4. Похитителите


 

Ренесме бавно започна да идва на себе си и вече беше почти в съзнание, когато започна да чува гласовете наоколо.

–          Аро, все още не мога да разбера всичките ти замисли! Ние какво, не заслужаваме ли да сме на ясно?! Или за всичките хиляди години заедно за теб ще бъде проблем да ни се довериш! – гласът звучеше гневно и обвинително, дори обидено.

Ренесме повдигна клепачи, но по някаква причина виждаше леко размазано в полумрака. Успя да долови трептенето на малки снопове светлина, сякаш от свещи, отразени в каменни и влажни стени.

Тя различи споменаването на името на Аро. Още в момента, в който съзря Нахуел не беше и очаквала друго. После беше видяла двамата си нападатели – единия познаваше от сблъсъкът, състоял се преди седем години, когато се решаваше живота й – беше едър и широкоплещест, загърнат с черен плащ, докато другият беше напълно непознат.

–          Кай, приятелю! Търпението е добродетел! Знаеш добре, че всяка цел оправдава средствата, особено нашата цел и нашите средства! – винаги любезния глас не можеше да бъде сбъркан никъде. Ренесме, макар да не го виждаше, можеше да си представи лицемерната физиономия на Аро.

–          Но просто не мога да си обясня защо ни беше необходимо това жалко момиче! Искам да кажа, че си имаме достатъчно от ТЯХ, за да си осигурим слепотата на Алис Кълън, надали заради това ти е била необходима!

–          Не, не разбира се. Сега вече трябва да ги оставим да се досетят кой стои зад отвличането на дъщеря им. Трябва да ги оставим да предприемат действия, а те веднага ще предприемат такива. И тогава вече войната ще може да започне. Ще унищожим целият им клан и всеки друг клан или номад, застанал на тяхна страна. Само онези, които са с полезни дарби и сами помолят, могат да бъдат приобщени към нашето… семейство. Но доколкото ги познавам, ще бъдат убити всички до последният вампир. И тогава вече никой няма да петни името ни, ще покажем как Волтури се справят с враговете си! Трябва целият вампирски свят да е наясно с мощта ни! Знам, скъпи братко, какво ще попиташ ти – какво ще измислим за пред другите безсмъртни като оправдание за действията си. Както вече ти бях споменал многократно, всичко съм измислил. Ще ви пояснявам плановете си в хода на действието им. Но много вампири ще бъдат поставени в достатъчно добра заблуда, за да се присъединят към нашата кауза. Този път ще бъдем добре подготвени. Няма да допуснем изненади. А сега, внимание, момичето ще дойде на себе си. Ще трябва да си поговорим, преди да я заключим в килийното помещение.

Съзнанието на Ренесме съвсем се проясни и тя излезе от своя унес. Сега с ясен поглед, тя огледа обстойно помещението, в което се намираше.

Беше огромна необхватна с един поглед зала, със стени изградени от дялани камъни, върху които свещите като единствено осветление, хвърляха своите отблясъци.

Залата нямаше прозорци, но имаше по цялото протежение на стените закачени факли, които обаче не бяха запалени. Помещението притежаваше правоъгълна форма с леко заоблени ъгли, в стените имаше на много места ниши като други по-малки стаи, с решетки на отворите си.

Ренесме се намираше на един стол, повече към средата на залата, окована във вериги, с които не можеше да се пребори.

Тя за миг с болка си помисли,че някой като баща й или Джейкъб можеха за секунди да раздробят на парченца тези окови.

Точно към едната по-малка стена на правоъгълната зала имаше издигнат подиум, подобен на старовремска сцена, върху който бяха разположени три трона от метал, обкован в старо и потъмняло от времето злато, в които бяха настанени Кай и Марк, а пред тях Аро стоеше прав с някакво величие и дълбока самоувереност.

Обстановката беше едновременно зловеща и носеща атмосферата на средните векове. Там, където беше разположена Ренесме имаше дълга правоълълна маса със страни, разположени успоредно на стените, по която се намираха няколко свещника със запалени свещи.

Подът беше настлан навсякъде с червени килими.

–          Здравей, Неси, радвам се отново да се видим! – Аро беше се отправил в посока към нея с най-любезната си усмивка. Тя изръмжа ядно. Кай и Марк не бяха помръднали от своите тронове, за сметка на това тя видя още пет фигури, стоящи в помещението – две момичета близо до Кай и Марк, Нахуел близо до Аро и другите й двама похитители.

Тя изгледа ядно Нахуел и Деметри и се запита кой ли беше другият вампир. За Нахуел и двете момичета бързо се досети – това трябваше да са сестрите му, и тримата полувампири като самата нея. Ренесме не беше никак глупава и помнеше изумително много детайли. Спомни си как Алис беше споменала съвсем наскоро, че изобщо не може да види нищо свързано с Волтури, и знаейки, че леля й не може да вижда бъдещето на полувампирите бързо разбра защо не виждаше и Волтури.

Отново изръмжа яростно.

–          Хайде, хайде, успокой се, Неси. – Вбесяваше я начина, по който Аро се обръщаше към нея. Зад привидната фалшива любезност тя знаеше, че в момента той демонстрира превъзходство над нея. – Аз и ти трябва да си поговорим. Трябва да си наясно защо се случват някои неща…

–          Чух достатъчно! – изкрещя му тя. – Искате да унищожите моето семейство!

–          Вярно е – не отрече Аро и издърпа един стол точно срещу нейния, на който седна, за да са лицата им на едно равнище и да я гледа в очите, докато говорят. – Няма да те залъгвам – нещата просто са такива. Много граници бяха прекрачени още отдавна, а ние не можем просто да си седим. Скоро ще започне войната и тогава Волтури ще изчистят веднъж завинаги името си и ще възвърнем безспорното си право да управляваме вампирския свят. Има много въпросителни натежали в момента, твоето семейство подкопа нашето, така да кажем, политическо положение. Всяха смут в мислите на много вампири. Седем години, които за нас са като седем месеца за хората, този смут нараства. Нямаше друг начин, освен да се предприеме нещо, за да върнем положението си обратно в своя възход…

–          Как въобще се докопахте до мен и защо съм ви притрябвала!?

–          А, умен въпрос… Но предполагам и сама се досещаш смътно за някои отговори. Първо, на въпроса как те отвлякохме…

–          По-накратко, Аро, досади ми тази работа вече! Никакви обяснения не й дължиш! -намеси се ядно Кай, но Аро не му обърна никакво внимание, а продължи да говори:

–          Имаме ново попълнение в редиците си, но ти вероятно си го видяла – той посочи непознатия й похитител.

Мъжът беше висок, сравнително строен, с отличителните белези на бледа кожа и яркочервените очи на новороден вампир, кестеняви коса и брада, малко по-възрастен от трийсет човешки години.

–          Това, Неси, е Уилям. Ще установиш, че той притежава интересна дарба – вижда бъдещето. Но не само на хора и вампири. Вижда и твоето бъдеще. Вижда всяко твое решение и колебание, почти сякаш ти чете мислите. Но за разлика от скъпата ти леля, той не може да бъде заблуден. И ето как разбрахме за намеренията ти да се измъкнеш от сигурния си дом и да хукнеш сама през гората, за да изненадаш своя вълк… Естествено, Нахуел придружи Уилям и Деметри, за да не може Алис Кълън да види техните намерения. А тук идва и другата ви слабост – тоест на вас, полувампирите. Виждаш ли, не само Карлайл се интересува от различните феномени в света на безсмъртните. Посветих известно време да ви проуча. Оказа се, че съществувате много отдавна. Ти си представител на така наречения вид дампири. Неприятното на това да бъдеш дампир е, че нито си човек, нито си вампир. Вие сте един съвсем друг вид – по-силни от хората, но притежаващи редица техни слабости… и много по-слаби от вампирите… Когато Деметри и Уилям те заловиха в гората, те успяха да те упоят, защото като получовек ти си податлива на упоителни вещества. Знаеш ли коя е основната разлика между дампир и вампир? – Аро се усмихна с най-ехидната си усмивка. Отдавна беше свалил всякакви свои маски на преструвки и говореше на Ренесме с присмех в гласа си и явното усещане за превъзходство. – Дампирът притежава живо сърце, което бие с ударите на живота, което е човешко… Разбираш ли накъде отива мисълта ми? Ако да си наполовина вампир ти дава годините на безсмъртие, то да си наполовина човек те прави малко по-смъртна от истинския вампир. Ако е необходимо по-голямо усилие да се убие вампир, то за дампира е достатъчно да го пробиеш в сърцето – твоята кожа не е чак толкова твърда като нашите. А всъщност ето откъде идват и митовете за коловете в сърцето… Интересни неща научи за себе си днес, а?

Ренесме не му отговори, но продължи да го гледа право в очите с цялата омраза, на която беше способна, без следа от страх.

–          А, да, другият ти въпрос… Защо си ни… Или първо, защо засега оставаш жива. При други обстоятелства нямаше дори да си говорим, вече щеше да бъдеш мъртва. Но службата при Волтури носи някои привилегии. Когато Нахуел се присъедини към нас със своите сестри, той имаше едно единствено желание – да му позволим да останеш като негова партньорка. Когато войната приключи и семейството ти бъде заличено, ще имаш два избора – смъртта или Нахуел и превръщането ви в истински вампири, на цената на оставането ви в нашия клан. Аз мога да бъда и милостив, Неси…

Той се изправи,обръщайки й гръб.

–          Не ми отговори на най-важното! – каза Ренесме презрително. – Каква ти беше целта като ме отвлечеш?

Аро се обърна към нея и се засмя.

–          Мислех,че вече си се сетила. Не? Ами, защото това ще хвърли най-голям смут в семейството ти, ще станат по-уязвими и ще организират атака срещу нас. Това е целта.

Той се извъртя рязко, като наметалото му се развя зад него и се запъти към подиума, подавайки знак на Деметри да отведе Ренесме.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s