~10. Пълнолуние


Джейкъб беше размишлявал много дълго. Достатъчно дълго, за да премине през всички възможности, които стояха пред него в момента. Това, което най-много го тормозеше, беше Алфа-посоката. Толкова много й беше разчитал и вярвал, а сега сякаш действаше срещу него. Тя неумолимо му заповядваше да отиде към гората, в която Калвин му беше казал да се срещнат. Досега Джейкъб беше с твърдото убеждение, че тази посока го води право към Ренесме и това се беше превърнало в единствения смисъл на живота му, единствената причина все още да намира сили да се бори. Внезапно в съзнанието му изникна много далечен спомен. Видя гробовното изражение на лицето на Едуард и горящите му очи, видът му, сякаш се пържи в най-мъчителния и жарък адски огън. Спомни си начина, по който се беше почувствал тогава пред него – като малко дете. Тогава Едуард скърбеше за своята любов. Скърбеше дори беше слабо казано – той умираше, бавно разкъсван на малки парчета вътрешно. Джейкъб не вярваше, че е способен да изпита такава болка на свой гръб. Но сега, когато беше имал пред себе си онези три дни на очакване, в които едва не загуби разсъдъка си, той знаеше какво е чувството. Вече знаеше какво означава да не чувстваш себе си цял и да се усещаш едновременно безплътен и тежък като олово. Знаеше какво е отровата на страхът и най-терзаещата болка да са просмукани във всяка негова вена и да пулсират по цялото му тяло. Ако не беше последната слаба надежда за едничкото му останало утешение, което все още вярваше, че трябва да следва на всяка цена, а именно Алфа-посоката, то той би полудял напълно, би останал смазан и бездиханен, а сигурно когато забравеше да диша, тъй като единствения смисъл да диша беше тази последна надежда, то сърцето му рано или късно щеше също да спре да тупти и болката щеше да бъде изличена.
Джейкъб въздъхна тежко под бремето на това, което предстоеше. Утешителното беше, че каквото и да се случеше, щеше да бъде по-добре от тези три дни на очакване. Ако Алфа-посоката беше наистина неговия правилен избор, то беше важно да влезе в гората пред него. Ако беше грешка, поне се молеше горещо да се измъкне от това жив и да търси начини до сетния си дъх, докато открие Ренесме. Той навлезе сред гъстите дървета. Беше необичайно тихо. Небето беше облачно, дори луната не се виждаше от облаци, още по-малко пък звездите. Джейкъб успяваше да чуе единствено собствените си стъпки и ритъмът на сърцето си. Нямаше никаква жива твар наоколо, беше толкова пусто, че Джейкъб можеше да се закълне, че не може дори да чуе някакви насекоми в високата тревата, огъвана от краката му. Нито птица не прехвърчаше между дърветата, а сега беше тяхното време за лов. А от по-едро животно нямаше абсолютно никакъв спомен, нито дори остатъчна миризма на скорошно присъствие. Джейкъб усети онази странна миризма да го удря право в мозъка, навлизайки още малко по-навътре в гората. Изведнъж чу раздвижване и стъпки по падналата шума. Беше силно почти колкото ако обикновен човек ходеше през гората. Той се закова на място. Точно беше достигнал някаква пътека, успоредно на която се намираха плътно дърветата. Беше сякаш този горски път разделя гората на две – беше достатъчно широк и дълъг. Джейкъб щеше да се чувства далеч по-сигурно, ако беше преобразен, но знаеше, че за момента трябва да изтърпи. Пред него след минута се изпречи висока фигура на човек, с дълга черна коса, блед и още по-измъчен от преди вид и кръвясал поглед, мътен и малко налудничав. Джейкъб позна единия от новите си познайници от бара. За миг постояха изправени един срещу друг, наблюдавайки се преценяващо.
-Дойдох да те пресрещна – каза той. – Не одобрявам това, което Калвин направи, канейки те тук! Не знам какъв си – ти не си като нас.Но не си и като враговете ни.Във всеки един случай аз бях на мнение,че няма смисъл да се занимаваме с теб.
Погледът му стана още по-злобен и той пристъпи една крачка в страни,а Джейкъб последва примерът му,без да го изпуска от поглед.Не ми представлява и интерес да научавам.За съжаление Калвин е шефът, един вид.
Чернокосият се подсмихна иронично, но все така злобно. След това вдигна леко глава нагоре и Джейкъб проследи погледът му – част от облаците се отдръпваха от кръг мътна светлина. Джейкъб с изненада забеляза, че луната тази нощ беше пълна, но още не можеше да се види цялата, тъй като облаците все още се отдръпваха от нея като набрани завеси в забавен кадър.
-Но трябва да ти кажа – отново заговори чернокосият, – че този път ще…пристъпя… неговите…правила.
Мъжът каза това, гърчейки се и треперейки целият от глава до пети. Джейкъб с ужас наблюдаваше как той сви цялото си вибриращо тяло, навеждайки торса към коленете си, след това отново се изправи нагоре, тресящ се, издавайки ръцете си встрани и после разпервайки ги нагоре. Тялото му растеше с нечовешка бързина, той ставаше все по-огромен и мускулест, и все по-окосмен. Грамадните му ръце се извиваха нагоре, треперейки и Джейкъб видя как пръстите му се издължиха и се сдобиха с много остри и дълги нокти, като само единият от тях вероятно беше с размер от една педя. В същото време краката му се бяха издължили със задна чупка, привична за задните лапи на обикновените вълци, а главата му, която беше нараснала съразмерно спрямо огромното туловище се беше издължила напред от предната си фасада, образувайки огромна вълча паст, поне два пъти по-голяма от тази на Джейкъб във вълчата му форма. Ушите бяха станали вълчи, но много големи, дълги, остри и извити назад. Опашката му беше по-огромна от тази на арабски жребец и целият беше покрит с лъскава, черна вълча козина. Не беше с вида на истински вълк в уголемени размери като Джейкъб. Той имаше структура на тялото като едър човек с огромни мускули, но много по-огромен от истински човек, по-скоро малък великан. Козината покриваше всеки сантиметър от тялото му, като по вълчата му глава беше по-къса в муцуната и малко по-дълга към ушите и надолу по врата. По същия начин беше с различна дължина на различни участъци – на гърдите му беше по-къса, а по гърба по дълга, както и на задната част от краката и ръцете му. Дрехите му стояха разкъсани зад него.
Той сви ръцете си в юмруци, приведе леко тялото си напред с единия крак, съвсем леко сгънат напред и другия раздалечен и издаден назад за упора, и изръмжа проглушително и зловещо, разтваряйки огромна паст към Джейкъб, като чисто черните му очи светеха от злоба. Джейкъб знаеше какво стои пред него. Беше срещнал истински върколак, преобразен под лъчите на пълната луна. Преобрази се светкавично във вълк и зачака в бойна готовност, предусещайки,че това, което се намираше пред него беше с много пъти по-силно от самия него – най-малкото, беше с двойно по-големи размери от него. Черният върколак издаде ниско и гърлено ръмжене и се приготви да скочи напред в битката. Тогава почти едновременно се случиха няколко неща. Джейкъб чу удряне на огромни крака в земята – която леко се разтърси под неговите собствени крака – което се усилваше и забързваше все повече. В мига, в който черният върколак скочи в негова посока и Джейкъб щеше да скочи също, за да го посрещне още във въздуха, друг също така свиреп и още по-огромен сив върколак се хвърли срещу черния откъм дърветата от десният край на пътеката. Сблъсъкът на двете тела издаде топовен звук, а когато се строполиха на земята, тя затрепери, разтърсвайки леко Джейкъб. Сивият върколак избута черния с невероятна и дори неземна сила, и изръмжа предупредително срещу него. Черният не нападна повече, но отказа и да отстъпи. Тогава сивият върколак отново се хвърли насреща му, загризвайки рамото му и разкъсвайки го на повърхността. Черният върколак изскимтя жално, като ранено куче и отстъпи назад към дърветата, бързайки да избяга от полезрението на сивия. Джейкъб стоеше вцепенен, без да успее да помръдне, без да знае дали да бяга или трябваше да остане тук. Помисли си за лекотата, с която сивият върколак се беше разправил с черния. Джейкъб усещаше колко невероятно силни създания са те и си представи как сивият върколак можеше за секунди да го обезвреди и да го разкъса на поне няколко парчета. Но тогава, пред мисълта за смъртта, Джейкъб се сети за Ренесме и се изпълни с решителност. Той не беше тук случайно. Имаше някаква мисия. Тогава усети, че Алфа-посоката сочи право към сивия върколак. Това можеше само да значи, че именно той има някакво отношение за откриването на Ренесме. Сивият върколак го гледаше известно време, след което се обърна и тръгна сред дърветата, правейки му знак да го последва.
Джейкъб безропотно се подчини, усещайки, че това е правилното нещо. Докато вървяха навътре, той на четири крака, а сивият върколак на два, дърветата все повече се сгъстяваха. Накрая се озоваха пред истинска странна стена от дървета и увивни растения. На едно място се образуваше достатъчно голям проход, през който Джейкъб и сивият върколак преминаха. Отвъд стената имаше заградена от същия странен плет поляна, която по периферията си беше засенчена от огромните корони на вековни дървета. Беше сякаш е една природна стая с покрив единствено по краищата и открита по средата. Беше много красива, позволяваща гледка към нощното небе и ярката пълна луна с леко червен оттенък. Джейкъб седна на тревата, но не можеше да се отпусне, докато сивият върколак беше до него. Сивият върколак го погледна, след това се измъкна през прохода, оставяйки го сам. Джейкъб знаеше, че в този момент трябва да остане тук.

****

Въпреки огромното си нежелание и старание да стои на пост, Джейкъб, притиснат от липсата на сън с дни, беше заспал на поляната зад прохода. Когато се събуди, вече грееше слънце. Той се изправи на четирите си лапи и се огледа тревожно. Забеляза на няколко метра от себе си Калвин, който седеше на тревата и държеше в ръцете си един кат дрехи.
– Вземи – каза му той. – Това са от личните ми запаси.
Джейкъб се приближи до него и взе с уста дрехите си. Промуши се през прохода и се скри в едни близки храсти, където се преобрази и преоблече, след което се върна при Калвин.
– Моля, преди да ти разкажа каквото и да било – подхвана Калвин, – би ли ми казал своята история?
Джейкъб му описа всичко – за куилеутските вълци и вампирите, както и за семейство Кълън, белязването, Ренесме и Волтури.
– Мдаа – каза замислено Калвин с провлачен глас, – Интересно. И интересен феномен сте вие, куилеутите. Какво съвпадение е, че се превръщате именно във вълци. Абсолютна случайност е, всъщност с вас нямаме нищо общо, освен враждата с вампирите. Но ние, за разлика от вас, никога не можем да сме помирени с вампири, които и да са те и каквито и да са. Разбира се аз прекрасно знам кои са Волтури. По принцип войната между вампири и върколаци е като тази между кучетата и котките. Ние сме природни врагове. Никой не знае откъде се е започнало. Някога вампирите, които смятали, че ни превъзхождат, се опитали да ни поробят. По-късно бяха се опитали да ни заличат. Именно тогава бях създаден и аз – някъде преди около две хиляди години. Вампирът Кай, член на клана Волтури и един от оглавяващите го, поведе нашето изтребление. Бяхме толкова много, че те се бяха уплашили, че ще ги унищожим. За първи път видях тогава такова масово изтребление на моя вид. Аз единствен оцелях и то по някаква случайност и чист късмет. Аз съм създателят на всички върколаци до днес. Волтури упорито ни преследваха, щом разбраха, че има още. Но ние открихме своето спасение тук. Вероятно гората ти се е сторила малко по-особена?
Тя е жива, но в един много по-реален смисъл, отколкото можеш да си представиш. Тези стени от дървета и жив плет, които виждаш, те са навсякъде и се получават на различни места – например когато много ти потрябват, за да се скриеш, както сега. – Той посочи на Джейкъб към процепа, но когато Джейкъб се обърна да види, забеляза, че там вече нямаше процеп. – Гората е нашият щит, неунищожаема е и нито един вампир никога не е успявал и няма и да може да прекрачи в нея. Тъй като и аз не знам, не мога да ти обясня по каква причина действа по този начин и защо ни предпазва. Една от теориите ми е, че тъй като сме част от природата, не трябва да бъде позволено да бъдем унищожени напълно. Ако аз не бях оцелял, видът ни щеше да изчезне. Ние имаме отрова, която се предава чрез ухапване, което превръща човекът във върколак. Сега, когато не съм преобразен, аз съм само един почти напълно обикновен човек – лесна мишена… Не сме много. Всички живеем във тази гора, а аз съм признат за техен водач, дължат ми уважението, че съм ги създал. Единствено моята воля се слуша… Макар че снощи имах нещастието да изпусна от контрола си Джон, но, уверявам те, той е единственият проблемен. А и беше наказан за неподчинението си. Виж, аз определено имам личен интерес от унищожаването на Волтури. Така че, твоята история ме касае много пряко…
– А как убивате вампири? – не се сдържа Джейкъб, възприемайки учудващо бързо всички тези чудеса, които му се разкриваха.
– Много лесно – нашето ухапване е смъртоносно за тях, заради отровата ни. След като тя превръща човека във върколак, то на едно свръхествествено същество, като вампира, може да подейства само пагубно, поради несъответствието с организма им.  Стига само това – да ги ухапем. Жалкото е, че и на нас ни действа така тяхното ухапване… Но сега виждам, че назрява истинска и решаваща битка между вампирите. Няма нищо, което да съм мечтал повече от унищожението на Волтури! Те погубиха близките ми и цялото ми семейство! Аз бях там, видях ги да умират… – Дълбоки бръчки се бяха врязали в челото му.
– Ами как съжителствате заедно? Имам предвид, че доколкото знам, вие не можете да имате глутница?
– Това беше някога. Сега не е така. Върколаците сме своенравни по природа, но аз съм всепризнат техен водач и, както вече ти казах, всички,с изключение на Джон, не смеят да престъпват волята ми. А гората е достатъчно огромна, за да живеем из нея, без да сме винаги близо едни до други – това дава известна свобода.
Той се изправи и закрачи из поляната бавно, с провлачени стъпки.
– Е, Джейкъб, от много векове съм очаквал да дойде деня, в който ще имаме шанс и нужните съюзници да унищожим Волтури. Сякаш природата, съдбата, или както искаш го наречи, иска да отвърнем. За това те и доведе тук при нас! Оттук нататък с теб сме партньори в това дело. Не ни интересуват вампирите, които ще се изправят едни срещу други в тази битка. Единствено от значение е да унищожим всички от клана на Волтури и те ще бъдат нашата единствена цел. За друго няма да се намесваме. Но тяхното премахване е мисия на нас, върколаците!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s