~~ 11. Фестивалът на вампирите


Пълната луна осветяваше с призрачната си светлина долината и мрачните фигури, които се бяха струпали в нея и една след друга изчезваха в процепа, намиращ се в основите на една от обграждащите долината скали.
Мария нетърпеливо си проправяше път, без да обръща внимание на недоволстващите вампири, които пререждаше. Точно на входа на процепа се сблъска с един едър екземпляр, който учудено я изгледа, но веднага щом тя му просъска гневно й направи път да мине пред него. Беше свикнала по някакъв незнаен начин да събужда респект у почти всички и да ги кара да се съобразяват с нея дори само с един поглед. Понякога мислеше тази своя особеност за дарба, която обаче се проявяваше напълно неволно и нецеленасочено. Когато се беше опитвала да влияе по този начин на Джаспър, никога не беше успявала, така че беше спорен въпроса дали наистина можеше да се говори за дарба… Мария властно изгледа отстъпилия й пътя вампир, вирна надменно брадичката си и пристъпи напред. Пред погледа й се разкриха множество каменни извити стълби, които се спускаха спираловидно стръмно надолу. Беше си въпрос на самоубийство обикновен човек да се спусне по тях, дори като бъдеше изключена подробността, че щеше да налети право на клана Волтури и подземния им таен замък. Особено във вечер като тази, когато се честваше Фестивалът на вампирите, организиращ се от кралското семейство веднъж на всеки сто години. Когато Мария стигна края на стълбите, пред нея се изправи висока каменна арка, подплатена с червен сатен. Пристъпвайки от другата й страна, пред погледа й се разкри огромна входна зала, чиито стени и под бяха обхванати по всеки сантиметър от комбинацията между червен сатен и кадифе. Подът беше настлан с него, а по продължение на четирите високи стени бяха спуснати червени завеси, като точно върху стената, намираща се срещу арката, завесите бяха набрани, разкриващи огромна двукрила врата с месингови дръжки, инкрустирани с извиващи се змии. Само каменният таван не беше в червено, а беше с причудливи форми, издялани в камъка на места и изпъкнали релефно на други.  По стените бяха закачени запалени факли, намиращи се на голяма височина и издадени напред в своите постаменти, на достатъчно голямо разстояние от завесите. Мария стигна до двукрилата врата и без никакво колебание, с все така надменното си изражение, натисна едната дръжка и влезе с бърза крачка в тронната зала, намираща се зад нея. И в тази зала, подобно на предната, имаше запалени факли по стените и нямаше абсолютно никакви мебели с изключение на трита трона, намиращи се на издигнатия подиум в дъното на помещението. Залата беше почти препълнена, въпреки че беше толкова огромна, че беше необхватна дори за зоркия вампирски поглед.
На трита трона се бяха разположили Аро, Марк и Кай, със своите червени плащове, а отстрани до тях свиреше призрачно бледият оркестър, който се състоеше от съпровод на цигулки и огромно червено пиано. По продължение на по-дългите стени от полуправоъгълната зала се намираха хлътнали дупки с решетки на отворите си, а от тях се чуваха човешки викове и плачове. Мария знаеше какво е затворено там и с каква цел, но не това беше стремежът й идвайки тук. Едрият вампир, който й беше направил път на входа на процепа мина покрай нея забързано и отвори една от решетките. Намиращите се зад тях хора изпаднаха в див ужас и се опитаха да се скупчат възможно най-навътре в дупката си, като всеки от тях се опитваше да се скрие зад някой от другите. Вампирът сграбчи първия изпречил се пред погледът му мъж и го издърпа само с едно движение, строшавайки костите на ръката му. Истерични писъци и крясъци се преплетоха зад тресналите се след жертвата решетки. Една окаяна на вид стара жена със сплъстена коса и подивял поглед се вкопчи в решетките и задращи отчаяно по тях.
– Не! Не! Не и синът ми! Вземи мен вместо него! – жената се задави от истеричните си хлипове и се свлече болезнено на пода на хоризонталната дупка. Вампирът не й обърна никакво внимание и жадно впи зъбите си във вратните жили на мъжа, който изпищя неистово и затрепери в конвулсии, докато очите му изхвръкваха от орбитите си. Мирисът на топла прясна кръв удари Мария в ноздрите, но тя не му отклина, макар че я призоваваше със своята неумолима заповед ,разпростираща се парейки и изгаряйки гърлото й. Тя извърна глава на другия край, макар умиращият мъж да беше на метър от нея. След малко се чу глух тропот и нещо се претърколи, а мирисът на кръв изгори гърлото й повече от преди минута, разнасяйки се изкусително във въздуха. Мария се принуди да погледне отново мъжа, но сега се виждаше само едно все още леко конвулсиращо безглаво туловище, изцеждано неумолимо до последна капка кръв от едрия си убиец. Тя извърна глава към дупката с решетките и безизразно погледна жената, която сега вече с безмълвно вцепенение беше втренчила поглед в намиращата се пред нея откъсната глава. Мария дори можеше да чуе сърцето й, откроявайки го от останалите звуци и знаеше, че жената е на път да получи удар. Отправи се към решетката и я отдръпна настрани, подхващайки жената, която все още беше вкопчена в железните пръчки. С едно кратко и рязко движение Мария прекърши врата й, прекъсвайки жалкия й живот и впи зъби в него, засмуквайки кръвта й. Когато приключи, забеляза, че едрия вампир затваря решетката и за момент реши, че си е взел нова жертва, но после видя, че просто е оставил трупа обратно при ужасените хора. Мария последва примера му, след което се придвижи напред. Известно време отвсякъде се чуваха писъци и се разнасяше аромат на разлята прясна кръв, докато решетките от ляво и отдясно се отваряха и затваряха. Накрая не остана и един жив човек. Мария не спря да говори с никого, само леко кимаше в посока на онези, с които се познаваха. Срещна и представители на клана, с който някога бяха враждували и който беше почти унищожен от Волтури навремето. Омразата сякаш се беше усилила с времето и само се изгледаха кръвнишки, като Мария дори им изръмжа едва доловимо, но беше наясно, че е невъзможно да навлизат в конфронтации точно тук, пред самите Волтури.
След няколко часа Аро се изправи от своя трон и вдигна ръце, призовавайки към внимание. Когато всички утихнаха и впериха поглед в него, той огледа внимателно залата и първите редици от вампири, до които можеше да му достигне погледът, а после отправи погледа си към Деметри, намиращ се настрани от него, като му кимна кратко. Извърна се назад и даде знак да се спре музиката. След няколко минути настана пълна тишина.
– Скъпи гости! – заговори Аро с най-широката си и приветлива усмивка, на която беше способен. – За мен е чест да ви приветствам с добре дошли на Фестивала! Искрено се радвам да ви видя, а, както знаете, нашият клан е заинтересован от всеки един от вас – нас ни има, за да защитаваме вашите интереси!
Започнаха бурни аплодисменти и бяха необходими няколко минути, за да настане отново тишина. Аро изгледа гостите със скръбна физиономия и продължи:
– За съжаление, скъпи ми приятели, наближават тежки дни за вампирския свят! Назрява война в редиците ни и могат да бъдат намесени човешкия свят, от който, както знаете, хиляди години се опитваме да пазим тайна за съществуването си… Знаете, че хората прогресират със своите технологии и измислят всевъзможни методи за всичко. Ако се сдобият със подробни сведения за нас, те могат да открият методи, с които да ни унищожат, и, колкото и да ви се струва невероятно,то това е напълно осъществимо… Повечето от вас са чували за клана на Кълън. За тези, които не са – това е клан от вампири, които напълно отричат своята природа и не пият човешка кръв, а преживяват с животинска… – Чуха се отвратени възгласи, а Аро се усмихна тъжно. – Но, това не би било в наша вреда, ако нещата се разпростираха само до там и те си живееха мирно и кротко със своята хуманност. Само че те проявяват противоестествена привързаност и загриженост към хората и желаят да ги защитят от нас, вампирите, които преживяваме благодарение на кръвта им. Кланът Кълънови са решили, че трябва да бъде сложен край и да предупредят хората за опасността, която ние представляваме, за да бъдем подложени на гонения и унищожение. Затова, колкото и да ми е скръбно да се налага да действаме срещу собствения си вид, то ние трябва да ги унищожим, за да избегнем подобен срив. Проблемът е, че прилъгват и други вампири, дори цели кланове на своя страна, като ги настройват срещу нас, излизайки насреща ни с куп лъжи по наш адрес. Този конфликт трябва да бъде решен, а Кълънови и всички, които са с тях, да бъдат спрени и унищожени в зародиш, преди човешкият свят да е узнал. Затова ще им бъде предложено да се срещнем в решаваща битка и всички, които сте тук трябва да решите на чия страна ще застанете в нея. И моля ви, не решавайте да не се намесвате, това касае всички ни! След точно месец тук, в тази долина, ще настъпи решаващият момент. Можем да се опитаме да преговаряме, но те няма да признаят това, което са намислили… Затова помислете добре и който от вас желае да защитим правото си на съществуване, може да заповяда тук и да направим каквото можем, за да спасим разрушаващия се вампирски свят.
Настана напрегнато мълчание, като всички недоумяващо и стреснато се споглеждаха помежду си. Мария присви очи и огледа яростно вампирите около себе си. Повечето от тях не изглеждаха ни най-малко усъмнени в думите на Аро.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s