Глава 2


2.

ОЩЕ ДОКАТО ИЪН СЕ ОПИТВАШЕ ДА СЕ ОСЪЗНАЕ, наоколо плъзна студ. На него никога не му беше студено. При това забеляза, че в помещението стана по-тъмно и за първи път от векове усети как тъмнината го възпрепятства да вижда достатъчно ясно.

Какво, по дяволите?…

Почувства как Франко трепери до него, по което разбра, че не е единственият, който  се чувства странно.

Всичко това се развиваше за броени секунди, хаосът наоколо ескалираше, докато Иън се опитваше да види какво се случва със захвърлените през стъклата вампири и за най-добрия път, от който да атакува неприятеля.

Шансовете бяха, че хората му са оцелели, поне за момента, тъй като едно мятане през прозореца не можеше да е смъртоносно за вампир, освен ако преди това не бяха наръгани със сребро в сърцето. А и нощта тепърва започваше, при което залозите тепърва щяха да се променят.

Естествено най-тревожният въпрос беше кой, ако не вампир или гул, чието присъствие щяха да усетят, би бил достатъчно силен, за да издигне няколко вампира над земята и да изпълни въздушния номер през стъклата?… Защото ако нападателите им бяха вампири или гули, те щяха да ги предусетят.

А единствените вампири, които Иън чувстваше наоколо бяха неговите и тези на Мешетников, които се отдалечаваха бързо.

Знаеше, че в негов интерес и интерес на хората му, е да направят същото, затова изкрещя:

–          Оттегли се!

Сега всички от неговите вампири, тези, които бяха попаднали против волята си в заведението и останалите, намиращи се навън, започнаха да отстъпват, но той остана назад.

Франко също.

–          Важи и за теб! – изръмжа Иън.

–          Не и докато си още тук – заяви невъзмутимо Каудильо.

Иън реши да се разправя с този проблем по-късно и си позволи да се изправи съвсем леко над повалената маса, за която не вярваше да има с какво да им помогне срещу нападателите.

В стаята беше твърде тъмно и това го обезпокои повече и от студа. Не се беше сблъсквал с тъмнината повече от двеста години.

Различаваше фигурите на измъкващите се не особено тихомълком хора – посетители и персонал на ресторанта. Обезателно скоро щеше да дойде и полицията.

Тогава ги съзря. Бяха трима, една от които жена, и, поне в тъмното, изцяло имаха вида на обикновени хора. Най-вече, че в тях напълно отсъстваше излъчването, по което се усещаха гулите и вампирите.

Но, виж ти, нямаха сърцебиене. А, да. И очите им светеха в тъмното. В лилав цвят.

Що за щуротия?

Иън реши, че е видял достатъчно и сега му е времето да се изпари по най-бързия възможен начин. Не водеше битка, когато не знаеше срещу какво ще се изправи и какви са шансовете. Поне когато можеше да избегне въпросната битка.

Грабна Франко за рамото, завъртя го и полетяха заедно през помещението, като за Иън се наложи да носи своя подчинен, понеже последният не можеше да лети.

Излетяха през счупените прозорци навън в нощта.

И тогава последва изненадата – когато се оказаха последвани.

Ама какво още умееха тези тримата?

Не му се искаше да знае, не и наистина и още по-малко на свой гръб.

Не бяха последвали хората му, а бяха избрали да последват него. За Мешетников не можеше да знае дали се е сдобил с подобна неприятна опашка, тъй като нямаше как да е наясно колко броя са били лилавооките в началото на вечерта…

Но кои бяха тези и откъде знаеха към кого да насочат усилията си? Познаваха ли го?

Иън почувства как студът се засилва, по което се ориентира, че новите му врагове са все по-наблизо.

Той предприе няколко луди финтове и маневри покрай покривите на сградите, ту спускайки се по-ниско, ту издигайки се по-високо.

Усети затруднение докато студът го сковаваше и скоро установи, че ходилата му са замръзнали. Какво само беше изумлението му, когато установи буквалността на това твърдение! Хвърляйки бегъл поглед назад, само видя скрежта, плъзваща отгоре им, а в ръцете му Франко трепереше като лист и Иън установи, че неговите крака също са вледенени. Скоро щяха, както си летят, да се превърнат в огромни замръзнали вкаменелости и да се разбият на паважа под тях.

–          П-пусни ме – каза Франко през треперещите си устни и тракащи зъби. – П-п-пус-с-сни ме т-тук, с-с-п-пас-си се!

Тъпото мелодраматично копеле!

Сякаш Иън щеше да се понася после (приемайки, че оцелее) като знае как е изоставил един от своите! Иън беше много неща, но чак такъв егоист се стараеше да не бъде. А и не му се губеше момчето, беше верен служител.

При това, напук на целия абсурд, не спираше да вярва, че ще се измъкнат някак от тази безумна ситуация.

Иън усети, че и той самия трепери, а студът плъзваше нагоре по краката му.

„А, не, скапаняци, забравете да ми заледите гащите!” – помисли си ядно той и, изцеждайки последните си сили, направи огромно усилие да забърза напред.

Имаше усещането, че би могъл да почувства ледения дъх на чудовищата във врата си. Което беше иронично, при все, че до днес вярваше, че той е от чудовищата и силата винаги ще е на негова страна.

А може би все пак вампирите не бяха най-висшата раса, както сляпо бе вярвал…

През съзнанието му започна леко да се спуска сковаваща от студ мъгла и той се почувства сякаш са стиснали мозъка му в хладилна камера редом с куп други предмети и там е ужасно студено и ужасно тясно.

Последното, което видя, докато все още имаше тази способност да вижда нещата ясно, бе една обезумяла вихрушка във въздуха, отправяща се към него – подобно на тазманийския дявол от „Шантави рисунки“ –  която сграбчи двама им с Франко, издигна ги по-високо миг, преди да ударят една редица от коли, паркирана на улицата, и ги понесе нанякъде. Някъде далече от студа.

Той усети познат аромат на сандалово дърво и метал, както и удрянето на нечия мека и гладка коса в лицето му миг, преди да изгуби съзнание.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s