3. Разкъсано сърце


 

Лятото отминаваше, а Джейкъб и Ренесме бяха по-щастливи от всякога, въпреки зоркото следене от страна на Едуард и Бела.

Ренесме се радваше на подкрепата на Алис, която беше най-добрата й приятелка – тя я разбираше и по никакъв начин не се противеше на любовта между нея и Джейкъб.

Не че някой можеше наистина да обвинява Бела и Едуард – все пак те се изживяваха като родители, каквито си и бяха, макар и по-различни от обичайните.

Но Джейкъб веднъж за малко да постави черешката на тортата, когато им заяви в прав текст, че са заприличали на двойка досадници, прекарващи нещо като криза на средната възраст.

Разбира се беше получил куп попържни и скоро след това не си позволи да ги закача.

Един ден двамата с Ренесме се бяха измъкнали от своите надзиратели и седяха скрити на една пейка, намираща се сред овощната градина в двора на къщата, под сигурното прикритие на две дървета с натежали от плодове клони. Седяха гледайки се замечтано и в тези свои мигове бяха сами на целия свят, обгърнати от благоуханния мирис на ябълките, цъфнали над тяхната пейка. Джейкъб хвана ръката на Ренесме и я допря до устните си,след това я спусна бавно надолу, но без да я пуска.
– Неси, толкова рядко успяваме да останем сами… Искам да ти кажа нещо…
– Да, Джейк? – попита тя, неволно накланяйки главата си с лице към него. Той не се сдържа и я целуна бавно и чувствено, оставяйки и двама им без дъх от чувствата, които ги връхлетяха при сключването на устните им.

Цялата вселена на Джейкъб в този миг се въртеше върху косите й, през които прокарваше пръстите си, върху устните, които отговаряха на целувката му все по-настойчиво, върху усещането да я има близо до себе си и да знае, че може да живее без всичко – без вода и въздух, но не и без нея. Знаеше, че и тя се чувства така.

След миг си наложи да отдели с неимоверни усилия устните си от нейните и се отдалечи на няколко сантиметра, за да погледне лицето й.

Клепачите й, които бяха още затворени, се повдигнаха, леко премрежени, за да открият най-прекрасните очи и Джейкъб знаеше, че ако не види тези очи и един ден, животът би загубил всеки един смисъл да присъства в него.

Той наклони леко глава към шията й и почти докосна кожата й с устни, оставяйки горещия си дъх да я опари.

След което прошепна в ухото й за пръв път:

–          Обичам те!

Ренесме за миг спря да диша. После се отдръпна леко от него, за да го погледне право в очите и заяви със звънък и уверен глас:

–          А аз обичам теб!

За миг и двамата се гледаха в очите, самозабравени от щастието на този свой момент.

Тогава чуха тихи стъпки в началото на овощната градина и побързаха да се отдръпнат. Джейкъб изръмжа ниско и изруга наум – тези игрички от Шерлок Хоумс и Доктор Уотсън наистина започваха да му писват.

След малко Едуард вече беше дошъл до пейката им.

–          Ето къде сте били. Търсехме ви. Хайде, елате да направим едни карти! Довечера ще има буря, така че мислехме да ходим да поиграем бейзбол!

Джейкъб го наруга наум, забравил за кратко, че ще го чуе, сякаш му го е заявил в лицето. А и да не беше забравил, не беше сигурен дали му пукаше.

–          Ще те помоля да не използваш подобни изрази пред дъщеря ми, Джейкъб – каза той хладно, запътвайки се в посока към къщата, знаейки че няма как да не го последват.

Ренесме се засмя тихо – беше разбрала какво е възможно да е чул баща й.

Тя стана и тръгна, след което се обърна и потърси Джейкъб с поглед. Видя,че той още седеше ядосан на пейката и протегна ръка към него. Той веднага откликна на жеста й забравил яростта си.

***

Ренесме седеше на дивана пред телевизора, гледайки екрана, без изобщо да го вижда и се стараеше да не мисли, защото знаеше, че баща й веднага ще я чуе.

Това беше ужасно изнервящо – собственият ти баща да чува мислите ти – мечтата на всеки тиинейджър.

Добре че в стаята имаше достатъчно хора, или по-точно вампири, та да се получи „жужене’ от мисли и Ренесме да се тревожи по-малко за своите. Погледна часовника, чийто стрелки сочеха единайсет часа.

Сети се, че сутринта трябваше да се занимава с досадните частни уроци и се изпълни с негодувание. Стана от дивана и се отправи с тежка крачка към стаята си.

–          Лека… нощ… – каза през една импровизирана прозявка.

–          Лека нощ, Неси, скъпа! – каза Алис, докато другите бяха разсеяни с различни занимания.

–          Лека нощ, мамо, татко и всички! – провикна се Неси.

Знаеше че е излишно да им пожелава „лека нощ“ при все, че не спят, но държеше да ги уведоми, че си ляга.

–          О, лека нощ мила – каза Бела, а Едуард се усмихна и й кимна.

Сега, вече спокойна, Ренесме се отправи към стаята си.

Добре, че беше запланувала това по-рано през деня, когато баща й не беше наоколо.

Веднага щом влезе в стаята си, започна да се подготвя за излизане – вместо пижама си облече хубави черни дънки с елегантна червена сатенена блуза, като през това време ангажираше мислите си с броене на овце, като предпазна мярка да не би баща й все пак да я чуеше.

Една овца, две овце – обу си чорапите – три овце, четири овце – сложи си и обувките – пет овце, шест овце – приготви се за грамадния си безшумен скок – седем овце, осем овце – и вече беше на двора.

Наложи си да спре да мисли въобще и да си представя разни пейзажи в главата си – така ако Едуард я чуеше, щеше да помисли, че тя вече сънува.

С няколко ловки и бързи скока тя вече беше прехвърлила високата ограда и беше извън двора. Можеше да хукне с всички сили през гората право към Ла Пуш – щеше да изненада приятно Джейкъб.

Когато вече беше вътре в гората внезапно я нападнаха от две страни – бяха две едри, загърнати в черни плащове фигури, а трета зад тях стоеше безучастно. Докато се бореше с тях, безсилна в опитите си да се освободи, тя мярна третата фигура и сподавено извика:

–          Нахуел!?

 

–          Как така я няма по дяволите! – Едуард беше извън себе си от ярост, а Бела повече от всякога приличаше на мъртвец – очите й бяха безжизнени, а цялото й тяло –  отпуснато в един стол.

За пръв път откакто беше станала вампир, тя изпитваше толкова човешка слабост – щеше да припадне, ако беше способна въобще на това, гадеше й се и ако имаше сърце, то със сигурност именно сега би получила инфаркт.

Едуард беше обезумял, а Алис, Джаспър, Розали, Емет, Карлайл и Есме стояха вцепенени прави на местата си.

–          Алис,защо не можеш да я видиш, защо!? – крещеше Едуард, крачейки нервно из целия хол. – И какво седите тук – тръгвайте да я търсите!

–          Едуард, моля те успокой се, така няма да я открием по-лесно! Сега имаш нужда от самообладанието си! – Есме плачеше без сълзи. – Претърсихме навсякъде наоколо!

–          Не сме търсили при помиярите! – просъска Розали

–          Стига,Розали! – намеси се Карлайл – Дори да беше с Джейкъб, досега щеше да се е върнала, не би ни подложила на това…

–          Точно за това съм сигурен, че е в някаква опасност! – Едуард счупи дивана в яростта си, но никой не си и помисли да му прави забележка.

–          Волтури… – прошепна Алис, бледа като призрак

–          Какво… – Едуард се закова на място. -Ти… видя ли ги?
-Не.Не,не мога да ги видя от много отдавна, не мога да ги видя изобщо! – изкрещя тя извън себе си от ярост и болка. – Знаех си, че това не е на добре! Няма друго обяснение… те са… Само..те… – гласът й й изневери.

Бела не поглеждаше никой, само леко бе потреперила при споменаването на Волтури. Цялото й същество се намираше в шок.

–          Алис… Нямаме доказателства… – каза Джаспър отчаян. Той не можеше да ги накара да се почувстват по-добре, самият той се чувстваше твърде зле.

Изведнъж всички млъкнаха,заслушани в стъпките по пътеката в двора. След малко гласът на Джейкъб се разнесе от стълбите:

–          Неси,изненадан съм,че не ме посрещаш!

Той почука на вратата.Едуард скочи и за стотна от секундата му отвори и го издърпа грубо за яката да влезе вътре.

–          Къде е тя! – изкрещя му той. – Кажи ми, знаеш ли къде е?

–          Успокой се, човече, да не ти се е разкашкал мозъка нещо??

Джейкъб потърси Ренесме с поглед. Изведнъж видя гробовните физиономии и приличащата на труп Бела и усети, че нещо не е както трябва. След миг целият пребледня, установявайки, че Ренесме не е там.

–          Къде… е… Къде е Неси? – попита той рязко, идърпвайки яката на ризата си от хватката на Едуард.

–          И ние не знаем, Джейкъб – отвърна му скръбно Карлайл. – Изчезнала е през нощта.

–          Как… Как така не знаете… – той си пое рязко въздух и затрепери целият.

Всички можеха да видят вълка в него, зловещ и свиреп дори в човешката си форма, по-опасен от най-опасния хищник, готов да ги изтреби до последния вампир, намиращ се в стаята. – Как… допуснахте това… Знаете ли… къде…. може да е… – гласът му се накъсваше от непрестанното му усилващо се треперене.

–          Джейкъб… – проговори Алис с гласа на болен човек – Аз…

Тя спря за миг сякаш се поколеба.

–          Не знаем – каза Едуард, като изгледа Алис предупредително, след което тя само кимна.

Джейкъб изскочи навън и хукна, сякаш надбягвайки се с вятъра.

След няколко секунди всички можеха да видят само парчетата от дрехите му, развени от вятъра.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s