Една студена ръка докосна рамото ми, карайки ме да се свия от статичното електричаство. Оставих го да ме заведе до близкия бар и седнах на стола като в транс. Непознатият ми ескорт поръча два джина с тоник. Когато студената чаша се оказа притисната в ръката ми, най-накрая погледнах към новия си компаньон.
Първата ми мисъл беше „той изглежда познат. Познавам го.“, преди да осъзная, че лицето му е напълно чуждо за мен. Черната му коса се спускаше до раменете му, а кожата му беше с почти същата бледност като моята. Но каква кожа. Гладка, млечна… като крем, обвиващ диаманти. Лешниковите му очи се бяха впили в моите, сякаш заковавайки ме на стола ми. Въздухът около него беше изпълнен със слабо пращене, сякаш някак си успяваше да задържи електрическо поле около себе си като палто.
Да, бихте могли да кажете, че веднага разбрах, че мъжът, седящ насреща ми е вампир.
– Взираш се – укори ме той, но не изглеждаше да има нещо против.
– Да, взирам се, – съгласих се аз. Шокът ме беше накарал да се вцепеня. Точно срещу мен, сърбайки питие, седеше истински жив – един вид – вампир. Не можех да се спра да го гледам отгоре до долу. След месеци слушане за вампири, ето един от плът и кръв. Майка ми беше казала, че те изглеждат точно като живи хора, но грешеше. С перфектността на кожата си и тази тръпнеща енергия, идваща от него, не можех да разбера как някой би могъл да го сметне за човек.
Внезапно ме завладя страх. Той можеше ли да каже какво съм аз? Затова ли ме беше спрял? Стомахът ми се сви. Сграбчих джина с товик и го глътнах на екс.
Вампирът отправи към мен изненадан поглед, преди да поръча още един.
– Ожадняла си, а? – отбеляза.
– Ти не си ли? – избърборих аз, след което почти се задавих. Много умно, Катрин.
– Разбира се. – той доближи ръба на чашата до устните си и отпи, след което се усмихна. – Така е по-добре.
Подтиснах една подигравка, докато думите на майка ми дрънчаха в главата ми. Те са демони, Катрин. Чудовища. Всичко, което искат да направят е да изиграят хората, за да могат да ги хванат насаме и да ги убият.
Щяхме да я видим тая работа.
– Как ти е името?
Тонът ми беше спокоен, но нервите ми ме накараха да врътна второто си питие набързо като първото. Беше си отишло преди той да ми отговори.
– Антъни.
– Антъни Кой? – взирах се в него предизвиквайки го. Бях завладяна от странно чувство за мир. Беше свирепо спокойствие, но с цел. Дани ме заряза, нямам си приятели, а живота ми е постоянен източник на срам за майка ми. Какво имах да губя? Този вампир беше на лов за кръв, но може би аз щях да успея да обърна нещата против него.
– Антъни Дансън. Как е твоето, красиво момиче?
Знаех, че той най-вероятно ми е дал фалшиво име, а след Дани, не исках никога да чувам друг мъж да ме нарича Катрин.
– Името ми е… Кат*. – и ти си моята мишка, или аз съм твоята. Нека най-добрият звяр победи. (*с риск да е излишна бележка – Кат от английски означава котка)
Той се усмихна уверено и хищно.
– Кат Коя?
Погледнах косата му. Беше толкова тъмна, би могла да принадлежи на крилата на птица.
– Рейвън**. (**от английски – гарван)
– Не е ли необичайно? Едната половина е пълна противоположност на другата.
С отговаряща студена усмивка, довърших питието си, сигнализирайки на бармана за още едно.
– Нямаш си и идея.

***

След още девет питиета, позволих на Антъни да ме убеди, че не съм в състояние да шофирам. Бях малко изненадана, че не съм пияна от цялото това наливане, но дотук добре. Антъни беше доста внимателен, помагайки ми докато се преструвах, че залитам към изхода. Той дори беше се проявил като страхотен слушател докато му разказвах как ме е зарязал Дани. Защо не? Един от нас щеше да бъде мъртъв преди изгрев слънце, така че нямаше нужда да се притеснявам, че ще повтори пред някого унизителните ми признания. Той също така беше излъчвал съчувствие. Това беше добра актьорска игра. Ако не знаех какво е, наивната ми страна може би щеше да клъвне въдицата.
Спряхме до пикапа ми, така че успях да взема дамската си чанта, тъй като настоях, че не мога да си тръгна без нея. Това, което той не знаеше, е че вътре има подарък, който ми беше дала майка ми. Такъв, който или можеше, или не можее да се окаже полезен сега.
Дадох на Антъни указания томно в противоположна посока на мястото, на което живеех. Ако загинех, не желаех той да се спусне след семейството ми.
Шофьорската ми книжка също беше фалшива, тъй че адреса беше измислен. Вакратко, бях толкова подготвена, колкото въобще можех да бъда.
Когато се качих в колата му, прекрасен син Пасат, сложих чантата си между тялото си и вратата. След това се престорих на задрямала докато се отправяхме на път, скришом пресягайки се към чантата си, за да стисна с пръсти големия сребърен кръст. Не се молех : вътре в кръста имаше острие от същия метал. Някои деца получаваха коли за шестнайстия си рожден ден. Мама ми беше дала голям кръст със скрито джобно ножче в него. Скоро щях да разбера дали среброто наистина убива вампири, и дали кръстовете ги отблъскват. Би ми се харесало ако имах парче заострено дърво, за всеки случай, но не си бях представяла, че ще се натъкна на вампир.
Антъни караше мълчаливо около двайсет минути, преди да отбие от магистралата към по-второстепенен път. Знаех, че е така, защото макар очите ми да бяха затворени, можех да усетя как пътната настилка се променя от асфалт към раздрусващ чакълест път. И все пак продължих да се престрявам на заспала. След около петнайсет минути Антъни спря. Ръката ми затегна захвата си около кръста, докато не ме заболя. Тъй като сърцето ми сега биеше лудо, и дори и аз можех да го чуя, се отказах от преструвките и отворих очи.
Насреща ми имаше редица дървета. През тях можех да видя сребристите отблясъци на вода. Ако поискате да изсмучете кръвта на някого и да зарежете тялото му на усамотено място, това място беше перфектно като пощенска картичка.
– Къде сме? – имаше трептене в гласа ми, което не беше престорено. Бях изцяло сама с чудовище, което най-вероятно щеше да ме убие.
– Исках да отбия и да прекарам известно време с теб. Не ти харесва как звучи?
Антъни правеше звученето на гласа си уязвимо и секси. Доста добра актоьорска игра, но пък практиката вероятно го усъвършенстваше.
– Искам да си отида вкъщи. Изморена съм, и малко пияна, и мисля, че трябва да си ходим.
Ето, казах го твърдо. Ако бях луда и той си беше нормален човек, търсещ си забавление, щеше да постави ключа в стартера и да потегли. Няма щета, няма наказание. За моя пълна липса на изненада, той вместо това се усмихна и докосна бузата ми.
– Ти си красива, Кат. – Той се приближи, накланяйки се към мен докато устните му не се озоваха на сантиметри от моите.
– Целуни ме.
Гласът му се снижи до по-ниска и по-дълбока октава. Равен като вятъра навън. Той не изчака отговора ми, а ме целуна, допирайки устни в моите.
Устните му бяха по-хладни от моите, но аз очаквах да бъде студен и противен и останах изненадана, тъй като не беше. Освен това през ума ми мина мисълта, че целува много по-добре от Дани. И все пак това беше напълно абсурдно, понеже бяхме тук, за да се избием взаимно.
– Антъни, недей. – блъснах търдите му, но той не помръдна и на сантиметър. Ръката ми се стегна около кръста. – Искам да си ходя вкъщи.
Той спря да ме целува и повдигна глава.
Изпищях, неспособна да се спра. Пресвети Исусе, очите му, които бяха лешникови на цвят в бара, сега блестяха в ярко светлозелено. Устните му бяха разтегнати в жестока усмивка и да, изскачайки изпод тях бяха зъбите му. Заострени, смъртоносно изглеждащи зъби.
– Съжалявам, Кат, но тази вечер няма да ходиш никъде.
Гласът му изгуби съблазнителния си тон и със сигурност беше плашещ. Сърцето ми заби, явно заседнало някъде в гърлото ми. За няколко мига, които сякаш се проточиха по-дълго, наблюдавах Антъни наведен над врата ми.
– Очите ти светят. – прошепнах. – Познай какво, моите също го могат.
– Какво?
Антъни погледна нагоре точно докато нанасях удар. Ръката ми се изстреля и с цялата си сила забих кръста-нож в тялото му и го задържах, знаейки, че ако пусна, всичко ще приключи. Със свирепост, за която не бях знаела, че дреме в мен, раздрусах острието, завъртайки го от едната страна към другата. Антъни ме удари с опакото на ръката си толкова силно, че прозореца се напука когато главата ми се удари в него. В мастицата от секундата, за която пуснах ножа, той се пресегна за него.
Ритнах с крака към него с тяло, притиснато към вратата. Тъй като и двете му ръце пълзяха към гърба му, лицето на Антъни беше незащитено. Обувките ми се приземиха със солидна сила, отмятайки главата му назад. Когато юмрукът му отново се изви на дъга към мен, се хвърлих напред, навеждайки се, за да избегна удара му и пресягайки се за ножа.
В рамото ми се забиха кучешки зъби. Изпищях докато Антъни се опитваше да си продъвче път нагоре към врата ми. Юмруците му биеха по гърба ми докато не почувствах счупено всяко едно от ребрата си. Болката беше толкова голяма, че знаех, че всеки момент ще припадна и няма да се събудя никога повече. Но дори и ако щях да умра, може би, само може би, можех да го отнеса със себе си.

Фокусирах всичките си останали сили върху острието, пропускайки го два пъти, преди най-накрая да го сграбча наново. То беше хлъзгаво от кръвта, така че сграбчих раменете на кръста, за да стабилизирам захвата си. След това започнах да режа дивашки наляво-надясно, докато зрението ми се замъгляваше, а Антъни продължаваше да разкъсва рамото ми и да ме бие с юмруците си. С последните остатъци от силите ми, направих едно финално промушване с острието.
Изведнъж устата на Антъни се отпусна, ръцете му се снижиха и той падна върху ми сякаш изпаднал в безсъзнание. Макар и през мъгла от всепоглъщаща болка, аз се усмихнах.
Последната ми мисъл, преди мрака да ме призове беше, това е за теб, мамо.

***

Чувствата ми се възвръщаха бавно. Гърба ме болеше. Върху мен имаше нещо тежко. Кракът ми беше усукан. Рамото ме болеше. Усещах вкуса на кръв в устата си. Бях жива.
Това ме накара да отворя рязко очи. Първото нещо, което видях беше лицето на Антъни. Беше гротескно. Устата му беше отворена, езика му висеше навън, а чертите му бяха някак хлътнали и сбръчкани. Той беше върху мен, а аз бях изкривена под странен ъгъл, така че се намирах наполовина под жабката. Кръвта, която усещах в устата си, беше неговата, тъй като тя се стичаше в отвратителна червена ивица от каймата на гърба му право върху лицето ми. Изплюх я ужасена, тъй като очевидно бях погълнала част от нея.
Блъснах тялото на Антъни, но не можех да набера достатъчно сила, за да се измъкна изпод него. Несръчно се пресегнах зад себе си, търсейки пипнешком дръжката на вратата. Ах, ето я. Едно напъване по-късно вратата се отвори. Замърдах назад, върдейки се докато не се получи достатъчно пространство между нас, за да изритам Антъни и да падна от колата.
От удобната ми позиция в калта, колата изглеждаше като, че са клали прасе в нея. Кръвта беше разпръсната по предното стъкло, таблото и седалките. Прибавете към това изкормен мъж на предната седалка и просто няма начин да мога да карам колата до града, за да си прибера пикапа. Някак си не смятах, че полицията ще ми повярва, ако им кажех, че нещото, което съм убила в нея е вампир. Но честна дума, полицай, той се опита да ми изпие кръвта! Не, по-добре да не се опитвам да давам публичност на това. Добре тогава. Освен ако не исках да ходя в затвора, трябваше да се отърва от колата и от тялото.
Но как?
Отправих към Антъни преценяващ поглед. Можех ли да го изгоря? Щеше да е трудно да се опитам да го подпаля само с цигарената запалка. Да бъда честна, бях изненадана, че той не се беше възпламенил спонтанно. Във филмите винаги правеха така. Може би в крайна сметка не беше наистина мъртъв. Мисълта ме смрази. Добре, всичко по реда си. Трябваше да се уверя, че нещото в колата наистина е труп, преди да се тревожа да не бъда разкрита.
Изправих се, предпазливо облягайки се на вратата. Острието все още стърчеше от гърба на Антъни като някакъв страховит трофей. С гримаса го завъртях с лице нагора. Стомахът ми се сви от гадене. Антъни изглеждаше дори още по-зле, отколкото беше преди. Кожата му беше като напукана обработена за дрехи кожа,устните му бяха оголили зъбите му, ръцете му бяха подобни на хищически нокти, а гърдите му сякаш се свиваха от само себе си. Ако не беше мъртъв, заслужаваше да спечели Оскар за представлението. И все пак, исках да бъда сигурна, така че огледах задните седалки за друго оръжие. Една част от мен се страхуваше, че ако премахнех острието, Антъни ще скочи и ще ме нападне.
Задните седалки бяха безполезни. Нямаше нищо, нито дори клечка за зъби. В жабката нямаше нищо освен регистрационни документи, който не бяха на Антъни Дансън, а на Фелисити Самърс. Казах една бърза, тиха молитва за Фелисити, макар да знаех, че най-вероятно е твърде късно. След това, като последно средство, излязох и отворих багажника.
– Мили Боже. – казах на глас, шокирана, за да го направя. Багажника приличаше на комплекта за инструменти на Ханибал Лектър. Имаше брадва, свръхголеми торби за боклук, желязна тръба, лопата, допълнителни дрехи и бебешки мокри кърпички. Бебешки мокри кърпички? Вътрешно потреперих от мисълта защо са тук. Колкото и ужасяващи да бяха предметите в багажника, те бяха като по поръчка за целите ми. Вече разсъждавах като убиец.
Изтръпнах отново когато осъзнах, със закъснение, че тези неща бяха тук за мен. Знанието, че тези неща щяха да бъдат употребени за отстраняването на тялото ми ако нещата бяха станали по начина на Антъни накара кръвта ми да изстине.
Изпълни ме чувство на отмъстително задоволство. Никога повече никой нямаше да бъде обезкръвен и убит от този вампир. Сега, да се уверя, че той е наистина, реално мъртъв. След миг съзерцаване, вдигнах брадвата.

Два часа по-късно бях приключила. Потта се беше попила по мен, и имах чувството, че и хиляда пъти да се изкъпя, пак никога няма да съм чиста. Но беше свършило. Главата на Антъни беше погребана на около четвърт миля навътре в гората. Тялото му беше скрито на половин миля в противоположната посока. Ако това не подсигуряваше, че ще си остане мъртъв, то аз бях напълно изчерпана от към идеи. След размишление какво да правя с колата, се спрях на това да яизчистя толкова добре, колкото мога с мокрите кърпички. След това отворих всички прозорци и я спуснах в езерото. С късмет щеше да потъне на дъното и никога да не бъде открита. Сякаш като насън, гледах как колата потъва във водата за няколко мига, преди да изчезне. След това погледнах надолу към себе си.
Дънките и тениската ми бяха съсипани. Съблякох се, за да си сложа допълнителните дрехи, които моят потенциален убиец беше осигурил – и тогава се спрях на място, зяпвайки към рамото си.
Нямах рана. Да, още беше червено от кръвта, моята и на вампира, но там, където трябваше да има разбъркани следи от зъбите на Антъни нямаше нищо освен гладка кожа. Във владение на спомените опипах ребрата си. Трябваше да ме болят.
My jeans and tee shirt were ruined. I stripped to don the extra clothes my would-be murderer had provided – and then stopped short, gaping at my shoulder.
Всъщност, не трябваше да съм способна да направя нищо от нещата, които правих през последните няколко часа след побоя, който ми хвърли Антъни. Но се чувствах… добре.
В мен се надигна паника. Как се излекувах толкова бързо? Естествено аз се лекувах по-бързо от всеки друг, когато си ожулех коленете или се порежех, но нищо подобно не се беше случвало преди. О, не. Ами ако…?
В отчаяние притиснах пръсти към гърлото си. Обзе ме облекчение, когато усетих силното, стабилно туптене на пулса си. След това задържах дъха си колкото можах по-дълго преди да се задъхам и да се заборя за въздух. Добре, все още имах нужда да дишам и сърцето ми работеше, така че не, не се бях превърнала във вампир.
Умът ми се изпълни с възможности. Можеше ли ухапването му да ми подейства толкова? Ами кръвта му? Колко от нея бях погълнала, когато се стече в устата ми? Всичко това беше твърде притеснително, за да го обмислям. По-късно щях да разсъждавам над него. Точно в момента имах да прикривам убийство. Сложих си широката тениска. Беше твърде дълга, но стилът беше последната ми грижа. След това бяха панталоните, които навих на крачолите и на кръста. Окървавените си съсипани дрехи натиках в една от торбите за боклук. Когато бях надалеч, ги зарових, но не твърде близо до тялото, на нито една част от него. С последната от мокрите кърпички изтърках кръвта от ръцете, лицето и рамото си. Нищо чудно, че Антъни имаше кърпичките – наистина вършеха работа.
Накрая затъкнах разпятието в панталона си. Ето, свърших най-доброто прикриване и отърваване от тябото, което можах. Надявах се, че никой никога нямаше да намериостанките на вампира или на колата. Беше време да вървя. Чакаше ме доста дълга разходка.

***

Когато най-накрая отбих по пътя към дома си, слънцето вече пълзеше по хоризонта.Беше ми отнело повече от два часа да открия пътя си обратно към клуба, а после още час и половина да шофирам до вкъщи. Никога не си спомнях да съм се чувствала по-изтощена. Звука от пикапа трябва да беше събудил семейството, защото един по един те излязоха от къщата. Баба и дядо бяха по пижами, но майка ми носеше същата дреха, която беше носела и вчера. Очевидно тя изобщо не си беше лягала. Изражението на облекчение на лицето й когато ме нидя се превърна незабавно в гневнои тя стоеше до прозореца на пикапа преди аз дори да съм успяла да отворя вратата.
– Къде беше? Имаш ли някаква идея кое време е? Поболях се от тревога! Както и баба ти и дядо ти. Обадиха се в полицията! Какво…?
Тя спря когато видя странните ми дрехи докато излизах от автомобила и се запрепъвах към къщата. В крайна сметка безмълвието й изтрая само за миг.
– Чий дрехи са това, Катрин? Отговори ми!
Отворих уста, за да й обясня, когато дядо ми се приближи и ме сграбчи за рамената, разтърсвайки ме здраво.
– Мислиш си, че можеш да се скиташ наоколо правейки един Бог знае какво? Няма да ми носиш повече срам! Беше достатъчно трудно след това, което направи майка ти. Няма да си стоя и да те оставя да бъдеш същата, ти…
Той прекъсна тирадата си когато сграбчих ръцете му и ги отметнах от себе си. За няколко безмълвни мига се гледахме кръвнишки, аз с гневна досада, а той с шок от силата на захвата ми. След това му обърнах гръб и отидох до майка си, бъркайки в джоба на панталона си. Бях запазила един сувенир, само за нея.
– Подай си ръката. – гласът ми беше груб, но очите ми не бяха.
Тя ме погледна, преди да протегне ръка. Поставих в нея малък твърд предмет.
– Ето къде бях и какво правих. Достатъчно силна съм и знам какво е необходимо, така че това е каквото ще правя от тук нататък, обещавам ти.
Тя се взираше в единствения извит кучешки зъб в ръката си за един дълъг момент, докато очите й се пълнеха със сълзи. Тогава тя се пресегна и докосна бузата ми с повече нежност, отколкото ми беше показвала някога. Накрая ме притисна в обятията си.
Моите очи също се напълниха със сълзи, защото най-накрая знаех, че съм я накарала да се гордее с мен.
Дядо ми се спусна къв нас.
– Какво, по дяволите става? Джъстина, не съм приключил с това момиче все още.
– О, да, приключи.
Тонът на майка ми беше буреносен, дядо ми се втренчи в нея така, сякаш и е порасла втора глава. Тя ме потупа по рамената преди да заговори отново.
– Остави я на мира. Тя е постъпила правилно. Аз съм й майка и съм отговорна за нея. Така че аз казвам, че всичко е наред.
Все още обгърнала ме с ръка, майка ми ме въведе в къщата. Баба и дядо зяпаха след нас, но не се помръднаха да ни спрат. Майка ми никога не им беше отговаряла преди, нито пък беше престъпвала желанията им, така че те бяха дори по-шокирани от мен. Знаех, че винаги ще си я спомням как се застъпва за мен, но нямах енергия да се двоумя за това. Веднага щом се добрах до стаята си, се строполих в леглото и изпаднах в безсъзнание.
По-късно тази нощ станах да вечерям сякаш нищо не се е случило, а баба и дядо никога повече не го споменаха.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s