8. Изпитанието на Джаспър


Беше вечер и Джаспър вървеше с бърза стъпка през полята в пустошта на Мексико. Той можеше и значително да побърза, още повече, че определено беше спешно да се побърза с тази задача.

Но нежеланието му въобще да отиде забавяше неволно хода му.

Джаспър Уитлок добре помнеше какво е да си военен. Помнеше и човешките си битки,  и вампирските си такива, помнеше всички трудности, които му се беше налагало да преодолява и усилията, които му костваха.

Мисълта да се изправи в битка срещу Волтури и да загине в нея го плашеше далеч по-малко пред това, което предстоеше да направи.

Отдавна Джаспър беше се научил на това какво е правилно и какво не е. Още в онази вечер, когато очите му бяха започнали да проглеждат за нередностите, които вършеше, той смътно в себе си беше започнал да разграничава нещата. Бягството на Питър и Шарлот беше всяло смут в душата му, тогава на повърхността беше изплувал проблемът, който не беше осъзнал, че съществува.

Проблемът, че той не принадлежеше към това място и този начин на живот. Проблемът, че Мария никога не беше успяла да бъде негова партньорка в истинския смисъл на думата.

Да, тя го беше превърнала, беше го въвела в новия му свят, убеди го, че нейния начин на живот е правилния и го употреби като оръжие в своите лични планове. Ако в нощта, когато го беше срещнала, тя го бе погубила, той никога нямаше да премине през тези години, но и никога нямаше да срещне Алис – най-ценното създание в цялото му съществуване. Никога нямаше да има своя истински дом и семейство. Щеше да загине като човек, оставяйки след себе си само спомена за войника, един от многото участници във войната. Дори нямаше да загине славно в битка, повличайки колкото може повече от враговете си в бездната на смъртта. Не, той щеше да остане прекършен на пътя като играчка в ръцете на Мария, с изцедена кръв от жилите си.

Но той не се чувстваше длъжен по никакъв начин спрямо Мария – не беше виновен, че я е срещнал онази нощ, нито я беше молил да го превръща. Не й принадлежеше, нито пък някога я бе обичал, въпреки че бяха имали някаква връзка помежду си. Но тази връзка никога не можеше да бъде наречена любов. Той не знаеше какви са нещата от нейна страна, преди беше влюбена в него, а той просто я беше изоставил като осъзна, че не принадлежи към нейния живот по никакъв начин. Но Джаспър не я беше лъгал никога. Не й беше обещавал, че ще останат заедно, когато споделяха дългите, лишени от сън нощи, никога не й беше говорил за любов нито й беше давал някакъв знак, че има силни чувства към нея. Самият й начин на живот беше груб и суров някога. Кръвожадността й я правеше по-зла, както някога действаше и на самия него, но макар да споделяха дълго общ път, вътрешно тя трябваше да усеща, че той някога ще си отвори очите и ще си отиде.
Той никога не беше цял, докато споделяше нейния начин на съществуване. Но от този мрачен период на живота му му беше останала една горчива нотка, която го притискаше, щом му се наложеше да се сети за нея. Тогава той се чувстваше слаб по един дразнещ човешки начин. За него тези спомени бяха едно отрицание на истинската му същност, тогава беше живял с мисълта, че няма друг възможен път, нито има друг възможен начин, че беше зъл и беше най-лошия кошмар на совите невинни жертви. Можеше да чуе писъците отпреди толкова много години така ясно, сякаш са някъде наоколо и кръвта им в момента е изсмуквана… от него. Можеше да си спомни съвсем ясно начина, по който се чувстваха, начина, по който умираха, целия ужас, цялата физическа и душевна болка, мъката, че никога нямаше да видят близките си…
Джаспър леко тръсна глава, сякаш за да изхвърли по този начин от нея смазващите мисли. Вече можеше да види стените на старата ферма. Дори само тази ферма, която изглеждаше толкова старовремска, можеше да му навее спомени. Разбира се тя не беше същата, в която се подвизаваха някога с Мария, но по всичко приличаше на нея. Мария сега живееше като номад, но се връщаше от време на време да пребивава в тази ферма. Информация за всичко това Джаспър беше получил от Питър, който знаеше по нещо за почти всеки номад.
Джаспър колебливо забави крачка. Знаеше, че Мария ще го усети, той вече чувстваше, че тя е вътре. С още по-голяма тревога усети и човешко присъствие, или по-скоро човешката кръв, която не пулсираше във вените на вече мъртвия човек.
Явно Мария бе примамила човека тук, във фермата, и беше изпила кръвта му, но това трябва да беше станало съвсем скоро, защото кръвта още беше топла и силно ароматна. Очите на Даспър се присвиха болезнено, проблясвайки със заплашителен черен блясък, а жаждата в гърлото му сякаш прогори огромна дупка, парейки така, както никога. В момента нямаше сила на света, която да го накара да изпита жажда към която и да е животинска кръв. Наложи си да потисне жаждата си и с мъка си спомни как въпреки многото години при семейство Кълън, той беше все така „проблемен“ и не успяваше да се сдържа лесно като другите. Ето още едно изпитание на волята му, на което го подлагаше тази среща. Но Джаспър предварително беше подготвен, че няма да е лесно. Той дори очакваше атака от страна на Мария.
Въпреки бавния си ход, вече съвсем беше наближил вратата и почука колебливо на нея, макар да знаеше,че Мария вече беше наясно с присъствието му. В гърлото му заседна буца и, макар да нямаше нужда от въздух, усети, че се задушава. Растящата луна светеше ярко точно над къщата, обливайки я със зловеща тъмнина. Тази нощ дори луната беше призрачна и бледа, сякаш беше спомен от черно-бял филм. Мария отвори с безизразно лице и отстъпи, за да му направи път да влезе. Той пристъпи в стаята, където го блъсна право в мозъка, с още по-голяма сила, миризмата на прясна човешка кръв. Той можеше да докаже, че е един достатъчно силен представител на клана Кълън и си наложи търпение с неимоверни усилия, знаеше, че мъртвото тяло, все още съдържащо кръв в себе си, се намира в съседната стая.
– Мина много време, майоре – каза Мария сухо. Джаспър кимна кратко, като най-после я погледна. Естествено, не се беше променила – все така красива, с дългата си черна коса и червено-черни очи и с бледата си, едновременно матова, но и бледна кожа.
-Какво е това, което те накара да се върнеш? – попита тя, като този път вече гласът й трепна. – Или трябва да попитам какво е това, което те накара да си тръгнеш първо…
В този миг Джаспър с мъка установи – тя го обичаше още. Усещаше емоциите, наситили стаята – тя беше много развълнувана да го види. Джаспър жестоко съжали, че е дошъл тук.
– Мария, не идвам да говорим за миналото. Знаеш защо си тръгнах. Това не беше моят свят. Не беше начинът,по който исках да съществувам…
– Тогава защо се върна!? – попита тя рязко и грубо. Джаспър усети гнева, който я разтърси.
– Семейството ми… АЗ имам нужда от твоята помощ…
– И защо да ти я дължа изобщо? Та ти дори не ми каза дума, когато си отиде! Защо въобще да бъда длъжна да те изслушам?! – той усети как гнева прераства в ярост. – Семейство, така значи! Май доста си се очовечил! Знам всичко,майоре!

Тя се приближи към него със заплашителен блясък в очите.

– Нима ще ми кажеш, че кланът Кълън те правят щастлив с начина си на живот? Нима се чувстваш добре, отдалечен от своята природа и обречен на изгаряща и неутолима жажда за цяла вечност!? Нима аромата на кръв от съседната стая не те провокира да му откликнеш, което и ще бъде най-естественото нещо за теб! Как можеш да твърдиш, че си щастлив в оковите на ограниченията, в които се намираш! И не на последно място, нима ТЯ те направи по-щастлив отколкото аз?
Тя се смъкна в един стол,смазана от собствената си ярост.

– Не можеш да разбереш.Мария! Аз съм направил своя избор и всички ограничения си струват за каузата, която ме прави щастлив.

Или по-скоро за партньорката, която си си избрал! – каза тя унищожително.

– Виж…поне ме изслушай за това,което ще те помоля…- Тя замълча упорито и той реши да се възползва от моментното й безмълвие. – Всички сме в много голяма опасност. Няма да искам от теб да се намесваш на наша страна, но положението ни е такова, че просто имаме нужда от информация, до която няма как да се доберем. Това, което ще поискам от теб, няма да ти коства нищо, обещавам ти! Волтури са намислили нещо срещу нас, дори отвлякоха член на нашия клан. Знаем, че ще направят някакво важно изявление на Фестивала, който, както знаеш, е след една седмица. Но няма как да разберем, какво ще кажат на вампирската общност, тъй като е немислимо да се доберем на този фестивал… В безизходица сме и няма кой да помолим за тази услуга!

– И, разбира се, ти се сети след толкова много години за мен единствено по този повод! – Мария го стрелна със смъртоносен поглед. – Какво, да не би отвлечения член на клана ви да е Алис, че го взимаш толкова присърце?

– Не. – Джаспър знаеше, че Мария не може да разбере нищо за някаква привързаност към някого, различна от привързаността между партньорите.

– Тогава чудно защо с нея не сте си плюли на петите и да си живеете живота, който впрочем аз ти подарих…

– Е, ще ни помогнеш ли? – попита Джаспър игнорирайки сарказма й. Тя се изправи и много бавно и заплашително наближи към него. Заобиколи го в гръб и прокара длани по раменете му.

– Я да видим, как го каза? Че няма да ми струва нищо? Ами виж, мислех си, че като цяло си прав! – Тя застана пред него и обхвана брадичката му с ръка като обърна лицето му право срещу своето, на милиметри разстояние. – Но защо пък на теб да не ти струва нещо?

Джаспър се скова от напрежение. Разбираше ясно накъде клони въпросът и какво щеше да поиска тя от него.

– Не се стягайте, майоре! – каза тя с насмешка и предизвикателство. – Така или иначе сте тук тази нощ, останете до сутринта. И тогава може би ще отида да разузная за вас. Трябва да решите, дали наистина желаете да ме убедите.

Тя каза последното с устни, допираши леко неговите.

Джаспър се отдръпна леко. Цялото му същество изнегодува. Предпочиташе всички да се изправят пред Волтури и да умрат сражавайки се, отколкото това. Знаеше ,че Алис ще види всяко едно решение и колебание от негова страна и от страна на Мария. Знаеше, че тя и сега следи как се развиват нещата от притеснение за него, дали ще бъде добре. Как въобще можеше и да си помисли за такова нещо? Предпочиташе всяка смърт и унищожение, беше готов да хвърли всичко и всички, целия клан на Кълънови ако ще в огньовете на ада, отколкото да нарани Алис по този начин. Той знаеше, че тя няма да каже и дума, знаеше, че тя ще разбере. Дори можеше да го кори за това, че е отказал да го направи, погубвайки единствения им коз да разберат какво са намислили Волтури. Но той нямаше намерение да предаде любовта й. Цялата вечност нямаше да бъде достатъчна да изличи тази болка и вината си. А знаеше, че и в двата случая ще нарани и Мария, но още със самото си идване беше поел риска, че ще я нарани. Това не можеше да се равнява на болката, която щеше да бъде за него предателството спрямо Алис.

– Съжалявам, Мария. Точно това не мога да направя! Не знам дали си способна да разбереш…

Тя сложи пръст на устата му, карайки го да замълчи, и се отдръпна от него с горчива усмивка.

– Е, майоре… Когато си тръгна, мислех, че ти просто не си бил способен да обичаш и за това си ме напуснал… Сега виждам, че си способен и то много повече отколкото аз някога съм могла да обичам теб. Само, че любовта ти просто никога не е била насочена към мен. Не те виня – аз сама се заблуждавах. Щастливка е тази Алис…

Тя му обърна гръб и се отправи към прозореца.

Върви си, Джаспър. Знаеш къде да ме потърсиш, когато мине фестивала.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s