Глава 3


3.
– ИДВА НА СЕБЕ СИ – ЧУ СЕ НЕЧИЙ ПОЗНАТ ГЛАС, идващ от пространството някъде наблизо.

На Иън му трябваше миг, за да регистрира на кого принадлежи – Криспин, познат още като Боунс, един от най-добрите му приятели. И в тонът му несъмнено проличаваше тревога.

Ако не беше леко притеснен от неспособността да почувства тялото си като свое собствено, Иън щеше да се развесели.

Бяха му нужни няколко минути, през които бавно раздвижи пръстите на ръцете си и малко по малко започна да възвръща контрола над вкочаненото си допреди миг тяло.

Какво, по дяволите, беше станало? Никога не му се беше случвало да бъде замразен…

– Ако Влад беше пристигнал досега, този процес щеше да отнеме далеч по-малко време. Той просто щеше да използва пирокинезата си и да го размрази – констатира Кат някъде отляво на леглото, на което Иън установи, че лежи, повит с куп мокри одеяла.

Бавно стаята започна да добива очертания, както и намиращото се в нея. Понеже гледаше от позицията, в която се намираше, право към тавана, първото, което видя бе богатия кристален полилей, който го накара да си спомни за 18-ти век и неговите стилове в архитектурата и обзавеждането.

Разбира се таванът и скъпите тапети във фини флорални мотиви, от които можеше да види само част, имаха далеч по-съвременен вид, но от опит знаеше, че за вампирите е характерно да съчетават съвремието с мотиви от по-старите времена, към които принадлежат.

Ето ти за пример и втория му най-добър приятел, който измрънка нещо от дясната му страна – Чарлз. Официалният му дом беше имение в Лондон, изцяло издържано в стил от времето, когато все още беше барон Чарлз де Мортимър.

Или пък гореспоменатият Влад, когото светът познаваше като кръвожадния Граф Дракула. Неговите имоти в Румъния също отказваха да влязат напълно в съвременния свят и пазеха своя средновековен вид, с известни подобрения.

Иън се замисли къде ли точно се намират. И дали целия весел състав е скупчен около него сякаш е на смъртен одър.

След това си спомни и последните събития, които го бяха довели дотук.

Той рязко се изправи в леглото. Криспин се изстреля към него и след миг полезрението му беше засенчено от изсечените скули, подчертаващи класическата красота на лицето на Криспин, падащата малко под ушите тъмна и леко чуплива коса, както и, най-вече, загрижените кафяви очи, които успяха да го изненадат.

Нима това беше един от малкото пъти през всички тези години, когато ролите бяха сменени и Криспин всъщност бе този, който се тревожеше за него?

Въпреки всичко този път мисълта успя да го развесели.

– Добре ли си, друже? – попита Криспин, хващайки рамото му с ръка, сякаш опасявайки се, че Иън може да има нужда от подкрепа.

Или пък просто в израз на приятелски жест?

Защото Иън не получаваше твърде често от тези… А и ако беше честен пред себе си и пред света, двайсет и три часа и петдесет и девет минути от денонощието, най-често не ги и заслужаваше особено. Освен когато спасяваше задниците на приятелите си от смъртна опасност, но това бяха изключения.

– Мисля, че да – отвърна накрая на зададения въпрос. След това, когато съзнанието му напълно се проясни и можеше да мисли по-ясно, веднага му хрумна нещо и почувства тревога. – В какво състояние е Франко?

– Ще оцелее. Както и останалите от хората ти. – отвърна Криспин уклончиво, по което Иън разбра, че състоянието на подчинения му е по-лошо от неговото, поне към момента.

Но ако хората му нямаше да оцелеят Криспин нямаше да си губи времето да го лъже. Затова Иън просто кимна и огледа стаята.

Леглото, в което лежеше беше сравнително обемно, но стаята бе достатъчно широка, че да не заема голяма част от нея. Близо до него имаше горяща на пълни обороти камина и бюро, както и определено количество столове, за които знаеше, че обикновено не се намираха тук. Бяха донесени, за да се разположат на тях вампирите, които бяха очаквали събуждането му.

Обичайните заподозрени бяха тук в почти пълен състав.

Кат беше отляво, заедно с двама от най-доверените си хора – Тейт и Хуан, а Менчерес, създателят на Иън, също беше при тях, докато Криспин и Чарлз се намираха от дясната му страна. Всички изглеждаха притеснени.

Вярно е, че те бяха всички един вид приятели, но Иън знаеше, че зад тази тревога се крие повече, което му напомни да бъде предпазлив.

Най-странното от всичко беше, че в стаята, на далечно разстояние от леглото и по-близо до камината се намираха двама Пазители на реда.

Ситуацията беше горе-долу обичайна, преди да види, че те са там.

Пазителите на реда представляваха сериозна институция, чиято главна цел беше да пази тайните на свръхестествения свят и да не допуска хората да научат за съществуването му.

Те се намесваха и при твърде проблемни казуси в уреждането на сметки между вампири, както и преследваха и наказваха онези, престъпили вампирските закони. Трудно можеше един вампир или гул да бъде държан в затвор и съден в съдилища, каквито Пазителите дори не поддържаха като сгради, затова най-честото наказание беше смъртното. Или предупреждението за такова. Или друга форма на наказание, одобрена от Пазителите.

Преди време Иън беше дочул Кира да ги нарича „ченгета”. Реши, че момичето имаше право.

И двамата Пазители му бяха познати. Мъжът, Маркус, беше на високо стъпало във властта. Черните му къси коса и брада и по-тъмните и от нощта очи не можеха да допринасят повече за мрачното и опасно излъчване, което се подчертаваше от ръста от метър и деветдесет и мускулната маса с трицифрено число. Лицето му беше издължено и строго, а чертите и скулите – изострени.

Мъжът имаше откровено насилствен вид, а като се прибавеше към това и излъчващата се енергия, всеки един обикновен човек, а и повечето вампири, със сигурност би се смутил от присъствието му.

Иън взе решение да стои нащрек покрай него.

Жената вече беше една съвсем друга история и Иън почувства как устните му потрепват в една крива усмивка, отправяйки поглед в нейна посока.

Пълна противоположност на Маркус, тя не беше особено висока, а Иън дори би я определил като дребна. Имаше лицето на ангел, с прекрасни морско зелени очи, фини черти и, в допълнение с русата си дълга коса, видът на кукла Барби.

Той знаеше, че често хората при първа среща с нея биваха смущавани от нейния младежки вид. Понякога дори я бъркаха с тийнейджърка поради дребния ръст, слабото тяло и нежното красиво лице, но Иън беше наясно, че възприемането й по този начин е грешка.

Веритас не беше преждевременно превърната тийнеджърка, а напълно развита млада жена и, при кратките им предишни срещи, Иън беше проучвал многократно нейното снаряжение с поглед, под което далеч нямаше предвид оръжията, с които тя обикновено ходеше.

Той несъмнено би казал, че малката лисичка е добре комплектована.

В спомените му изникна последната им среща и работа рамо до рамо.

Битка с гули на голямо старо гробище. Той – обкръжен от враговете си и останал само с един сребърен меч в ръка, когато откриват огън в негова посока.

Иън избягва първия залп от куршуми, но не е достатъчно добре подготвен за втория.
Когато, със странно възбуждащият сетивата полъх с доловим мирис на сандалово дърво и метал, в негова посока се понася бясна вихрушка, твърде бърза дори и за неговия вампирски поглед, за да я различи в първия момент.

Веритас върти със завидно умение двете си катани, посичайки групичката гули, стрелящи по него. След като ги отминава, на земята след нея остават само различни по големина телесни късове и локви от кръв, а погледът на Иън за миг я следва с възхита, преди да се окаже принуден отново да се впусне в битката на живот и смърт. 

Иън се спря преди споменът отново да е надигнал в него онова мощно желание, което беше почувствал тогава. Нямаше по-неподходящ момент за подобни помисли от текущия, когато трябваше да е изцяло на „бизнес режим”.

Защото какво, дявол го взел, имаха да правят двама Пазители в стаята с него и всичките му близки? И дума не можеше да става да са там като цивилни, още повече, че бяха заели строги пози, скръстили ръце пред гърдите, и носеха служебно облекло – изцяло черно и полепнало по кожата им като едни от онези прословути супергеройски костюми…

Иън вложи голямо старание да не мисли за Веритас в костюма на Жената-котка. Наистина.

Намествайки одеялото по-удобно около себе си, той прикри последствията от непристойните си мисли, доколкото можеше да стори това.

Радваше се, че освен един кратък проблясък на зелено, докато я гледаше, очите му не са лумнали, озарявайки стаята и анонсирайки като развята табела мераците му.

Той прочисти гърло, само секунда по-късно опомняйки се, че като вампир, на когото не му се налага да диша това е странно действие. Поради това реши, че все пак трябва да направи един два анонса.

– Първо, мисля, че имам нужда от малко кръв, тъй като съм омаломощен, второ, все пак се чувствам длъжен, уповавайки се на предишен опит, да попитам…

Той насочи поглед към Боунс, после към Спейд, Менчерес и завършвайки с Кат.

– Какво сте направили този път, че да изисква намесата на ченгетата?

– Мамка му! Как можеш да търсиш вина в нас, след като тази вечер си се запознал отблизо с проблема? – възмути се незабавно червенокосата апетитна съпруга на Криспин, очите й проблясвайки в зелено. Темпераментна, както винаги.

– Котенце, успокой топката – каза Боунс умиротворително.

– Дишай, кукло – каза й Иън, връщайки онази крива усмивка на лицето си, след като си позволи отново да бъде развеселен. Но пък това се случваше често покрай Червения жътвар, както беше известна Кат в подземния свят. – Трябваше все пак да попитам. Как можеш да търсиш вина в мен, след миналото, което вие имате със закона?

И какво минало си беше само… Да кажем, че е имало доста пъти и ситуации, в които са се разминавали на косъм от дългите ръце на правосъдието…

Първо, в миналото си Криспин беше наемен убиец. И ако не бяха обстоятелствата, при които поемаше случаи – а именно, такива, свързани с убиването на провинени, други убийци, мошеници и въобще като цяло паплач, която и самите Пазители биха осъдили на смърт, то досега да се е срещнал с гроба си официално.

После не беше много назад и тая работа с Кат, изживяваща се като Ван Хелзинг и убиваща вампири само заради това, че съществуват. Поне в началото на кариерата си като ловец на вампири, като по-късно също започна да отсява на принцип, подобен на този на Криспин. Преди това обаче за малко да заличи Иън от лицето на земята ако не беше чистата случайност, но това беше една друга, дълга история. А и бяха квит, след като Иън се опита да я привлече по всевъзможни и дори, трябваше да признае, малко брутални начини към своя род.

Фанатиците, каквато беше Кат преди години, също не се толерираха от закона, но някак си й се бе разминало. Вратичката основно се състоеше в работата на Кат съвместно с човешки отдел към Хоумленд Секюрити, който се ръководеше от човек – чичо й Дон, а войниците, работещи там също имаха човешки произход. Този секретен отдел се занимаваше горе-долу с това, с което и Пазителите. Покрай цялото това нещо беше станал въпрос на уточняване чия юрисдикция е на по-високо равнище и, въобще въпросът се беше превърнал в твърде сложен, за да се задълбава в него.

Иън подозираше, че ако не беше този човешки отдел, Кат щеше да отговаря за всички свои престъпления срещу вампирските закони.

А не твърде отдавна Веритас щеше да види сметката на Кат, когато тя се намеси в един двубой на живот и смърт, което съвсем логично щеше да доведе до собствената й смърт, ако не се бяха разкрили спорни обстоятелства, след като се изясни, че страната, срещу която Кат се намеси е мамела в двубоя.

Колкото до историята на Менчерес с Пазителите… не, дори не му се замисляше по този въпрос.

Добре, че след това имаха и някои добри моменти на съвместна работа и сътрудничество, та да поизчистят петната от имената си…

Иън се радваше, че няма провинения, за които властите да знаят. Надяваше се и да продължат да са все така в неведение.

– Има известно право – примири се Кат, въздишайки. – Докато ние спорим за глупости, Влад продължава да не се появява и започвам да се тревожа… Дано не е попаднал на някаква засада по пътя.

– Цепеш може да се грижи за себе си, Котенце – каза Криспин, почти успявайки да прикрие раздразнението си срещу другия мъж, за когото неговото котенце се беше загрижило.

– И Иън може, но тези типове не си играят майтап. Ще се успокоя когато се появи – възрази Кат, при което Криспин изсумтя.

Когато Иън се ухили, Веритас го попари на място.

– Влад имаше много повече години на разположение, за да овладее по-голям капацитет на сили и способности, така че няма да е така лесно да го замразят в полет.

Никой мъж не обичаше да го подценяват и да изтъкват слабостите му. Колкото и разумни да бяха аргументите.

– Виж, кукло, благодаря ти, че ми спаси задника – подхвана той, отказвайки да види иронията на твърдението, при положение, че въпросния задник по времето на нейната спасителна акция вече беше покрит с лед. – Но ти се сблъска с тези типове за, колко? Пет секунди? Откъде си сигурна, че нямаше да се окажат достатъчно силни, за да повалят и някой от твоя силов ранг на вампир мегаповелител?

Веритас го изгледа на кръв и той й отвърна с подигравателния си поглед, който понякога използваше целенасочено срещу хората. Не, че щеше да им го признае, но – това беше неговата защитна реакция.

– Ето, виждаш ли, Боунс, той има право – каза Кат с нарастващо нетърпение. – Може би трябва някой от Пазителите да провери…

– Благодаря ти, че разтревожи жена ми, друже – отбеляза Криспин сухо.

– Хайде сега, всички знаем, че Дракула ще им подпали задниците ако му се пробват, querida1 – обади се Хуан за пръв път.

– И всички знаете, че той не обича да бъде наричан с това скапано име – заяви глас откъм вратата, оповестявайки пристигането на Влад Цепеш.

………………………………

1 Исп. ез. – „скъпа“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s