„На ръба на гроба“ – Боунс научава, че Кат едва не е скочила


*Бележка от автора: Много от вас са ме молили да пусна сцената, в която Боунс осъзнава, че Кат почти е скочила от скалата, след като научава за „смъртта му” (Глава 21, На ръба на гроба). Това е малка сцена и се наложи да бъде изрязана, тъй като реших, че е по-важно за сюжета да се разкрие как Като съзнава, че нещата в живота й сега ще се променят, след като знае, че Боунс е жив (края на глава 25) Но малка или не, ето я и нея. Заема мястото към края на глава 25, в последният момент от сцената.
***

С Боунс застанахме един срещу друг сами в стаята. Изведнъж просто не знаех какво да кажа. Трябваше ли да прегледаме списъка си с възможните заподозрени? Да разискваме ли още въпроса за невинността или вината на Тейт, тъй като Боунс все още не изглеждаше убеден? Да спорим затова как той бе отклонил вниманието ми, докато Спейд влачеше моя приятел, за да го окове? Или да забравим за всичко от изброеното и да се опитаме да поспим, както беше предложено?

     –     Някой обади ли се на Дон, за да му каже, че си дошъл при мен?

Това явно определи какво ще е на дневен ред, а дори не се беше намирало сред списъка в ума ми.

–          Не, но това може да почака още малко. Ела и полегни при мен, не копнях за нищо друго толкова, колкото за твоите обятия през тези изминали дни, макар и да бях едва-едва в съзнание.

Той ме придърпа в леглото, настанявайки ме под завивките, макар и все още да бях с роклята си. Крайниците му се преплетоха с моите, предотвратявайки неспокойното ми въртене.

–          Остави я върху себе си, колкото и да искам да почувствам голата ти кожа. Изглеждаш по-ужасно, отколкото някога съм те виждал, Котенце. Имаш кръгове под очите сякаш си била бита. Ах, най-накрая мога да се отпусна. Да те имам до себе си е по-благотворно от галоните с кръв, с които ме зареди чичо ти.

–          Тялото ти се е състарило почти до състоянието на истинска смърт. Заради това косата ти е бяла, нали?

–          Да, предполагам, че е така.

Тогава ме порази мисълта – докато се взирах в изчистеното му от бръчки красиво лице и тази ярка бяла коса, която го ограждаше – че никой от нас не би трябвало да е още жив. Той почти бе убит от нож, забит в сърцето му, а още една стъпка по каменистият ръб и Боунс щеше да се завърне откривайки тялото ми натрошено отвъд всякакво съживяване.

Ръцете му обхванаха лицето ми и цялото му тяло застина.

–          Какво е това, за което мислиш?

Позволих на спомена да нахлуе, без да ограничавам нищо от него, чувайки отново безжалостното предупреждение на Влад: „… нямаш друг избор, освен да слезеш от тази скала и да се заемеш с кървава разплата…” и финалният въпрос, който ме накара да отстъпя от ръба. „Каква си ти?”

Боунс  извика и ме притисна тъй здраво към себе си, че ребрата ми изпукаха.

–          Ако се бях върнал и открил това, Котенце, то щеше да ме убие по-сигурно от всякакво сребро, забито в сърцето ми. Обещай ми, обещай ми, обещай ми, че никога няма да сториш подобно нещо. Ако умра, ще те чакам, разбираш ли? Без значение колко дълго. Ще бдя над теб от отвъдното, за да се уверя, че ще изживееш всяка своя година пълноценно, а след това ще имаме толкова много за какво да си говорим, когато те видя отново… обещай ми веднага, Катрин!

Притиснах го също толкова здраво, дори и докато приглуших едно изсмиване.

Да не си пропуснал тази част? Името ми не е Катрин. А е Кат.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s